Блогът на дребните неща

Химикал, шоколад и две рупии в Габрово

2012-01-26T22:54:00.000-08:00

ГАЛЕРИЯ ОРЛОВСКА 10 И ИК ЖАНЕТ-45
представят

ХИМИКАЛ, ШОКОЛАД И ДВЕ РУПИИ

представяне на книгата, среща с авторите и прожекция на снимки от едно пътуване в Индия

31 януари 2012
18:00 часа
галерия Орловска 10
ул.Орловска 10, Габрово

Заповядайте на едно вълнуващо пътуване до Индия с книгата „Химикал, шоколад и две рупии”. На 31 януари авторите Елена Щерева и Николай Янков ще гостуват в галерия Орловска 10 в Габрово. Книгата им не е обикновен наръчник за туристи, тръгнали на екзотично пътуване. Това е дълъг и завладяващ разказ за Индия такава, каквато са я видели по време на студентската си специализация в тази необятна страна – историите са реални, клишетата липсват, откровенията са дълбоки и искрени.

Книгата вече може да бъде намерена в галерия Орловска 10 (която се намира на ул.Орловска 10 в Габрово). На срещата с авторите очаквайте презентация със снимки от пътуването и разговор за индийската култура. А за сетивата – вкусове и аромати.

От авторите:

“Индия – онова кътче на планетата, което те кара да носиш цветни дрехи, да съчетаваш несъчетаемото, да се смееш и плачеш, да бъдеш спонтанен, неузнаваем и непредсказуем дори за самия себе си. Онзи вечно течащ поток, в който осъзнаваш, че ти също олицетворяваш многообразието в единството и че не си единствен в многообразието.
Магия в различни цветове, която напомня за вечното, непресъхващо детство, където всички сме поклонници на Бога на дребните неща – онези дребни неща, криещи големи истини. Страната на подправките, отправила взор към нас със своята неподправена красота.
Нека се отправим на пътешествие до Индия с “Химикал, шоколад и две рупии” в ръка... Не се притеснявайте за обратния билет. Това е последното нещо, за което човек би си помислил, докато е в плен на Индия – единствената страна в света, срещу която няма лечебно биле отмайниче. Веднъж омаяни, магията остава за цял живот.”

Днес е Денят на Републиката

2012-01-26T01:49:00.000-08:00

Днес Индия чества Деня на републиката. На 26 януари 1950 година Индия приема собствена конституция и престава да бъде владение на Великобритания.

Девет живота: по следите на свещеното в съвременна Индия (Nine Lives)

2012-01-26T01:30:00.000-08:00

Надявах се някой да обърне внимание на тази книга и да я издаде на български, както взе че и стана.

Будистки монах вдига оръжие, за да се сражава с китайските нашественици, а после се опитва да изкупи вината си за проявеното насилие, като изписва най-красивите молитвени знаменца в Индия. Джайнска монахиня поставя на изпитание отрицанието си от всичко земно, докато наблюдава как най-добрата й приятелка се подлага на ритуален смъртоносен глад.
Жена напуска буржоазното си семейство в Калкута и най-неочаквано открива любовта, като заживява като последователка на тантризма. Надзирател в затвор от Керала се превъплъщава в храмов танцьор два месеца годишно и се радва на почит като въплътено божество.
Девет човека, девет живота. Всеки поел по различен религиозен път, всеки със своята незабравима история. Изключителна, хипнотична и разказана с почти библейска простота, книгата на Уилям Далримпъл описва преобразяването на традиционните форми на религиозния живот в Южна Азия във водовъртежа на шеметните промени.

10-те принципа на Махатма Ганди за промяна на света.

2012-01-23T01:28:00.000-08:00

1. Промяна

“Вие трябва да бъдете промяната, която искате да видите в света.”

“Като човешки същества, нашето величие е не толкова в това да можем да съградим света отново - това е мит на атомната ера, - колкото в това, да можем да изградим отново себе си.”

2. Контрол

“Никой не може да ме нарани (обиди) без моето разрешение.”

3. Прошка

“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните.”

“Принципът “Око за око” може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят.”

4. Действие

“Един грам практика струва повече от цял тон с проповеди.”

5. Сегашният момент

“Не искам да предвиждам бъдещето. Загрижен съм само за настоящето. Бог не ми е дал контрол върху следващия момент.”

6. Всеки е човешко същество

“Аз съм обикновен човек склонен към грешки, както всеки друг смъртен. В същото време признавам, че имам смирението да изповядам грешките си и да преразгледам постъпките си.”

“Неразумно е да бъдеш прекалено сигурен в мъдростта на един човек. Здравословно е да си напомняш, че и най-силният може да прояви слабост, както и най-мъдрият може да съгреши.”

7. Постоянство

“Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и накрая ти побеждаваш.”

8. Доброта

“Аз виждам само добрите качества у хората. Тъй като самият аз не съм безупречен, не бих си позволил да изпитвам недостатъците на другите.”

“Човек е толкова велик, колкото е работил за добруването на своя ближен.”

“Предполагам, че някога лидерството е означавало мускули, но днес то означава да можеш да се разбираш с хората.”

9. Щастие

“Щастието е тогава, когато това, което мислиш, това, което казваш и това, което правиш, са в хармония.”

“Винаги се стремете към пълна хармония на мисли, думи и действия. Винаги се стремете към изчистване на мислите си и всичко останало ще бъде добре.”

10. Развитие

“Постоянното развитие е природен закон и този, който постоянно се опитва да поддържа своите догми, за да изглежда последователен, изпада в затруднено положение.”

http://silvermountain.wordpress.com/2008/06/13/gandhi/

Тибет в изгнание

2012-01-20T01:31:00.000-08:00

Тибет възниква като могъщо Будистко кралство през VII - IX век. През XIII век попада под монголско управление, а през XVIII в. е в ръцете на китайската династията Манчу. В началото на 50-те години на ХХ век Китайската Народна Освободителна Армия нахлува в Тибет и си го връща.

"Тибет в изгнание" на журналиста Георги Тошев и режисьора Мария Арангелова е първият български филм, който разказва за потъпкването на човешките права в Тибет.
В основата му е разказа на британския писател Матю Тур, който напуска Лондон, за да преподава английски език на тибетски бежанци в Дарамсала, свещения град в долината Кангра в Индия.

Филмът ще срещне зрителите с един от доверените монаси на Далай Лама, Ноа Кин Кен, с монахинята Чики и с полски психотерапевт, който лекува бежанците от травми.
За да бъдат допуснати до личните истории на тибетските изгнаници, Георги Тошев и екипът на предаването живеят две седмици с тях.

"Това е един от най-трудните опити като журналист да убедя героите да говорят.
Травмата им е още жива. Страхът, че терорът може да се повтори, че отново могат да преживеят униженията, на които ги подлагат китайските военни, ги кара да мълчат на хиляди километри от Тибет. Екипът извървя труден път към нашите герои, но личните истории, които записахме са вълнуващи. Едва ли първият министър председател на
Индия Джавахарлал Неру е знаел какъв голям жест прави, подслонявайки Далай Лама и неговото тибетско правителство в изгнание в малкия северен град Дарамсала. Дали в началото на 60-те години на миналия век някой е предполагал в какво важно място за новата история на Тибет ще се превърне планинското градче в Хималаите", разказва Тошев.

БТВ, НепознатиТЕ, 11.10.09.

Глобусът - Индия

2012-01-18T06:10:00.000-08:00

За Бог и бръснаря

2012-01-16T22:22:00.000-08:00

Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат.
Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.
Бръснарят казал:
- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог.
- Защо? – попитал го клиентът.
- Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
- Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.
- Как така? – учудил се бръснарят – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.
- Не! – възкликнал клиентът – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
- Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене.
- Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

"Нека ти разкажа" - Хорхе Букай
снимка: интернет

ЖИТИЯ НА БЕЗДЕЛНИЦИ И ПРОПАДНАЛИ МИСТИЦИ

2012-01-12T07:15:00.000-08:00

Калина Иванова

Какво предизвиква в съзнанието ни мисълта за Индия? Смътно си представяме шумни пазарища, тъмнокожи рикшари и долавяме аромат на подправки. В своята книга Николай Гроздински заобикаля всяка банална представа за тази страна и превежда читателя си отвъд очевидното, чак до границата на реалното и измисленото. С искреността на очевидеца и с фино чувство за хумор, той представя жива поредица разкази, със собствен сюжет и акцент. Въпреки вътрешните си граници обаче, книгата притежава цялостния облик на една истинска история за човешката душа и нейното източно Аз.

Героите на Гроздински са облечени в дрипи, с обезобразени тела, опразнени погледи и... не притежават обувки. Техни спътници са кравите, които преживят вестници вместо трева. Техен дом е разпокъсаният стар кашон, довян от вятъра и пропит от дъждовна влага. Ала макар да живеят на границата на физическото оцеляване, сред дима на хашиша, тези чудати образи не са трагични. Простотата на техния живот е наистина съвършена. Дъждовният сезон и неговите бури отстъпват пред слънчеви дни и сватбарски приготовления. Дните на разсеян размисъл се заменят с дни на ленива безметежност. Вечността е отегчителна, смъртта е неизбежна и затова не тревожи никого.

Просяците на Николай Гроздински не се сравняват с никого. От дъното на своята крайна бедност те притежават онова спокойствие, което е недостижимо за обществото на материалистите. "Всъщност те не бяха много радостни от това, че всички, които минаваха по пътя, се спираха да ги наблюдават, но знаеха, че хората с обувки изпитват огромна необходимост да се сравняват с нещо низшо и низвергнато, за да могат да се чувстват уверени в себе си и поради тази причина те като просяци играеха своята част от тази игра - нали за това бяха от другата страна на реката?"

Николай Гроздински подсказва, че щастието няма размер - то е достижимо за всеки, защото се измерва по много начини. Понякога то се рее над Долината на падащите облаци, понякога е в кесията на Рошлата, а може би дори в сънищата на черните влюбени прасета. Потърсете го сред тях и може би ще откриете малко щастие и за себе си.

Страниците на "Жития на безделници и пропаднали мистици" ще бъдат уютно убежище за всеки, пожелал да опознае една нова страна от призмата на човешката душевност. А тази първична и неподправена страна е не по-малко действителна от всяка друга.

---------------------

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София.

Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков" и колежа „Бъркли" в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун".

Прекарва четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия, – където изучава будизъм и тибетски език. Завръща се в България, където с рожденото си име Николай Гроздински публикува настоящия сборник, както и двата романа „Някой омагьоса битието" и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост".

През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед" мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд" (ИК „Фрий Прес" към „Саймън & Шустър", който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс", „Гардиан" и „Сиатъл Ривю", а съпругата му – Даниел Трусони – е известна американска писателка, превеждана и в България.

Пианист, монах, писател или пропаднал мистик е Грозни? Български или американски поданик, живял в България, Индия, САЩ, а в момента – във Франция? Може би героите на „Жития на безделници и пропаднали мистици" най-добре могат да го опишат, а най-добре Грозни може да опише пък тях:

Може да звучи невероятно, но героите в тази книга не са измислени. Ом Гириди, свещеникът, сигурно продължава да изпушва своята цигара с хашиш точно в пет часа следобед и със светнал поглед да разказва за своите невероятни срещи с огромни хималайски леопарди, които са замръзнали от студ, или се крият зад някой храсталак като срамежливи кози.

Моят приятел Джатиндър, тайният полицай, вероятно пак подслушва хорските къщи, събира сведения за привичките на особняците и прилежно описва своите наблюдения в архивите на полицейското управление. Сакатият музикант и сакатият пощальон сигурно продължават да наблюдават залеза в бараката, надвиснала над пропастта, обвити от безпаметни конопени зловония.

Разгръщайки „Жития на безделници и пропаднали мистици" читателят ще се докосне до една особена литературна тъкан – едновременно жестока, ефирна, мистична, вдъхновяваща и ексцентрична... а на финала й никой няма да остане безразличен!

Безплатна храна (Freedom of food)

2012-01-10T21:38:00.000-08:00

freedom of food and the golden temple from the source project on Vimeo.

Безплатна храна...всеки ден...единствено и само в сикхската "гурдвара"

Табу - свръхнабожност

2012-01-09T04:06:00.000-08:00

Табу: Свръхнабожност // Taboo: Supreme Devotion by VvOvVOX

Изключително интересен епизод, в който има впечатляващи кадри от хинду фестивала Тхайпусам, провеждащ се в чест на Мурунга или Сканда (син на Шива)от тамилските дравиди на Южна Индия, както и от тамилските общности в Малазия. Кулминацията при него е пробиването на плътта и даването на лична жертва. Във филма може да видите и повече за храма на плъховете в Биканер, Раджастан, където тези недолюбвани твари са почитани като свещени създания, предци за местното населние.

Човешко жертвоприношение в щата Чхаттисгарх

2012-01-09T00:20:00.000-08:00

Понеже темата силно ме интересува, не мога да подмина новината, която БиБиСи пусна преди няколко дни за поредното извършено човешко жертвоприношение на територията на Индия, този път в щата Чхаттисгарх.

www.bbc.co.uk

Седемгодишната Лалита Танти е била принесена от членове на племето гонда в жертва на богинята Кали, осигуряваща плодородие на земята. Според поверията реколтата на земеделците ще бъде силна, ако боговете предварително получат човешки черен дроб.

Момиченцето Лалита Танти изчезнало мистериозно от училище и родителите алармирали за това полицията. Издирвателните работи отвели проверяващите след седмица до затънтен горски район, където полицаите се натъкнали на обезобразения труп на детето. След разпити и проследявания били арестувани вождовете на племето. Двамата мъже признали, че са отвлекли момиченцето и са разпоредили екзекуцията му. Те обаче не чувствали вина, тъй като според традиционните закони на племето жертвоприношението не е престъпление. При все че подобни практики са инкриминирани според индийската конституция, все още има отделни случаи на човешки жертвоприношения, идващи най-вече от племенния пояс на страната - Ориса, Андхра Прадеш и Чхаттисгарх. Чхаттисгарх е с 90 % племенно население. В същия щат през 2010 година два пъти са намирани телата на убити деца, за които се предполага, че също са били погубени в акт на жертвоприношение.

Фактът, че в 21-ви век съществува практиката на човешките жертвоприношения с цел оплодяване на земята показва изключителната устойчивост на този ритуал във времето, засвидетелсван още в древните текстове като Пуруша сукта, част от ригведийския свещен корпус. По същество това е същата идея, която се съдържа в Ригведа – човешката плът като семе и магически импулс отключващ развитието на земята.

Известно ни е, че племена от дравидските народи като гондите ( за тях сме писали тук: гонда) са практикували активно човешки жертвоприношения,подобно на тези в “Пуруша сукта” до средата на 19 - ти век, когато бриатанците правят всичко възможно, за да ликвидират тези обичаи.

Явно обаче в последните години култът към Кали отново набира сила.
Митът разказва, че Кали зажадняла за кръв, когато влязла в сблъсък с демона Рактабиджа („Капка кръв”). Той имал способността да възпроизвежда хиляди нови демонични същества всеки път щом капка от кръвта му паднела на земята. За да победи чудовището, Кали го промушила с копие и изпила кръвта му преди и капка от нея да докосне земната твърд. Оттогава в знак на признателност за този нейн подвиг богинята Кали се почита с проливане на кръв. Някога жертвената кръв задължително била човешка, по-късно е заменена с козя.

Вярата в Кали като покровителка на настоящата тъмна ера донякъде определя този засилен интерес към нея. Социологическите проучвания показват осезаемо повишаване броя на жертвените ритуали, посветени на Кали, както и на интереса към окултните практики. Центровете, посветени на Кали в източна Индия, Камакхя и Тарапитх, все повече гъмжат от поклонници. Пред повечето й храмове все още се посичат тикви или кукли с човешки образ. Дори кралят на Непал, Бир Бикрам Шах Гянендра и съпругата му специално долетели от Катманду в лятото на 2002 г., за да уважат жертвените ритуали в Гувахати и Калкута, посветени на богинята, което предизвикало широко негодувание сред организациите за защита на животните, тъй като върху храмовите олтари се леят цели реки от животинска кръв.

Живот и здраве ще подготвя един хубав материал, посветен на човешките жертвоприношения и по-скоро разглеждащ съзнанието на древния човек, защото ако искаме да разберем какво стои зад тези ритуали, трябва да се опитаме да проникнем в неговия мироглед. Разбира се, носейки различно съзнание, няма как да не осъдим като престъпление подобни практики, но е редно да се замислим над следния въпрос: Мнозина от нас се прекланяме пред древността, благоговеем пред наследството на големите цивилизации от миналото и великолепните интелектуални, философски и културни достижения, които са открили те за идните поколения, а всички те - от Шумер и древна Гърция през Индия и Китай, та до Мексико - са се уповавали на жертворпиношенията над хора и животни.

Интересно ми е как човекът от 21-ви век може хем да ахка от възхита пред знанията на древните народи, хем да презира техните обичаи, окачествявайки ги като варварски или сатанистки - ритуали, които са в центъра на всяка древна религия. Най-малкото нужно е да си зададем въпроса "защо". Защо за нашите предци това е било толкова важно?

India is...True Love

2012-01-05T23:50:00.001-08:00

India is... True Love from Nuno Beira on Vimeo.

Един собственик на книжарница

2012-01-05T06:26:00.000-08:00

снимка: National geographic

Собственик на магазин за книги на окултна и езотeрична тематика:

„Поне чужденците като дойдат в магазина ми, търсят заглавия, свързани с Йога, Тантра, Гита, Упанишадите. Понякога се ядосвам, че те не барват работа, а аз трябва да работя катадневно, за да издържам семейството си при положение, че животът днешно време е скъп. Но дори да не работят, поне чужденците идват и отнасят нещо божие със себе си. А нашите хора, индийците, когато влязат в магазина, търсят книги за секс и порно списания. Може да се каже, че чужденците работят като магарета, но мислят като крале, докато ние индийците, мислим като магарета и работим като крале.”

“चिंता के समान शरीर का नाश

2012-01-03T10:06:00.000-08:00

“चिंता के समान शरीर का नाश करने वाला और कुछ नहीं है, सो जिसे भी ईश्वर में जरा भी विश्वास हो उसे किसी बात की चिंता करने की ज़रूरत नहीं.” - महात्मा गांधी

"Няма нищо по-разрушително за тялото от тревогата, а този, който вярва поне малко в Бог, няма причина да се тревожи въобще" - Махатма Ганди

आप मुझे जकड़ सकते हैं...

2012-01-02T08:09:00.000-08:00

“आप मुझे जकड़ सकते हैं, आप मुझे यातना दे सकते हैं, आप मेरे शरीर को नष्ट भी कर सकते हैं, लेकिन आप मेरे मन को कभी कैद नहीं कर सकते।” - महात्मा गांधी

"Може да ме оковете, да ме мъчите, да унищожите това тяло дори, но никога няма да сложите вериги на ума ми" - Махатма Ганди

Борба - късометражен филм

2011-12-31T04:14:00.000-08:00

Субхашчандра Бос – бич за Короната (Subhaschandra Bose)

2011-12-28T02:56:00.000-08:00

автор: Кришна Датта
превод: Индиянков

Субхашчандра Бос (1897-1945), наричан от привържениците си Нетаджи (или просто „главатаря”) е водеща фигура в индийската борба срещу британското господство, влязал в историята като един от най-настървените опоненти на Нейно Величество. За разлика от гуркхите и сикхите, които се всеизвестни с войнствения си нрав, бенгалците като цяло са считани от британската колония за „миролюбива раса”. Раса, отгледала повече философи и поети, нежели воини и революционери.

И наистина началните години на Субхашчандра Бос не подсказват с нищо, че един ден ще се превръне в най-върлият подстрекател на индийския национализъм. Той произхожда от семейство от средната класа на щата Бенгал. Записва да учи в Кембридж, където е привлечен от свободния характер на английското общество и по-късно се оженва за жена с германски произход. Политическата му кариера е белязана с успешен старт, след като издейства събарянето на мемориала „Хоулел” ,издигнат от лорд Кърсън през 1901 г.в центъра на Калкута, възпоменаващ смъртта на 123 британски войници, загинали във войната от 1756 г. с бенгалския наваб Сираз-Уд-Даулах.

След авантюристично бягство от домашен арест и постоянно наблюдение, за чиято находчивост би завидял и самият Осама Бин Ладен, Босе се скрива в нацистка Германия. Внезапната му смърт при самолетна катастрофа в Тайпей окончателно го превръща в легендарен герой на националноосвободителното движение.

Израснах в Калкута, закърмен от училище с историите за храбростта на патриота. Неговият украсен с гирлянди портрет висеше на видно място в семейния дом заедно с други именити бенгалци. По-късно прочетох за противоречията му с Ганди и Неру и
за връзката му с Хитлер и Мусолини по време на Втората световна война и вече не бях така благоразположен към идиете му, при все че знаех за подкрепата, която му оказва Рабиндранат Тагор, който го счита за един от благонадеждните политически водачи на Индия в периода около 1939 г.

В разцвета на нацизма в Европа Бос избягва в Германия, където заживява с бъдещата си съпруга и се ползва с редица привилегии като експатриран от Индия дипломат и политически съюзник. Дори фюрерът се обръща към него с „Ваше превъзходителство” и му предоставя възможност да поддъжа регулярно връзка с Индия. Въпреки че първото комюнике на Бос от Германия разбунва духовете с изказванията си, че немците със сигурност ще победят британската корона и Индия ще спечели независимостта си, думите му реално не носят траен ефект. По това време Махатма Ганди вече е пуснал в ход масово подкрепяното антибританско движение под надслов „Вън от Индия”.
Необезсърчен, Бос се наема със създаването на индийски легион от 3000 наемни войници от британската армия, заловени от италианците. Въпреки клетвата за вярност, която войниците са дали пред короната, Бос успява да ги убеди, като разговаря с всеки един по отделно и му обещава съответните почести и облаги и най-вече бъдеща победа. Явно притежавал завидно дар слово, пред което всеки скланял глава. Чисто стратегически Бос очаквал, че когато германската армия тръгне от южните части на СССР и достигне Индия с новите индийски попълнения в предни позиции, колониалната армия ще се поколебае дали да атакува. Дори и да дръзнели, индийците щели да възроптаят срещу избиването на индийски войници.

На теория планът бил безупречен, но в крайна сметка той се проваля с гръм и трясък. Поражението на Германия в битката при Ел Алемейн през 1942 г. спира Хитлеровия прогрес, а духът на индийския легион рязко спада. Накрая хората на Бос се разтварят в отстъпващата немска армия, някои от които се присъединяват към френската съпротива, а други дезертират.

След победата на Япония в Пърл Харбър хиляди индийски аскери в редиците на Съюзниците падат в ръцете на японците. Бос отново се захваща с организирането на индийско звено, с което да атакува Британска Индия от окупираната от Япония територия на индо-бирманската граница. Хитлер му помага да бъде транспортиран тайно в немска подводница до брега на Мозамбик, откъдето се прехвърля на друга за югоизточна Азия.
Японският министър-председател Тойо приветства Бос като индийския върховен глава в изгнание. Без никакви скрупули относно японските зверства по време на войната, Бос приема радушно оказанато му почит. Сетне оглавява съществувалата отпреди Индийска национална армия (ИНА), състояща се от полкове от различни вероизповедания – хиндуисти, мюсюлмани и сикхи. Но по-важно е, че създава женска бригада – Рани Джханси Бахини – на името на непокорната кралица, възстанала срещу британците през 1857 г.

През октомври 1943 г. той сформира временно правителство в Сингапур (Азад Хинд), което събира данъци, налага закони и набира войска. Променя и индийския флаг, като върху трикольора поставя скачащ в атака тигър – образ, вдъхновен от управлението на друг голям опонент на британците, майсурския владетел Типу Султан. Макар че армията на Бос достига внушителния брой от 50 000 войници, няколко недомислици в тактиката и един преждевременен мусон довеждат до тежко поражение на войските му в Импхал.
След загубата, Бос се качва на японски бомбардировач в Сайгон на път за Китай, отново в подготовка за нападение над британците, този път от територията на Русия. За нещастие самолетът се разбива в Тайпей и го ранява фатално. Умира в японска военна болница на 18-ти август 1945 г.

Биографичната книга на правнука на Субхас Бос, Сугат Бос, който е и историк по професия, е най-добрият труд, излизал досега по темата и разкрива много от парадоксите в личността на бореца за независимост. В нея са включени множество непубликувани досега материали от семейни архиви и обществени сведения, чрез които Сугат Бос ни предлага една по-пълна картина на ситуацията, в която е живял и се е борил неговият дядо. Книгата осветли и моята представа за противоречивата, но харизматична личност на „Нетаджи”, който до ден днешен продължава да бъде вдъхновение за цяла Индия, въпреки спорната от съвременна гледна точка позиция, която е заемал в онзи динамичен период.

Сиким и визуалната антропология на Баликси

2011-12-28T02:41:00.000-08:00

Проф. Баликси е български антрополог от световна величина, изключително популярен с направените от него антропологични филми. Името му е включено в множество енциклопедии и учебници по антропология. На професионалния му опит са посветени два антропологически филма, направени от немски и американски антрополози. Проф. Баликси е почетен член на Кралския антропологически институт. Носител е на множество международни награди, отличаващи негови филми или цялостния му принос за развитието на антропологията.
Той е един от създателите и от корифеите на цял нов раздел в антропологията - т.нар "визуална антропология"; това е заснимането на научни филми на даден обичай, ритуал, културно явление в пълни подробности и с анализ на детайлите, които са важни за антропологията.

Ето тук едно кратко филмче с негово участие за Сиким

Животът е низ от подробности

2011-12-24T00:21:00.000-08:00

Анна Димова

Когато за пореден път се препъна в някой „вечен” въпрос – коя съм аз, какво правя на тая земя, какъв е смисълът на всичко – зная, че това е знак за криза: духовна, емоционална, всякаква. По тези въпроси разбирам, че нещо, което до вчера ме е изпълвало със смисъл, се е изчерпило. Нещо, което досега е било важно, вече не е. Някаква моя опора се пропуква – вероятно защото е остаряла. И трябва изградя нова, да си обновя понятията, да се разделя с представата за нещо и да си измисля друга.

Когато съм щастлива, никога не си задавам подобни въпроси. Тези въпроси са винаги тревожни, а когато човек е щастлив, не си задава тревожни въпроси. Когато съм щастлива, не искам нищо друго, освен да бъда такава максимално дълго, по възможност вечно. Щастието е като да караш по идеално прав и гладък път – пускаш кормилото и просто се наслаждаваш на усещането за движение и на гледката. Без да внимаваш за дупки и завои, без да се взираш за скрити в храстите полицаи или пияни шофьори в насрещното, без да се чудиш дали имаш достатъчно бензин, в ред ли са ти документите и какъв е този особен звук от мотора. Без дори да се питаш къде отиваш, нито какъв е смисълът да се движиш точно по този път. Този въпрос се появява винаги по време на дупка или рязък завой, при полицейска проверка или сблъсък с подпийнал тип. Когато почне да свършва бензинът или моторът просто спре. Общо взето, все гадни неща.

Последния път, когато ме нападнаха подобни въпроси, беше преди няколко месеца. Тогава един от най-близките ми приятели умря. Внезапно. Пръснало му се сърцето – от раз, дори не е разбрал какво му се случва. И макар да си въобразявам, че съм „приела смъртта” (дали?), тази новина ме свари напълно неподготвена и до такава степен ме извади от равновесие, че буквално се разпаднах.

Прекарах трите дни до погребението, редувайки плач, вцепенение, гледане в една точка, опити да говоря с наши общи приятели, самообвинения, че не намерих време да му подаря онази книга, дето специално му я купих и че през последната седмица не го попитах как е (сякаш това е щяло да го опази жив). Скоро тези емоции еволюираха в тежка екзистенциална криза, която просто ме смаза – не можех да проумея какъв е смисълът да се случи това? Защо точно той и толкова млад!? Как така ще умре, умът ми не го побираше – ей така, вчера го имаше, днес го няма. И най-кошмарният въпрос: какъв беше смисълът да го има, щом вече го няма? Рано или късно всички ще умрем – тогава защо изобщо да живеем?

Толкова зле не се бях чувствала от години. Болката от личната ми загуба някак се смеси с ужаса от очевидното безсмислие на всичко. Смъртта сякаш внезапно се вряза в насрещното по пътя, с челен удар нахлу и превзе цялото ми същество, лишавайки от смисъл живота – както моя собствен, така и земния изобщо. Каквото и да си говорим, всички дълбоко и инстинктивно вярваме, че сме безсмъртни, макар рационално да знаем, че не сме. Вярваме, че и близките ни са безсмъртни – нашата любов е като „печат на безсмъртието”, с който са белязани всички, които обичаме. И смъртта е тежка обида, която с един удар ни превръща от безсмъртни божества в малки, тленни и жалки купчинки нетрайна плът. В това няма смисъл. Точка.

Първоначално реших да не ходя на погребението – смятах, че няма да го понеса. Не можех да си представя как ще гледам любимото си същество в ковчег. Сърцето ми нямаше да издържи гледката, а и исках да го запомня жив. От друга страна не исках да изглеждам малодушна в собствените си очи. Дължах му този последен жест на почит – ако толкова си обичал някого, е редно да можеш и да го „пуснеш”. И да се сбогуваш достойно. След кратка, но тежка вътрешна борба, реших да отида.

След церемонията в църквата, формалностите и съболезнованията към близките му, дойде най-страшният момент – спускането на ковчега в гроба. В този момент аз самата също бях мъртва – вече нищо не чувствах, само безучастно наблюдавах. Ковчегът беше закрит, опитвах се да си представя тялото вътре, през главата ми като виелица се извиваха спомени как съм прегръщала това тяло, как то е имало глас, който съм слушала, пръсти, които съм докосвала, изричало е думи, които съм попивала, които са ме ядосвали, разплаквали, възхищавали, вълнували, успокоявали. Тяло, което е вървяло до мен по „Графа”, пило е бира срещу мен на масата, набирало е номера ми, за да ми позвъни, писало е онези остроумия във фейсбук, които сега така нелепо ще го надживеят. Опитвах се някак да приема тази идея, застанала пред пресния гроб – смазана, празна и обезсмислена.

И тогава внезапно ме блъсна мирис на здравец. Преди това по парцела е имало цели туфи здравец, които сега гробарите бяха насекли с лопатите си. Огромни коренища и листа се бяха смесили с прясно изкопаната пръст. Беше краят на май, пролетта беше лумнала навсякъде и беше заляла всичко наоколо. Над гроба – дървета и млади листа, а през мекото зелено се промушваше слънце. Гальовно, пролетно слънце, което милваше земята, топлеше я - и сякаш не можеше да различи гробището от парка.

Бях като замаяна, живот и смърт изведнъж се смесиха, сляха се в едно неразчленимо цяло. Винаги съм вярвала, че това са двете най-противоположни неща на света, които абсолютно се изключват взаимно. А сега изведнъж осъзнах, че не мога да различа докъде свършва едното и къде почва другото. Тази толкова жива земя, в която покълваха семенца и избуяваше трева, се готвеше да прегърне едно мъртво тяло. Човешките ридания се сливаха с чуруликането на пролетни врабци. През сянката на смъртта се промушваше слънце. И точно тук, насред гробищата, ме заля този мирис - гъст, дълбок, упойващ мирис на пръст и здравец. Мирис на живот.

Не, този мирис не излекува скръбта ми, нито отговори на въпроса за живота, смъртта и смисъла. Не съживи приятеля ми, нито утеши близките му. Но ме изтръгна от вцепенението, премести фокуса, задраска въпроса. И върна живота в мен.

Животът е низ от подробности, обича да казва мама. Това е най-важната житейска истина, която зная от нея – най-фундаменталната и изстраданата, най-много пъти проверяваната и доказваната. Подробностите са котвата, за която се хващам, когато почна да се давя в тежки философски дилеми. Това, което може да отрови деня ми, са винаги подробности – начумерената служителка в данъчното, протеклият покрив, един несръчен жест и плувналата в кафе клавиатура. Това, което прави деня ми щастлив, са също подробности – усмивка от непознат, цъфнала клонка, любим глас, тих есенен дъжд и котешко мъркане.

Защото въпросът коя съм аз и защо съм тук е от друго, абстрактно измерение, в което мен ме няма. В това измерение го няма животът ми – такъв, какъвто е тук, в този момент. Този въпрос не понася подробностите, а именно те са нишките, от които е изтъкан живия живот. Те са буквите, с които е написана Книгата на живота, но и буквите, с които тя може да бъде прочетена. Затова и възможните отговори не ми вършат никаква работа тук и сега, дори и най-гениалните. Единственият смисъл от този въпрос е сепването, което ме кара да се вгледам по-внимателно в подробностите. И да забележа смисъла в тях.

Подробностите – дребнички, наглед незначителни прашинки от битието. Да нахраня котката, да полея цветята, да купя мляко, да си допиша текста и да го предам в срок. Да изпека хляб, да подредя красиво масата, да прегърна любимия мъж. Да се обадя на мама и да й кажа, че я обичам. Може би най-важната подробност.

Да, това, което прави подробностите толкова важни, е че те винаги са свързани с някого или нещо, което обичам. Всеки дребен детайл от делника, дори най-досадният и незначителният, е невидима нишка, която ме свързва с някого. Да си платя сметката за телефона означава да мога да чувам гласа на някого. Слагам си малко червило, за да съм хубава – за някого. Трябва да си купя нови обувки, за да мога да стигна до някого. В момента пиша за някого. Дори когато просто мълчаливо съзерцавам снежинките по прозореца, те имат смисъл, защото мисля за някого. Чакам някого. Изпращам някого. По-късно ще разкажа за тях на някого.

Животът е по-голям от мен и знае по-добре от мен. Няма нужда да бъде обясняван – той просто ромоли като поточе, криволичи, движи се нанякъде. Докато се опитвам да прозра „голямата истина”, животът кръжи наоколо като мушица и ме дърпа при себе си в милиардите си превълпъщения – като капка дъжд, гръмотевица, котешка муцунка, цвете на масата, топла ръка, телефонен звън, писък на линейка, сметка за тока, трошички хляб по покривката, аромат на пролет. А аз наистина не зная коя съм аз и защо съм тук. Зная само, че когато почна да си задавам тези въпроси, значи пропускам важни подробности. Например да звънна на татко и да го попитам как е. А после да полея здравеца.

http://www.anna.dir.bg/_wm/news/news.php?nid=336784&df=45&dflid=3

Филм за тибетските монахини с българка в екипа

2011-12-23T05:57:00.000-08:00

Източник: http://www.dnevnik.bg/

"Открих нови проявления на това да си жена – да се грижиш за всяко чувстващо създание, като отдадеш себе си на молитви и грижа, да не си майка, но проявление на обич и състрадание, докато развиваш собствената си духовност." Така казва Надежда Бухова, студент по международни отношения в университета "Сейнт Андрюс". Тя е българката в екип от студенти, който засне документалния филм Daughters of Dolma: The Spiritual Journey of Tibetan Buddhist Nuns in Nepal ("Дъщерите на Долма: Духовното пътуване на тибетските будистки монахини в Непал"). Долма е тибетското име на Тара – богиня и майка на всички буди. Според легендата тя иска да промени отношението към жените в будизма и да бъде буда, без да се стреми към прераждане като мъж.

Филмът "Дъщерите на Долма" ще бъде представен през пролетта. Той ще обиколи филмови фестивали в Европа и ще бъде представен и в културни, и будистки центрове в Европа, САЩ и Канада. "България е в списъка на приоритетите", казва Надя. Филмът ще бъде достъпен за сваляне в интернет на сайта Daughters of Dolma, като ще бъдат направени DVD копия за продажба.

Университетът "Сейнт Андрюс" придоби популярност като мястото, на което принц Уилям е срещал съпругата си Кейт. Там учат и Александър Ко, Щефан Залов, Тензин Долма, Адам Миклос, Катаржина Байлов-Антковиак и Надежда Бухова – екипът на филма.

През 2009 г. Александър Ко, студент по психология, преподава английски на будистки монаси в Непал. Тогава у него се заражда интересът към живота на всеки от тях. "Идеята се появи по време на среща на екипа, когато решихме да се съсредоточим извън стереотипите и да обърнем по-значително внимание на монахините", разказва Алекс.

"Те цял живот тълкуват философията на будизма и развиват духа си... което е вдъхновяващо", казва Надежда Бухова. Техният живот е различен, далече от светското. Ранната пужа (литургия) започва в 4:30 сутринта, следват чай, закуска, пужа, учебни занятия, пужа, а след това – часове за филм и четене.

Всички са запалени по киното и гледат корейски, индийски и холивудски филми. Имат мобилни телефони. Някои са във "Фейсбук", пишат имейли, разказва българката. Знаят какво се случва в обществото, продължава Надя. "Макар да има равенство между половете в тибетския будизъм, структурата на обществото не е позволявало на жена да има абсолютно равенство с мъжа в социално отношение", отбелязва тя. Например монасите могат да получат титлата лама след три години отшелничество, докато жените не.

Понякога изкушенията надделяват и някои напускат манастира. Затова според други е добре да влезеш в обителта, когато си поне на 20 и можеш сам да вземеш това решение.

Най-младите "дъщери на Долма" са на по 4-5 години. "Тези монахини бяха най-впечатляващи за мен, защото освен деца, които рисуват, играят и имат интересите на децата на тяхната възраст, имаха сериозно ежедневие, грижеха се сами за себе си и носеха рубинените роби на монахиня...", разказва Надя.

Децата влизат в манастира, защото родителите им вярват, че така им осигуряват по-добро образование. Според други е чест за семейството поне едно от децата им да бъде в манастир. Има и момичета, които просто вярват, че това е призванието им.

"Общоприето е разбирането, че религиозността е сериозна тема, която изисква строгост през цялото време. А самите монахини се забавляват много дори с най-леката шега", отбелязва Алекс.

Jingle bells - Indian style

2011-12-22T03:24:00.000-08:00

Жената ( Woman)

2011-12-21T23:30:00.000-08:00

"Една персийска пословица казва: „Не наранявай жената дори с розов лист”.

Млада или стара, красива или грозна, сериозна или лекомислена, добра или лоша, жената винаги знае тайната на Бога!

Ако вселената има крайна цел, ясна, очевидна, неоспорима, която е над всички философии, тази цел е животът.

Животът - единственият лекар, който ще обясни мистерията!

И увековечаването на живота бе поверено на жената от Съществото на Съществата!

Жената е единствената действителна сътрудничка на Бога!

Сам Бог е запил звездите на нейните всепокоряващи очи!

Съдбата се въплъщава в нейната воля и ако Божията любов може да се уподобява на нещо в този свят, то без съмнение тя ще прилича на любовта на майката!"

Парамаханса Йогананда

Историята и българският комплекс

2011-12-16T03:17:00.000-08:00

Нали знаете, проститутките не позволяват да им пускат ръка, преди да са им пуснали нещичко в ръката. А кажете има ли по-голяма проститутка от историята? Всички политици от коя да е епоха си я поръчват за по час-два, усамотяват се с нея зад завеските, правят, каквото правят, а после с размазан грим и червило тя си развява байрака или новите бикини пред обществото.

След Освобождението русите налагат тезата за нашата славянска принадлежност. През Втората световна война, когато взимаме страната на немците славяните стават “непълноценна раса”, а ние се самоопределяме като “арийци”. След 9-ти септември отново ставаме чисти славяни, а прабългарите са “нищожен примес в голямото славянско море”. Днес пък като реакция на политическите издевателства над нашата история в миналото, както и в стремежа да си възвърнем погазеното (не от друг, а от нас самите) самочувствие се наслушахме на какви ли не нелепици, дошли от устата на учени, които в лицето на национализма намериха възможност да нахранят своето гладно и недооценено его. От малодушен и самосъжаляващ се народ се превърнахме в родоначалници на древната индийска култура, в строители на пирамиди, в по-древни от египетската цивилизация, страшилище за китайската империя, която, видиш ли, от страх си построила Великата стена. Поставихме ореол на богоизбраност над всичко българско, за да се почувстваме поне малко важни пред света и стигнахме до налудничавата идея, че сме звезден народ, който се е спуснал от велика планета от пояса на съзвездието Рало (Орион) с мисията да облагороди човечеството. (Колко важно е да важничиш, когато си вярваш, че си важен) И пусто да остане, все ще се намери нещо да ни попречи да разкрием потенциала си! Все сме изиграни, спънати, саботирани и винаги за това ни е виновна очевидната световна конспирация срещу нас, недооценените. И гърците, разбира се.

Хипотезите за произхода на българите се роят като странджански мушици – тюркско-алтайска, хунска, угро-финска, иранска, славянска, автохтонна, която ни определя като клон на траките. Последната е сериозно лансирана с оглед на престижа, който България трупа навън с изложбите от съкровищата на траките. Иранската обаче е сред най-старите. Още през 15-ти век Флавио Биондо твърди, че българите имат скитски произход, а както знаем, скитите са едни от най-известните ни ирански народи. През 1668 г. холандецът Хенсхен пише, че българите идват от Сарматия. У нас поддръжници на тази теза са възрожденеца Георги Раковски и редица изтъкнати историци като Гаврил Кацаров, Ал.Бурмов и Веселин Бешевлиев. Антропологическите проучвания в средата на 20-ти век от съветските учени също показват, че прабългарите са вторично тюркизирано сармато-аланско население.
В последно време името Кашмир се повтаря все по-често като хипотетична южна граница на българската прародина отпреди времето на нашето разселване. Да, наистина в кашмирската история Раджатарангини от XII в., съставена от пандита Калхана, се говори за страна северно от Памир и Хиндукуш, наречена Балхара („притежаващите сила“) и се казва още, че част от народа ѝ се преселил в земите на днешен Пакистан и северна Индия, където основал свои царства, а впоследствие бил завладян от династията на Маурите. Вярно е също, че до днес в Раджастан има село, наречено Балхара, както и това, че през XII в. Баху Балхара основава в щата Харияна най-голямото селище с потомци на балхарци. Оттам е родом бившият министър-председател на остров Фиджи, Махендра Чаудхри. В Индия може да се срещнат не една и две известни личности, носещи фамилията Балхара като модните дизайнери Аджай и Виджай Балхара или актьора Бхал Сингх Балхара, например. Не отричам, че в древния епос Махабхарата, който се характеризира с впечатляващ за времето си реализъм при предаването на имената на народите и на тяхното местоположение, се говори за царство Балх и народ балхика, които подпомагали Кауравите в битката им срещу рода на Пандавите. Истина е, че в древните сказания се среща легенда за произхода на балхика, според която народът им произлязъл от легендарния герой Дарста - деветия син на законодателя Ману. Този род дал редица славни герои, един от които е цар Кардама, а в още редица индийски текстове се изтъкват превъзходните качества на подправките и конете от Балхара, както и несметните богатства, с които балхика отрупвали владетелите на съседните царства. И като добавим, че днес са открити множество прилики във външния вид, погребалните обичаи и керамичните изделия между индоиранските племена (в частност тези на аланите) и българите, че в езика ни присъстват ключови думи с подчертано иранско звучене като бати, тати, стрина, кака, куче, кутре, царски имена като Бузан, Тервел, Аспарух, Вунд, Крум, които са със явен ирански произход, че местности в Афганистан, Таджикистан, Тибет и Индия носят познатите ни имена Мадар, Шуман, Варну, Бургаст, започваме да се отдаваме все повече на изкушението да се причислим към народа от древните писания. Така ще се включим към надпреварата с още редица народи, които отчаяно претендират да получат признанието да са „някой“. При това не кой да е, а славния ариец, светлоликия „благородник“. В крайна сметка на кого не му се иска да е бил съсед на Индия и да е бил вписан като смел и достоен народ в един от най-древните текстове на света, Махабхарата?

Но всъщност всички тези сходства не доказват нищо.

Първо трябва да ни стане ясно, че понятието “чисти народи” не съществува ( освен в нечии болни мозъци на разни фашизоидни воленсидеровчета и боянорасатчета). Азия и то точно територията на Вътрешна Скития ( Средна Азия) винаги е била врящ котел от народи, които са идвали, смесвали и изчезвали. Поданиците на Персийската империя са били над 80 различни етноса. Опитът да се разбере кои народи са с тюркски произход и кои с ирански е толкова безсмислен, колкото усилията да се установи съдържанието на кремвиршите у нас. Най-малкото въпросът за това какви сме ние е не по-малко световен проблем, касаещ редица народи. Възможно е да сме били конфедерация от племена, някои от които ираноезични, но да сме били тюркоизирани, както се случва с азерите. Ако анализираме названията на различните управителски родове – Угаин, Вокил, Дуло и др. става ясно, че прабългарите са имали поне четири етнически компонента – ирански, тюркски, тунгуско-манджурски и монголски. Да, възможно е част от прабългарските родове да са имали иранска кръв, но това не ги свързва с Персийската империя. Всъщност много по-вероятно е да сме били едни от многобройните ираноезични племена, обитаващи степите от Придунавието до Алтай, който са били върли врагове на Персийската империя.

Да, но българите са строели градове – белокаменни, с канализация, ще рекат други. Но и това не доказва, че идваме от Персия. В крайна сметка хуните също са имали градове. Изобщо иска ни се да се изкараме не номадски, а уседнал народ, защото според учените това е белег за висока култура. А всъщност ако номадското общество беше толкова зле, защо хронистите от китайските, индийските и персийски империи ще пишат, че сънароднците им бягали при хуните? Отговорът е прост и също идва от старите анали “защото там са свободни хора и всеки ден ядат чорба с месо”. Защото от всичко на света съвременната цивилизация най-много ненавижда дума като свободата. Предпочита свободата да е контролирина, затова ни подпутва думи като „демокрация”. Залъгалка. Близалка за детето, което плаче за колело. Номадството е опасно, защото напомня на цивилизацията за първичния, естествен и свободен дух, с който се ражда човек и който е в основата на творението. Цивилизацията не може да го трае.

Какво свързва България и Индия?

2011-12-13T02:02:00.000-08:00

Питали ли сте се някога каква е връзката между България, Лондон и Индия? Отговорът е... 2820 тона варовик. Точно толкова висококачествен камък, добит старателно от недрата на България, е бил използван за изграждането на най-големия хиндуиски храм извън Индия, който се намира в Лондон.

Мандирът BAPS Shri Swaminarayan е притегателна точка за индийците и всички изповядващи хинду религията от цял свят. Храмът, който напомня видение от приказките, се издига величествено в северозапандия квартал "Neasden" в британската столица.

Храмът е първият в Европа и най-големият хинду мандир извън пределите на родината на хиндуизма - Индия.

Това е регистрирано официално и в рекордите на Гинес през 2000 г., а през 2007 г. е обявен за едно от седемте чудеса на Лондон.

Изграден е само от естествени, природни материали, обработвани и сглабяни цели три години от 1500 майстори и доброволци. За направата специално са поръчани 2820 тона висококачествен български варовик и 2000 тона италиански мрамор. Скалите са пренесени с кораб до Индия, там стотици сръчни ръце са дялали камъка в божествени изображения и след тежки месеци на молитва и упорит труд 26 300 парчета са пренесени до Лондон, за да се слеят в едно- свещен мандир.

От официалното откриване през август 1995 г. през масивните порти на храма са преминали повече от 6 милиона посетители. За да отдадат почитта си към една от най-древните религии в света, в мандира са дошли принц Чарлз, принцеса Даяна, Тони Блеър и кралят на Непал.

Всички са добре дошли тук. Посещенията обаче се извършват при безпрецедентни мерки за сигурност. Повече от 15 униформени охранители следят за реда денонощно. Вътре се влиза едва след като всички чанти, раници, фотоапарати и камери се оставят на съхранение в определено за целта помещение. Първото нещо, което виждат посетителите, когато прекрачат прага, е скенер, през който преминават дори и служителите в мандира. Поклонниците са празнично облечени, смирени и тихи. Жените и мъжете събуват обувките си в различни отделения и с приведени глави се отправят из светлите коридори на храма, за да намерят усамотение в някоя от молитвените зали. Таваните, които се извисяват на повече от 6 метра височина са покрити от дърворезба, която изобилства от детайлни изображения. Едно в друго се преплитат листенца лотос, пауни, слонове и божества в безкрайна, топла, дървена картина. Главната молитвена зала, наречена "Haveli", се простира на 2500 кв. м и по време на големи празници може да побере повече от 2000 вярващи.

Хиндуизмът е третата по популярност религия в света, а последователите й са над 900 милиона. Във Великобритания изповядващите хинду са около половин милион. Корените на хиндуиското движение в Лондон лежат в далечната 1950 г. Тогава за първи път индийските преселници се осмеляват да отстояват вярата си и да я проповядват открито.

В края на 50-те години вълна индийски емигранти залива британската столица. Стотици хиляди семейства се преселват завинаги на Острова, бягайки от мизерията с надежда за по-добър живот. Те носят със себе си незаличимите порядки на Изтока, традициите, принципите си и силната вяра. Освен изповядващите хинду в покрайнините на Лондон се заселват и множество сикхи.

От тогава е минал половин век. Достатъчно време, за да се зароди не просто град в града, а цяла мини държава. Добре дошли в "Малката Индия". Това трябва да е надписът на входа на един от най-бедните, но и най-колоритните квартали в английската столица - "Southall". Разположен в една от най-западните части на мегаполиса, до самото летище "Хийтроу", кварталът остава скрит за хилядите туристи.

Още с излизането на станцията на метрото случайният посетител разбира, че е попаднал в друг, екзотичен и различен свят. Табелката "Southall" е изписана на латински и на Gurmukhi. Из улиците се носи натрапчив аромат на къри, звучат индийски напеви, а цветовата ферия трудно може да бъде описана.

Това е единственото място в Лондон, в което можете да намерите всичко азиатско - храна, дрехи, подправки, бижута. В квартала живеят 65 000 души. Обитателите се заселват със семейства си, работят в района, пазаруват всичко, което им е необходимо от дюкяните през улицата и всеки ден ходят в храма, за да се помолят. Голяма част от жителите не са напускали пределите на "Southall" никога.

Това чудновато местенце се е превърнало в дом за хиндуисти, сикхи, мюсюлмани, християни и будисти. Всички те имат своите свещени здания, вярвания и обичаи, но живеят в перфектна симбиоза и хармония.

На няколко метра от мандира на хиндуистите се издига най-големият храм на сикхите извън Индия - Gurdwara Sri Guru Singh Sabha. За изграждането на сградата са били похарчени 17.5 милиона лири, събрани изцяло от дарения на вярващи. Официално храмът е открит на 30 март 2003 г. и е място за утеха и молитва на стотици последователи. Според принципите на сикх религията вярващите не трябва да режат косите и брадите си. Те носят гребен в тюрбаните си и мият главите си два пъти дневно. Сред символите им е ножът, скрит под дрехите, и гривната, която показва връзката на вярващия с Бога. В храмовете на сикхите, известни като Gurdwara се влиза с боси крака и покрита с шал глава. Още на входа с отворени широко врати посреща кухнята - "Langar". В нея се предлага безплатна храна за всички. Сред основните принципи на религията е последователите да получават в храма духовна и телесна храна.

В квартала освен два големи мандира и десет храмове на сикхи има още три християнски църкви и три джамии.

Тук са едни от най-известните индийски и пакистански ресторанти. Дори в "МакДоналдс" вместо добре познатите сандвичи, се предлага "халал". Бутиците пък изобилстват от лъскави модерни и традиционни индийски облекла. В единственото кино - "Himalaya Palace" се въртят само боливудски ленти. Именно в "Southall" е сниман нашумелият филм "Да риташ като Бекъм", в който изгря зведата на британската актриса Кийра Найтли.

В някои от кръчмите можете спокойно да се разплатите с индийски рупии, ако не ви се намират лири. Има няколко местни вестника на хинди и едно радио. А от квартала са издигнати и редица политици, които да бранят интересите на малцинството.

Най-впечатляваща е главната търговска улица. Тя е окъпана в цветовете на дъгата, богата на култура, езици, традиции, звуци и миризми. Лесно можете да се загубите в пъстрата тълпа и за миг да забравите, че всъщност сте в Лондон.

Източник: http://www.politika.bg/article?id=14655

Училището Георги Раковски в Индия (Georgi Rakovski school in India)

2011-12-13T01:58:00.000-08:00

Записките на Георги Раковски за индийските обичаи и древните връзки на България и Индия, са част от изложбата, която беше подарена от Народното събрание на училището в Делхи, което от 98-ма година носи името на българския възрожденец.

Председателят на парламента Цецка Цачева, министърът на образованието Сергей Игнатов и депутати бяха посрещнати в училището с традиционна церемония. Парламентът подари на учениците и учителите също и копирна машина.

България и Индия са далече една от друга, но имат древна връзка, разказват в училището в Делхи. От историята и богатото културно наследство на Индия се е интересувал и Георги Раковски, който е изразявал съчувствието и подкрепата си на борещия се за независимост индийски народ.

Сунита Сетхи - заместник-директор на училище "Георги Раковски" в Делхи: - Мисля, че Георги Стойков Раковски е велик борец за свобода, чудесна личност. Децата тук говорят с усмивка за българина, чието име носи училището.

Момиче - Благодаря на българите! В училище Георги Раковски днес посрещнаха българската делегация по индийски обичай.

Депутатите се поклониха пред паметника на българския възрожденец и засадиха дърво в двора на училището. От днес то притежава експозицията "Многоликият свят на Раковски", която съдържа част от личния му архив, съхраняван в националната библиотека. В него има снимки, факсимилета,
копие на ръкописа, в който Раковски предлага да се разгледа
българското минало, като търси историческите му корени в Индия.

Цецка Цачева - председател на НС: - В това училище казват, че образованието не е подготовка за живота, а самият живот.

Диван Чанд - директор по образованието в правителството на Делхи: - Прогресът на цивилизация, това, което учим и постигаме през живота си, се основава на образованието.

Анита Сетия - заместник-директор по образованието: - Децата са много щастливи в това училище, правим образователния процес забавен, има спортни занимания, всеки ден играят йога, изучават и изкуството, и културата.

Тук вярват, че даже и в най-малките ежедневни действия трябва да вложат сърцето си, ума си и душата си - и тогава идва успехът.

Ние, градът и Индия

2011-12-09T12:46:00.000-08:00

На гости на Кирил Христов в предаването Ние и градът по БНТ.

Why this Kolaveri Di

2011-12-09T07:28:00.000-08:00

По пътя на светлината (Inheritance of loss)

2011-12-06T02:17:00.000-08:00

ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА

За повечето хора име като "Тупурдия в градината с гуава" звучи като пиянски брътвеж. Само брилянтен писател обаче може да скрие зад подобно заглавие великолепен роман. Такъв е случаят с Киран Десаи - най-младата носителка на "Букър". Индийката получи престижната награда, когато бе на 35, през 2006 г., за романа си "По пътя на светлината" (ИК "Прозорец"). А "Тупурдията...." е нейният дебютен роман, който публикува на 27 и предизвиква светкавичен интерес в САЩ.

Всъщност фамилията на Киран не е непозната в литературния елит. Майка й Анита Десаи е известна писателка, номинирана три пъти за "Букър", но нито веднъж не е печелила отличието. Това обаче не я направило майка тип "квачка", която прехвърля болните амбиции към детето си. По свое желание Киран учи в Индия, Англия и САЩ, за да натрупа възможно най-богат жизнен и творчески опит. Упоритостта й явно не е била напразна - става най-младата носителка на "Букър" (единственият мъж, който я изпреварва, е Бен Окри, който е отличен на 32 г. през 1991 г.).

Романът, който донесе на Десаи чек от 50 000 лири, разказва историята на огорчен пенсионер, който жадува да намери покой в Хималаите. Компания му правят осиротялата му внучка Саи и неговият готвач. На пръв поглед нищо не пропуква идилията, в която тримата търсят - всеки по своя си начин - пътя към хармонията. Докато не назрява апогеят на непалското движение за независимост. Времето е средата на 80-те - годините, в които индийците се хвалят с новото си чудо - газови печки с кравешки тор. И продължават да се отнасят към непалците от някои райони като към малцинство. В разгара на политическите сблъсъци разцъфтява любовта между 16-годишната Саи и учителя й по математика. Заедно с тази сюжетна нишка Десаи проследява и друга - живота на нелегален емигрант в Ню Йорк, който е син на готвача. Така успява да опише Западния и Третия свят, като разкрива болката от самотата и изгнаничеството.

Образи от Девдас (Devdas ki kuch kalpnaen)

2011-12-03T07:26:00.000-08:00

Devdas ki kuch kalpnaen / Образи от Девдас (2011) from Indology, Sofia University on Vimeo.

Първият студентски филм на специалност Индология

Вдъхновени от "Девдас" на Бимал Рой (1955) студенти от специалност Индология решават да направят своя версия на индийската класика. В търсене на собствен "превод" на образите от филма, те се лутат между художествената реалност и личната си интерпретация на историята за Девдас, потъвайки все повече и повече в емоционалните състояния на героите от филма.

Филмът е на хинди със субтитри на български език.

В главните роли: Магдалена Минкова (Паро), Николай Янков (Девдас), Лилия Драгоева (Чандрамукхи), Кирил Тодоров, Ирина Димитрова.

oператор: АЛЕКСАНДЪР БОГДАНОВ
mузика: КИРИЛ ТОДОРОВ
mонтаж: КИРИЛ ТОДОРОВ и СИМЕОН ЦОНЧЕВ
Сценарий: МАГДАЛЕНА МИНКОВА, ИРИНА ДИМИТРОВА, ЕЛИЦА КОНСТАНТИНОВА
Режисура: МАГДАЛЕНА МИНКОВА и КИРИЛ ТОДОРОВ

Индийци пуснаха 40 змии в данъчното в знак на протест

2011-12-02T04:40:00.000-08:00

40 змии бяха пуснати в данъчно управление в Северна Индия. Така двама фермери от град Басти протестираха срещу искан от тях подкуп.
Двамата индийци изсипали 3 торби с влечуги, които плъзнали из офиса и накарали служители и посетители да се покатерят по бюрата. Други панически избягали навън, предаде АФП.

Сред плетеницата от змии със сигурност били забелязани и 4 смъртоносни кобри.

Двамата фермери от селцето Нархапур в щата Утар Прадеш отдавна настоявали чиновниците от съседния град да направят данъчна оценка на нивите им. Но служителите се ослушвали, защото искали да получат подкуп, за да свършат работата си. Тогава селяните решили да им отмъстят.

"Областният управител ни каза, че е уважил молбата ни, но служителите на по-ниско ниво не я придвижват. Те постоянно ми искат подкуп, който аз не мога да им дам. Къде тогава да държа тези змии? Просто нямам място", обяснява единият от фермерите Хакул, който бил и змиеукротител, предаде БНТ.

Няма пострадали вследствие на инцидента. Властите успели да заловят пуснатите на свобода влечуги.

Поуката за корумпираните данъчни в индийския град Басти вече е ясна. Следващия път те няма да искат подкуп от змиеукротител. Защото едва ли желаят подобна сцена да се повтори в управлението им.

http://dnes.dir.bg/news/koruptzia-zmii-indiytzi-10041246

Родени в бордеите (Born in the brothels)

2011-11-27T08:14:00.000-08:00

Оскар за най-добър документален филм за 2005 г. През 1998.г Зана Бриски, професионален фотограф, отива в Калкута, в квартала на червените фенери, и в продължение на години заснема живота на проститутките и техните деца – отхвърлени от обществото, на дъното на мизерията, с предопределена съдба.
Докато е там, тя се сприятелява с децата, подарява им по един фотоапарат и ги учи на тънкостите на фотографията. Голяма част от техните снимки са показани и във филма, а благодарение на тях можем да почувстваме атмосферата на мръсните стаички, в които жените проституират.

Авторите решават да направят всичко възможно, за да измъкнат децата от тяхната предопределена съдба, организират експозиции на техните снимки в целия свят и търсят училища, съгласни да ги приемат и да им осигурят нужното образование.

Целият филм го има качени на части в youtube със субтитри на български

Сикхска му работа!

2011-11-23T06:49:00.000-08:00

Чистачите ( The scavengers)

2011-11-23T02:27:00.000-08:00

Хората срещу Империята

2011-11-17T08:51:00.000-08:00

Автор: Арундхати Рой
Превод: Златко Костадинов, Вал Тодоров

Мандарините на корпоративния свят, изпълнителните директори, банкерите, политиците, съдиите и генералите ни гледат от високо и клатят строго глави. "Няма алтернатива," казват те и пускат кучетата на войната. Тогава от руините на Афганистан, от разрушените градове на Ирак и Чечня, от улиците на окупирана Палестина и планините на Кашмир, от хълмовете и равнини на Колумбия и горите на Андра Прадеш и Асам идва смразяващия отговор: "Няма друга алтернатива освен тероризъм." Тероризъм. Въоръжена борба. Въстание. Наричайте го както искате. Тероризмът е ужасен, грозен и обезчовечаващ както за своите извършители, така и за своите жертви. Но същото се отнася и за войната. Може да се каже, че тероризмът е приватизацията на войната. Терористите са търговци на свободния пазар на войната. Те са хората, които не вярват, че държавата има монопол върху законната употреба на насилие.

Английската дума "публика" вече се употребява в езика хинди. В смисъл на "хора". На хинди сега употребяваме и двете думи "саркар" и "публика" - правителството и хората. Причината за тази двойна употреба е косвеното предположение, че правителството е нещо твърде отделно от "хората". Обаче изкачвайки се нагоре по индийската социална стълба, виждаш, че разликата между "саркар" и "публика" се размазва. Индийският елит - както елита навсякъде по света - намира за трудно да се разграничи от държавата.
В Съединените щати от друга страна размиването на разликата между "саркар" и "публика" е проникнало много по-дълбоко в обществото. Това може да бъде знак за стабилна демокрация, но за съжаление истината е малко по-сложна и неприятна. До известна степен това се дължи и на разгърнатата паяжина от параноя, подадена от щатския "саркар" и изплетена от корпоративната медия и Холивуд. Обикновените хора в Съединените щати са подведени да си въобразяват, че са народ под обсада, чиято единствена закрила и защита е правителство. Ако не е комунизма, то е Ал Кайда. Ако не е Куба, то е Никарагуа. В резултат най-могъщата държава в света е населена от ужасени граждани, наплашени от собствените си сенки. Един народ, свързан с държавата не чрез социални услуги, обществено здравеопазване или трудови осигуровки, а чрез страх.
Този синтетично произвеждан страх се използва да се печели обществено одобрение за ескалиране на военната агресия. И така страхът се усилва в спирала от самоподхранваща се истерия, формално калибриран от правителството в Поразително Обагрени Нива на Терористична Заплаха: пембено, тюркоазено и нежно розово.
За външните наблюдатели това срастване на "саркар" и "публика" в Съединените щати понякога прави трудни за разграничаване действията на правителството от народа. Това объркване подхранва антиамериканизма по света, от който се възползва и раздухва самото правителство на САЩ и послушната корпоративна медия. Знаете рутината: "Защо ни мразят?" - "Те мразят нашите свободи," и т.н. Това засилва чувството за изолация на американския народ и прави прегръдката между "саркар" и "публика" още по-интимна.
През последните няколко години "войната срещу тероризма" мутира в по-общата "война срещу терора". Използването на заплахата от един външен враг, за да сплотиш хората зад себе си е онзи стар и уморен кон, който политиците яздят към властта от векове. Въпросът е дали пък обикновените хора, на които старият кон им е дошъл до гуша, не желаят нещо друго? Преди незаконната инвазия в Ирак, допитването на Галъп показа, че в никоя европейска страна поддръжката за едностранна война не е по-висока от 11%. На 15 февруари 2003, седмици преди инвазията, повече от 10 милиона души протестираха срещу войната на различни континенти, включително в Северна Америка. И все пак правителствата на много уж демократични страни се включиха във войната.
Трябва да попитаме тогава: "Демокрацията" все още ли е демократична? Демократичните правителства отговорни ли са пред хората, които са ги избрали? И най-важното: Отговорна ли е "публиката" в една демократична страна за действията на нейния "саркар"?
Ако се замислим, логиката на войната срещу терора и логиката на тероризма са съвсем еднакви. И двете карат обикновените граждани да плащат за действията на правителството си. Ал Кайда накара хората в Съединените щати да платят с живота си за действията на своето правителство в Палестина, Саудитска Арабия, Ирак и Афганистан. Правителството на САЩ накара хората на Афганистан да платят с хиляди жертви за действията на талибаните и хората на Ирак да платят със стотици хиляди жертви за действията на Садам Хюсеин. Чий Господ решава коя война е "оправдана" и коя не е? Джордж Буш старши каза веднъж: "Никога няма да се извиня заради Съединените щати. Не ми пука какви са фактите." Когато президентът на най-силната държава в света няма нужда да се интересува от фактите, можем да сме сигурни, че сме навлезли в Ерата на Империята.

ИСТИНСКИ ИЗБОР

И така какво значи обществената власт в Ерата на Империята? Значи ли нещо въобще? Всъщност съществува ли такава? В тези уж демократични времена конвенционалната политология твърди, че обществената власт се упражнява чрез гласоподаване. Хората в много страни по света ще отидат до урните тази година. Повечето от тях - но не всички - ще имат това правителство, за което са гласували. Но дали ще имат това правителство, което искат?
Тази година в Индия ние гласувахме срещу властта на хиндуистките националисти от партията Бхаратия Джаната (БДП). Но още докато празнувахме победата, ние знаехме, че що се отнася до атомните бомби, неолиберализма, приватизацията, цензурата, големите язовири - по всички главни въпроси, освен явния хиндуистки национализъм - Индийският национален конгрес (ИНК) и БДП нямат съществени идеологически различия. Знаем, че 50-годишното наследство от управлението на ИНК подготви почвата, културно и политически, за крайно десните сили.
А изборите в САЩ? Имаха ли истински избор гласоподавателите в САЩ? Щатската политическа система е внимателно изградена така, че да не допуска никой, който поставя под съмнение изконната правилност на военно-индустриалните корпоративни структури, да прекоси прага на властта. Имайки предвид това, не е чудно, че на тези избори имаше двама възпитаници на Йейл: и двамата членове на тайното общество "Череп и кости", и двамата милионери, и двамата в игра на войници, и двамата военнолюбци, които спорят почти детински кой ще води войната срещу терора по-ефективно. Това не е истински избор. Това е привиден избор. Също като избора на марка перален препарат. Независимо дали ще си купите Айвъри Сноу или Тайд, и двете са притежание на Проктър & Гембъл. Истината е, че електоралната демокрация се превърна в процес на цинична манипулация. Днес тя ни предлага едно твърде ограничено политическо пространство. Да вярваме, че това пространство представлява истински избор би било наивно. Кризата на съвременната демокрация е дълбока. Свободни избори, свободна преса и независимо правораздаване значат твърде малко, когато свободният пазар ги е свел до стоки за продан на този, който предложи най-висока сума.
В глобален мащаб, извън сферата на пълномощия на суверенните правителства, международните органи за търговия и финанси си служат със сложна мрежа от многостранни закони и споразумения, налагайки една система на присвояване, в сравнение с която колониализмът е смешен. Тази система позволява неограничен трафик на крупни суми спекулативен капитал към и от страните в Третия свят, който практически диктува тяхната икономическа политика. Оказвайки натиск чрез заплахата за масово изтегляне на финанси, международният капитал прониква все по-дълбоко в тези икономики. Гигантски транснационални корпорации контролират техните ключови инфраструктури и природни ресурси, техните полезни изкопаеми, водата и електроенергията. Световната търговска организация (СТО), Световната банка, Международният валутен фонд (МВФ) и други финансови институции като Азиатската банка за развитие, на практика диктуват икономическата им политика и парламентарно законодателство. Със смъртоносната комбинация от арогантност и безпощадност, те стоварват ковашките си чукове върху деликатни, взаимозависими, исторически сложни общества и ги подлагат на разруха под плющящото знаме на "реформите". Като следствие на такива реформи, хиляди малки предприятия и индустрии затвориха врати; милиони работници и фермери изгубиха работата и земята си.
Щом веднъж свободният пазар започне да контролира икономиките на Третия свят, те биват заплетени в мрежата на сложна, внимателно калибрирана система на икономическо неравенство. Западните държави заливат пазарите на по-бедните нации със своята субсидирана селскостопанска продукция и други продукти, с които местните производители не биха могли да се съревновават. Страните, плячкосвани от колониални режими, са затънали в дълг към същите тези сили - дълг, който трябва да изплащат по около $382 милиарда годишно. Богатите стават по-богати и бедните стават по-бедни - но не случайно, а по предписание.
Или казано просто и ясно, общото благосъстояние на 587те милиардери в света за 2004 според списание "Форбс" е $1,9 трилиона - повече от брутния вътрешен продукт на 135те най-бедни страни в света, взети заедно. Добрата новина е, че милиардерите са се увеличили със 111 за една година.
Съвременната демокрация се постулира чрез почти религиозното приемане на националната държава. Но това не важи за корпоративната глобализация. Нито пък за ликвидния капитал. Така че макар капиталът да се нуждае от механизмите за принуда на националната държава, за да потушава бунтовете на слугите, този модел гарантира, че никоя отделна нация няма да може да се противопостави сама на корпоративната глобализация.

ОБЩЕСТВЕНАТА ВЛАСТ

Радикална промяна не може и няма да бъде договорена от правителствата; тя може само да бъде наложена от хората. От "публиката". От общества, които могат да си подадат ръце през националните граници. Общества, които не приемат концепцията за Империя. Общества, противопоставени на правителствата и институциите, които поддържат и служат на Империята.
Империята има редица визитни картички. Тя използва различни оръжия, за да нахлуе в различните пазари. Няма страна под слънцето, която да не е хваната на мушката на американска ракета "Круз" и чековата книжка на МВФ. За бедните народи в много страни, Империята не винаги се явява във формата на ракети и танкове, както беше в Ирак, Афганистан или Виетнам. В техния живот тя се явява в конкретни местни въплъщения - изгубена работа, неплатими сметки за електричество, спряно водоснабдяване, изхвърляне от жилищата и прогонване от земята. Това е процес на неумолимо осиромашаване, което бедните познават от край време. Империята само още повече канонизира и влошава отдавна съществуващите неравенства.
Съвсем доскоро понякога беше трудно за хората да се видят като жертви на Империята. Но сега местните съпротивителни движения виждат все по-ясно ролята си. Колкото и претенциозно да звучи, те действително конфронтират Империята по свои собствени специфични начини. По различен начин в Ирак, Южна Африка, Индия и Аржентина, а също по улиците на Европа и Съединените щати.
Масови съпротивителни движения, самостоятелни активисти, журналисти, художници и режисьори се обединяват, за да смъкнат лустрото на Империята. Те свързват точките, превръщат диаграмите на финансовите потоци и високопарните речи в истински разкази за истински хора и истинска безизходица. Те показват как цената на неолибералния модел се изразява в загубата на домове, земя, работа, свобода и достойнство. Те правят неосезаемото осезаемо. Врагът, сякаш невидим преди, сега придоби очертания.
Това е голяма победа. Тя беше изкована от съвместните усилия на различни политически групи с разнообразни стратегии. Но всички те разбраха, че прицелът на техния гняв, активизъм и упорство е един и същ. Това беше началото на истинската глобализация. Глобализацията на несъгласието.
Междувременно разривът между богати и бедни се задълбочава и битката за контрол на световните ресурси се разгаря. Икономическият колониализъм чрез пряка военна агресия се завръща на сцената.
Ирак днес е трагична илюстрация на този процес. Незаконната инвазия. Бруталната окупация в името на освобождението. Пренаписването на законите, за да се позволи безсрамното присвояване на богатството и ресурсите на страната от корпорации в съюз с окупаторите. И сега фарсът на суверенното "иракско правителство".
Иракската съпротива се бори на фронтовата линия в битката срещу Империята. И следователно тази битка е наша битка. Преди да даваме предписания как една пречистена иракска съпротива би трябвало да води борбата си в светски, феминистичен, демократичен и ненасилствен стил, ние трябва да изпълним нашия дял в съпротивата като принудим правителството на САЩ и неговите съюзници да се изтеглят от Ирак.

СЪПРОТИВА БЕЗ ГРАНИЦИ

Първата войнствена конфронтация в Съединените щати между движението за глобална справедливост и неолибералната хунта беше по време на конференцията на СТО в Сиатъл през декември 1999. За много масови движения в развиващите се страни, които от дълго време водеха самотни, изолирани битки, Сиатъл беше първият възхитителен знак, че хората в империалистическите държави споделят техния гняв и визия за един друг вид свят. Щом съпротивителните движения започнаха да си предлагат взаимопомощ през национални граници и да представляват истинска заплаха, правителствата развиха свои собствени стратегии как да се справят с тях - от кооптиране до репресии.
Три нови опасности заплашват съпротивителните движения: трудното намиране на допирни точки между масови движения и масмедия, опасността от НеПОзиране на съпротивата и конфронтацията между движенията и все по-репресивната държава.
Да се намери допирната точка между масмедията и масовите движения е сложно. Правителствата разбраха, че медиите, водени от сензацията не могат да си позволят да се интересуват от една тема твърде дълго. Точно както бизнесът има нужда от оборот на пари, медиите имат нужда от смяна на сензациите. Цели страни се превръщат в остарели новини, изпадат от дневен ред и тъмнината става по-дълбока, отколкото преди светлината да ги огрее за кратко.
Докато правителствата усъвършенстват изкуството на изчакване да отмине дадена криза, съпротивителните движенията все повече биват въвлечени във водовъртежа на производството на кризи и нови начини да бъдат поднесени в лесен за консумиране, обслужващ зрителя формат. Затова отделните случаи на гладна смърт са по-ефективен инструмент в публицирането на обедняването, отколкото истината за милионите недохранени.
Тревожното днес е, че съпротивата, представена като спектакъл, се е откъснала от корените си в автентичното гражданско неподчинение и изглежда по-скоро символична отколкото истинска. Пъстрите демонстрации и неделни маршове са полезни и приятни, но сами по себе си не са достатъчни да спрат войната. Войните ще бъдат спрени, само когато войниците откажат да се бият, когато работниците откажат да товарят оръжия в корабите и самолетите, когато хората бойкотират икономическите аванпостове на Империята, посяти по цялото земно кълбо.
Ако искаме да си върнем пространството за гражданско неподчинение, трябва да се освободим от тиранията на сензационния репортаж и неговия страх от ежедневното. Трябва да използуваме нашия опит, въображение и изкуство да изобличаваме инструментите на държавата, които гарантират "нормалното" да е това, което е: жестоко, несправедливо и неприемливо. Трябва да разкриваме политическите решения и процеси, които превръщат обикновените неща - храна, вода, подслон и достойнство - в недостижима мечта за обикновените хора. Истинският изпреварващ удар е да разберем, че войните са крайния резултат на погрешен и несправедлив мир.
Никакво медийно покритие на масовите съпротивителни движения не може да компенсира истинската сила в реални условия. Наистина няма алтернатива на старомодната, изморителна политическа мобилизация.

НеПОзиране

Втората опасност пред масовите движения е НеПОзирането на съпротивата. Разбира се, някои неправителствени организации (НПО) вършат ценна работа, но важно е да се разгледа феномена на НПО в по-широк политически контекст.
Най-големите, богати НПО са финансирани и покровителствани от агенции за помощ и развитие, които от своя страна са финансирани от западните правителства, Световната банка, Обединените нации и някои многонационални корпорации. Макар че това може да не са съвсем същите агенции, те несъмнено са част от същата широка политическа формация, която налага неолибералния модел и преди всичко изисква съкращаване на правителствените разходи.
Защо тези агенции биха финансирали НПО? Може ли това да е просто старомодно мисионерско усърдие? НПО създават впечатлението, че те запълват вакуума, създаден от отстъпващата държава. В известен смисъл това е така, но положителните последствия са незначителни. Техният истински принос е, че свалят налягането на политическото недоволство и раздават като помощ или милосърдие това, което би трябвало да принадлежи на хората по право. Те променят обществената психика, превръщат хора в зависими жертви и затъпяват острите ръбове на политическата съпротива. НПО създават един вид буфер между "саркар" и "публиката". Между Империята и нейните поданици. НПО станаха арбитрите, интерпретаторите, насочващи дискурса - светските мисионери на съвременния свят.
В крайна сметка - в по-малък мащаб, но по-коварно - капиталът, който се влива в НПО, играе същата роля в алтернативната политика както спекулативният капитал, който се влива и излива от икономиките на бедните страни. Той започва да диктува дневния ред, като превръща конфронтацията в преговори и деполитизира съпротивата.

ЦЕНАТА НА НАСИЛИЕТО

И така стигаме до третата опасност: смъртоносната природа на настоящата конфронтация между съпротивителните движения и все по-репресивните държави. Между обществената власт и агентите на Империята.
Веднага щом гражданската съпротива даде най-слабите признаци за преминаване от символично действие към нещо привидно по-опасно, отговорът е безпощаден. Видяхме какво се случи с демонстрациите в Сиатъл, Маями, Гьотеборг и Генуа.
В Съединените щати бе приет закона PATRIOT, който стана модел за други антитерористични закони, приети от правителствата по света. Гражданските свободи биват ограничавани в името на опазването на свободата. И след като сами предадем нашите свободи, за да ги спечелим обратно ще трябва да вдигаме революция.
Ние не одобряваме насилието на войнствените групировки. Нито морално, нито стратегически. Но да ги заклеймим, без първо да изобличим много по-огромното насилие от страна на държавата, би означавало да лишим хората от тези райони не само от основните им човешки права, но и от правото им на изслушване и защита. Хората, които живеят по време на остри конфликти знаят, че въоръжената борба провокира масивна ескалация на насилието от страна на държавата. Но при положение, че живеят в състояние на непоносима несправедливост, могат ли те да си мълчат завинаги?
Няма дискусия днес, която да е по-важна от дебата за стратегиите на съпротива. И изборът на стратегия не е изцяло в ръцете на "публиката". Той също е в ръцете на "саркар".
В тези объркани и отчаяни времена, ако правителствата не правят всичко по силите им да зачетат ненасилствената съпротива, тогава по подразбиране те дават предимство на тези, които се обръщат към насилието. Никакво осъждане на тероризма от страна на правителствата не заслужава доверие, ако те не демонстрират интерес към промяна чрез ненасилствен протест. В действителност обаче ненасилствените съпротивителни движения днес биват смачквани, купени или просто игнорирани.
Междувременно правителствата и корпоративната медия (и нека да не забравяме филмовата индустрия) хвърлят щедро своето време, внимание, средства, технологии и проучвания за война и тероризъм. Насилието бива обожествено. Посланието е тревожно и опасно: ако се опитвате да изразите обществено недоволство, насилието е по-ефективно от ненасилието.
Американските войници в Ирак - главно доброволци от бедняшкия набор в малки градчета и бедните градски квартали - са жертви, точно толкова, колкото и иракчаните, на същия ужасен процес, който ги кара да умират за победа, която никога няма да е тяхна.
Мандарините на корпоративния свят, изпълнителните директори, банкерите, политиците, съдиите и генералите ни гледат от високо и клатят строго глави. "Няма алтернатива," казват те и пускат кучетата на войната.
Тогава от руините на Афганистан, от разрушените градове на Ирак и Чечня, от улиците на окупирана Палестина и планините на Кашмир, от хълмовете и равнини на Колумбия и горите на Андра Прадеш и Асам идва смразяващия отговор: "Няма друга алтернатива освен тероризъм." Тероризъм. Въоръжена борба. Въстание. Наричайте го както искате.
Тероризмът е ужасен, грозен и обезчовечаващ както за своите извършители, така и за своите жертви. Но същото се отнася и за войната. Може да се каже, че тероризмът е приватизацията на войната. Терористите са търговци на свободния пазар на войната. Те са хората, които не вярват, че държавата има монопол върху законната употреба на насилие.
Разбира се, има алтернатива на тероризма. Тя е наречена справедливост. Време е да разберем, че никакви ядрени оръжия, нито доктрините за пълно военно доминиране, нито "майката на всички бомби" BLU-82, нито назначеният отвън Управителен съвет в Ирак или племенният съвет Лоя Джирга в Афганистан могат да купят мир за сметка на справедливостта.
Стремежът към хегемония и военно превъзходство на едни ще бъде париран още по-ожесточено от копнежа за достойнство и справедливост на други. Точно каква форма тази битка ще приеме, дали ще е красива или кръвопролитна, зависи от нас.

http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/53-roy-empire

Дивали - празник за всички богове (Diwali)

2011-11-11T03:31:00.000-08:00

Какво е Дивали?

Дивали, или Дипавали е един от най-важните религиозни празници за хиндуистите. Той е индийският еквивалент на християнската Коледа и Нова година. Празник, който мало и голямо обича заради уюта на домашните обреди, размяната на подаръци, вкусните гозби и всеобщото улично веселие. Дивали означава „низ от светлини“. Това е празник на светлината като проявление на доброто и на живота, фееричен израз на победата на знанието над тъмата на невежеството.

Кога е Дивали?

Същинският Дивали се отбелязва винаги в новолунието от месец Ашвини, когато е най-тъмната нощ от годината. Но подготовката за него започва няколко дни преди това, а самите чествания траят общо пет дни.

Дните преди Дивали

* Освежаване на дома

Целият празник е едно нежно приканване и трепетно очакване на Лакшми, Богинята на богатството и благоденствието, равносилно на вълнението, с което децата чакат дядо Коледа да влезе в къщата и да ги дари с богатство и подаръци. Затова подготовката за празника включва обстойно почистване и освежаване на дома и покъщнината. Но това не е обикновено почистване, а свещенодействие.
Домът задължително трябва да сияе от чистота, за да привлече вниманието на богинята. Само най-чистите домове ще заслужат нейната благословия. Затова дните преди Дивали служат да се варосат наново олющените стени или да се пребоядиса цялата къща.

* Ранголи

На прага на дома, на пода или стените в къщата се изрисуват свещени изображения – ранголи. Цветните форми с изображения на божества, цветя и животни, геометрични фигури или мантри внасят красота и защита в семейното огнище. Някои от символите се предават от поколение на поколение, други са плод на детското въображение. Важното при направата на ранголи е линиите, описващи фигурата да не се прекъсват никъде, за да не се позволи нахлуването на зловредна сила в него. Тъй като Дивали е тясно свързан с Лакшми, много често нейният образ е вплитан в дизайна на ранголи. Тя е рисувана в червени и златни краски, седяща смирено върху лотос, символ на красотата и благоденствието, с четири ръце, олицетворяващи четирите опорни стълба в живота на индиеца: дхарма – праведност ; кама – желанието ; артха – богатството и мокша – освобождението от цикъла на прераждане. Често с цветни бои от естествени ( а вече и изкуствени) материали се правят стъпки, водещи към дома или офиса, които да насочват Лакшми в уречения час.

* Търговците

Търговците намаляват цените, като най-драстичните намаления ще са на самия Дивали, когато се надяват да завършат годината с положителен баланс. Първият клиент за деня се смята за олицетворение на Лакшми и продавачът не трябва да се пазари твърде много с него, за да не го изгуби, което би довело до неуспехи през идната година. Може да му подари нещо сладко, да го почерпи чай. Много магазини се запасяват със сладки изделия или подменят старата стока с традиционни продукти за Дивали – бои, фойерверки, светилници, цветя, сладки.

На места като Махаращра се чества Говатса Двадаши. "Го" означава крава, а "ватсу" - теле. "Двадаши" е дванайсет, което ще рече, че това е 12-ят ден от месеца и на него се почита кравата и телето. Историята, свързана с този ден, разказва за крал Притху, син на тиранина Вена заради които Земята спряла да ражда. Притху хукнал да преследва Земята, изобразявана като крава и я издоил, с което върнал плодородието в кралството.

Първи ден (тази година се падна на 24.10)

Всеки ден от Дивали набляга върху различен аспект от битието. Първият ден е познат като Дхънтерас. "Дхън" означава богатство, а "терас" - тринайсет. Този ден, 13-я от месеца, се смята за изключително благоприятен за купуване на бижута. Една от легендите разказва, че някога Девите (Боговете) и Асурите (Демоните) се надпреварвали да се сдобият с еликсира на безсмъртието. За тази цел трябвало да разбъркат Световния океан, наричан още Млечен океан. Подобно на биенето на мляко, от което се получава масло, от биенето на Световния океан изникнал Дханвантари, основателят на Аюрведа и един от първите хирурзи в света, който носел със себе си съд пълен с Амрита, нектара на безсмъртието.
Оттук възникнало и поверието сред индийците, че купуването на съдове на този ден е много благоприятно за дома. Затова и на същия ден аюрведичните лекари в Индия празнуват рождението на своята практика и почитат нейния основател Дханвантари.

Сега е моментът за всеки хиндуист да се отърве от старите дрехи и да купи нови. Всеки украсява дома с цветя и гирлянди. В нощта на Дхънтерас семействата запалват първите "дия" или "дийпак" - традиционна маслена лампа от глина, при която памуковият фитил се потапя в гхи или растително масло.

Нетърпеливите момчета пускат първите фишеци. Чуват се първите гърмежи.

Според друга легенда шестнайсетгодишният син на цар Хима бил обречен да умре от змийско ухапване четири дни след женитбата си. На четвъртата нощ след сватбата им младата съпруга засипала входа към спалнята на съпруга си с украшения и със златни и сребърни монети и запалила множество светилници. Тогава започнала да пее и да разказва истории. Когато Яма, Богът на Смъртта, пристигнал, преобразен като змия, бил заслепен от ярката светлина и не могъл да влезе в спалнята на принца. Тогава се покачил върху купчината украшения и монети и останал цяла нощ, омаян от песните на принцесата. На сутринта тихичко си тръгнал.

Така младата жена спасила съпруга си от смъртта. Оттогава насам на този ден винаги се прави यमदीप दान (Ямдийп дан)– светилници горят през цялата нощ в чест на Яма, за да предпазят къщата от ненавременна смърт.

Втори ден

Вторият ден се нарича Чхоти Дивали или Малък Дивали, защото предхожда същинския Дивали. Другото му име е Нарака Чатурдаши – 14-я ден от месеца, на който се вярва, че Кришна победил демона Нарака.
Според легендата Наракасура бил син на Бхудеви и му било отредено да не може да бъде убит от никого, освен от майка си.
Наракасура се сдобил с огромна мощ и всял хаос и разруха във вселената. Отвлякъл 16 хиляди и 100 девойки, все дъщери на богове и мъдреци.
Един ден нещо блещукащо привлякло вниманието му. Оказало се, че това са обиците на Адити – майката на боговете. Без колебание той се спуснал и откраднал обиците й, което съвсем разгневило боговете. Те отишли при Кришна за помощ и той им обещал да победи Наракасура. Тръгвайки за бойното поле той взел и съпругата си Сатябхама, която била превъплъщение на майката на демона, Бхудеви.
По време на битката Кришна бил ударен от стрела на Наракасура и изпаднал в безсъзнание. Тогава Сатябхама взела лъка му, прицелила си и повалила демона. Някои смятат, че Кришна нарочно се престорил на умрял, защото знаел, че Наракасура можел да бъде победен единствено от ръцете на собствената си майка.
След битката Кришна се завърнал вкъщи преди изгрев и намазал тялото си с ароматно масло, за да измие кръвта на Наракасура.
Оттук и традицията на този ден по изгрев хиндуистите да се къпят в масла като част от ритуално умиване на мръсотията и греховете. Умиването в този ден е равносилно на очистването във водите на Ганг. Даропришенията са насочени към Кришна, но и към предците, за които хората си спомнят на този ден.

В същото време този ден е познат и като Кали Чаудас или Бхут чатур, когато Кали, а на места Шива се появява със своята орда от кръвожадни духове и зли сили, които изпитват удоволствие да внасят смут и хаос в човешкия свят. Черномагьосниците са особено активни в този ден. Обикновените хора правят всичко възможно, за да се предпазят от уроки, избягват да нощуват на открито и да стоят сами, защото зловредни влияния биха могли да ги обсебят и да се хранят чрез тях. В същото време мнозина се отдават на медитация върху образа на Шива, защото отвъд страха, отвъд опасното лице на Шива стои неговата любов и благодат, които са несравними по сила и въздействие.

В щата Гуджарат пък майките, родили наскоро дете, празнуват неговото първо Дивали по следния начин: Майката взима торена пита, в която поставя къс от захарна тръстика и светилник. Майката гушва детето и обикаля от къща на къща с питата, като моли от всеки стопанин за няколко капки гхи, които да поддържат светилото. Смята се, че детето, като олицетворение на чистата душа, като новодошъл пътник от Отвъдното, дава светлина на душите в Питрилока, света на праотците.

Третият ден – същинският Дивали

Най-популярната легенда, свързана с този ден, е връщането на Рама и Сита от изгнание в техния роден град, Айодхя. В тяхно отсъствие земята страдала и не давала плод, а царството било в пълен упадък. С връщането им всичко отново разцъфтяло и хората ги посрещнали с пътека от светлини и огромно почитание.

Този ден се нарича още Лакшми пуджа, тъй като в центъра на почитанието е Лакшми. Хиндуистите прекарват часове в приготвянето на голямо разнообразие от ястия и сладка. От всяка къща ухае на кофта къри, зеленчуци в сладък сос, панийр макхани и сладки като ладду, джалеби и кхийр. Роднини, приятели и съседи взаимно си раздават сладки в израз на щедрост и споделена благодат.

Дивали бележи началото на новата година за банкери и търговци. Това е идеалният ден да откриеш нов бизнес или да се преместиш в нов офис. В този ден се вадят счетоводните книги, за да бъдат благословени от Лакшми или Ганеш. На третата страница от счетоводната книга брахманът (свещеникът) изписва редица пъти името на Лакшми (по точно нейния епитет Шри – благоденствие) по начин, по който се изобразява пирамида от думи. Тоест на най-долния ред името на Лакшми се изписва например десет пъти, на горния – девет , на по-горния – осем и така, докато се стигне самия връх на пирамидата, където името й е изписано веднъж. На същата страница се поставя бетелово листо и свещеникът прави Арти над книгата. После се раздава храна на гостите, а брахманът казва: Нека новата година бъде честита и изпълнена с несметни багатства или Mangalmay ho nutan varsh...barhe sampada ho utkarsh...

На този ден всеки занаятчия почита инструмента, който му носи хляб. Фризьорът слага своите ножици на олтара и им дава приношения. Шивачът пречиства своите шевни машини с благовония. Дърводелецът- своето длето, лодкарите – своите лодки, а миньорите поставят на олтара парче въглен.

Когато небето е потънало в най-черната тъма и новата луна е в своя апогей,се палят низове от светлинки. По первазите, из ъглите, пред къщите и в двора. Не само домовете, цели улици и квартали засияват в светлини. Светлината в този ден е в своя апогей и озарява и земята, и небето. Някои домакинства остават прозорците отворени, за да улеснят идването на Лакшми. Да отвориш дома си за Лакшми е да отвориш сърцето си за бъдещото, да се довериш на милостта на боговете, да повярваш в добрината навред.

Във всяка къща се отделя място за нов олтар, украсен с статуи и изображения на божества, най-често Лакшми и Ганеш. Прави се ръчно или се купува от магазина малък макет на глинена къщичка – хатри - предназначена за дом на Лакшми. Тя се поставя грижливо на платформата и пред нея се прави пуджа.
На Лакшми се поднася сребърен поднос, отрупан с цветове, ориз и монети. В центъра му стои дийпак. След като се вярва, че Лакшми се е появила като дар от разбъркването на млечния океан, нейни изображения, както и различни монети се окъпват грижливо в мляко и се боядисват в аленочервено подобно на цветовете на лотуса. Сетне бащата разказва или прочита откъс от Рамаяна, а майката запява песен за успех и сполука....

Други вече са на улиците и бият мощно тъпани, гърмят фишеци, надават олелия от викове и се опитват да прогонят с музика и врява Алакшми – противника на доброто и успеха.

Четвърти ден

Денят след Дивали е първият ден от Новата година. На север го почитат като Говардхан пуджа. В този ден се почита Кришна, покровителя на краварите, който спасил тяхната общност от сигурна гибел. Обзет от завист Индра, Гръмовержецът, пленил всички крави и предизвикал поройни дъждове, които щели да отнесат всичко. В този момент се появил Кришна, който освободил кравите и повдигнал свещената планина Говардхана, за да я използва като чадър над своите любимци – краварите.

В чест на това далечно събитие рогата на кравите и биковете се боядисват в червено, а краварите досущ като нашите коледари обикалят подпийнали от къща на къща и събират подаръци от хората, които са ги наели за кравари. После краварите благославят дома: “Нека този дом расте като захърна тръстика, нека се пълни както когато Ганг среща Ямуна.”

В Пенджаб пък жените правят цял селски пейзаж от кравешка тор. Първо правят изображение на Кришна, полегнал зад планини, в които са закрепили тревни стъбълца и туфи от памук или парцали. Слагат по няколко топки за добитък и още няколко дребни фигури на пастири, облечени в дрипи. До селския пейзаж слагат бъркалка, пет тръстикови стебълца, ориз и дийпък. После се канят краварите, които благославят сцената, а домакините ги черпят с мляко и ориз.

В Уттар Прадеш, Бихар и Мадхя Прадеш жителите пресъздават подвига на Кришна, като издигат символични купчини (планини) от кравешка тор, които украсяват с цветя и пред които правят пуджа.

На юг в Махаращра, Карнатака и Тамил наду дравидите наричат този ден Бали Пратипада и разказват, че на този ден Вишну надлъгва демона Бали и го праща в Подземното царство.
Цар Бали бил асура, демон и бил известен със смелостта и праведността си. Той бил добър управник, а освен това бил щедър и великодушен и не отказвал исканията на поданиците си. Властта се му разпростряла дотолкова, че заплашвала самите богове. Тогава те отишли при Вишну и го помолили да прати Бали там, където му е мястото – в Подземния свят.
Вишну се превъплътил в беден брахман-джудже на име Вамана и отишъл при Бали.
- Велики кралю, дочух, че ти си мъдър и справедлив управник и не би отказал милостиня на беден брахман като мен - рекло му джуджето.
- Кажи, джудже, с какво да те даря? - попитал го Бали.
- Не желая много, велики кралю, дай ми само три крачки земя.
- Хехе! Ти си бил твърде скромен, скъпи госте. Пожелай си още нещо.
- Господарю, не ми трябва повече. И на тези три крачки ще съм доволен.

Когато цар Бали склонил на искането на Вамана, джуджето започнало да се уголемява, докато приело истинската си форма на Вишну в своите вселенски размери. С първата си крачка той покрил Небесния свят, а с втората – цялата Земя. Тогава, за да не наруши обещанието си, цар Бали предложил на Вишну да стъпи върху собствената му глава, за да изпълни и третата си крачка.

Вишну бил много впечатлен от щедростта и смирението на Бали и му позволил в един ден през годината да се връща при поданиците в земното си царство. От тогава до днес този ден се нарича Бали Пратипада.

На този ден Парвати победила своя съпруг Шива ( в игра на зарове. После била надвита от сина си Сканда на същата игра, а след това Ганеша победил Сканда. Днес тази легенда се разиграва в семейни условия. На този ден хазартът и залагането са в своята стихия. Вярва се, че всяка малка победа ще донесе големи успехи през годината. Това е като цяло време на късмет, в което се гадае и занапред.

Последният ден

Нарича се Бхай Дудж – ден на братя и сестрата. Братята се канят в домовете на сестрите, а те от своя страна изписват тилак на челата им в израз на обич и закрила. После на всеки дават по пет зрънца нахут, които трябва да погълнат цели, за да им донесе пълнота в живота. Сестрите често казват молитва за добруването на братята си и ги замерят с оризови зърна за добър късмет. След тези ритуали братята застават с лице на изток и получават бонбони и даряват сестрите си с подаръци, поднесени на сребърен поднос – бижута, сладки, дрехи.

На този ден са едни от най-мощните и грандиозни светлинни ефекти и гърмежи.

Друго име на този ден е Яма двития. Легендата разказва, че на този ден Яма, Богът на Смъртта посетил своята сестра Ями или Ямуна. Ями го посрещнала с Арти церемония и богата трапеза. Яма от своя страна възнаградил сестра си с дарове. Смята се, че те двамата са първата човешка двойка, родоначалниците на човека.

Дивали при сикхите

За сикхите Дивали е време, в което се почита освобождението от пленничество на един от техните духовни наставници – гуру Харгобинд . Учителят им се прочул с великодушието си, тъй като отказал пред моголския император да приеме своето помилване, ако не бъдат освободени и другите заложници – 52 хинду принцеси. В крайна сметка императорът склонил. За да възпоменат събитието сихките украсяват Златния храм в Амритсар с безброй светлини.

Дивали за джайните

За джайните Дивали отбелязва постигането на нирвана от основателя на религията им Джина Махавира. В нощта преди Дивали джайните се молят на своя наставник за подкрепа и напътствие. На следващия ден четат своите свещени текстове и прекарват часовете в строг пост, което е в пълен контраст с пищните трапези за Дивали при хиндуистите. Джайните също палят множество дийпък в домовете си, но продиктувани от вярата, че тези светилници символизират стремежа на човек да поднови духа на мъдростта, тъй като когато Махавира починал той отнесал със себе си светлината на божественото знание.

Дивали за будистите

На този ден според техните предания император Ашока приел будзма, затова го наричат Ашок Виджаядашами. Ашок е един от основните разпространители на будизма, който по негово време бил в пълен разцвет. Прекарват деня в рецитирани на мантри и молитви.

Дивали за мюсолманите

За шиитите този ден е ден на траур. Ден, в който се отдава почит на страданията на Хюсейн, причинени от ръцете на сунитите. За да изкупат техните грехове някои мъже нанасят прорезни рани върху телата си. По-често обаче мъжете ще нанасят силни и ритмични удари по гърдите си, докато пеят молитвени песни. Скръбта и траурът на този ден се подчертават и от това, че жените свалят своите бижута и украшения, а мъжете носят черни дрехи и рецитират моменти от Битката в Кербала. Борци и танцьори пресъздават моменти от битката, отнела живота на Хюсейн. Щом някое понечи да пие вода или безалкохолна напитка, той е длъжен да си спомни жаждата, която мъчела Хюсейн и войските му, докато били в плен. Мюсюлманите в Индия се събират за шествие по улиците, в което изнасят изящни и красиви реплики от гробницата на Хюсейн.

Снимки от празника на светлината (Photos from the festival of lights)

2011-10-31T11:58:00.000-07:00

Тези прекрасни снимки от събитието на 28-ми октомври са дело на Манол Дончев. Страхотна вечер. Индия дойде с целия си блясък и хилядолетна митология, за да огрее, както никога досега малката, самотна зала в ЦИЕК.

* http://manoldonchev.daportfolio.com/
* http://quenia.deviantart.com/

На гости на ББТ (Guests at BBT)

2011-10-30T09:16:00.000-07:00

Постановка по случай Дивали

2011-10-26T00:42:00.001-07:00

Студентите от специалност Индология ви канят
на индийския празник на светлината Дивали.

Благоухания, химни на санскрит и танци

ще съпроводят светлото ни тържество.

След истории за божества и демони ще се почерпим с индийски сладки.

Заповядайте!

28 октомври 2011 г., петък, 18.30 ч.,

в Центъра за източни езици и култури,

зала 1, бул. „Тодор Александров” 79

В храма ( In the temple)

2011-10-23T22:16:00.000-07:00

Възелът беше пристегнат. Пристъпвах към нейния храм с плахи, недоверчиви стъпки. Събух се на прага, наведох глава и преминах. Пред мен се разкри жертвения олтар. Гол, безмълвен, подканващ.

- Носиш ли го – попита тя без заобиколки. Сянката й сякаш ме погълна.
Кимнах. Отвътре треперех. Развързах възела, бръкнах и извадих това, което искаше. Беше ми така трудно да се разделя с него. Да се откъсне от сърцето ми. Положих го на каменния олтар.
- Ето вземи го! За теб е. – рекох й аз.

Тя го повдигна, като че държеше бокал и отпи. Усетих, че протяга ръце към мен. Връщаше ми го.

- Няма ли да го задържиш? За теб е – повторих аз. Но тя без да обели дума се обърна и се скри от погледа ми. Явно това й бе достатъчно. Поставих го обратно на мястото му и пристегнах възела. Погледнах към нея, но я нямаше. Това ли бе всичко? Обесил нос, понечих да тръгна. Но след първата крачка се почувствах странно. Нещо в мен рукна. Преля. Потече като водопад. По бузите ми се търкулиха сълзи. Като разпилени мъниста. Излязох.

- Какво стана? Тя прие ли го? Изпи ли го? – попита някой от скупчилата се отпред тълпа.

Нямаше нужда от думи. Те вече знаеха. Тръгнах си.

Сълзи се ронеха от очите ми.

Падаха върху смеха ми.

Индия пи от сърцето ми и го напълни.

"Сега пък в какво се забърках?"

2011-10-22T02:47:00.000-07:00

Интервю на Хелена де Бертонадо
Преведе от английски Милена Николова

Първата книга на Арундхати Рой пожъна международен успех, но последната беше публично изгорена в Индия. Спечелилата Booker Prize писателка обяснява защо не може да спре да предизвиква сензации.

Не съм си мислела, че интервюто ще мине лесно. Арундхати предложи да се срещнем по време на едно нейно нощно пътуване с влак от Индор до Делхи. Ако удвоите общия брой на хората, които работят в Лондон и се връщат вкъщи всеки петък вечер с влак, да кажем, до Surrey, ще получите някаква представа за кошмара, който изживяхме.

В четири следобед се срещнахме на гарата в Индор. Рой точно се беше върнала от шестдневен протест в долината Нармада, красива област на провинциална Индия, където огромен язовир заплашва да потопи 60 села. Рой е написала пламенно есе по същия въпрос в книгата си "Цената на живота", която се разпространява в Англия от Харпър Колинс.

Нейните виждания вече предизвикаха буря от дискусии в Индия. Копия от есето били изгорени от защитници на язовира, а Върховният съд я обвинил в атакуване на величието му поради иронично-безразсъдния удар по предложението да се изплатят парични компенсации на селяните. "Повечето от селяните", пише тя, "се нуждаят от пари, колкото съдията от Върховния съд от торбичка с тор."

Във вагон втора класа всички пътници са принудени да се тъпчат по сините скамейки. Рой е наобиколена от активисти и поклонници, които искат афтографи. "Богът на дребните неща"- книгата, спечелила Booker Prize - я превърна за една нощ в нещо като национално съкровище, въпреки че това непременно води и до появата на врагове.

Рой е дребничка, облечена е с избеляла блуза с цвят каки, няколко номера по-големи дънки милитъри и черни сандали, и все пак е изключителен човек. Тя е необикновено красива, с високи скули, блестяща кожа и дълбоки очи. Няма бръчки по лицето си и единственият знак за нейните 40 години са няколкото сиви кичура, нашарили иначе черната й коса.

Първите няколко часа цари пълен хаос. Нямаше никакъв шанс да си кажа и една думичка с Рой, камо ли да взема интервю от нея. Вагонът ни е претъпкан с хора, които са били на протеста; всички се опитват да балансират картонените си чинии с ориз, леблебия, къри и ядат така, сякаш не са виждали храна с дни.

На всяка гара поддръжници на Рой нахлуват във влака като я затрупват с подаръци - моливи с гумени животинки, керамични изделия, кошници от сухи цветя. Два часа след тръгване, на една гара, атмосферата се променя. Жена на спредна възраст, облечена с избеляло сари, която изпълнява ролята на местен законодател, започва да се кара на Рой. Крещейки, тя я кани отвън на перона, за да разискват въпроса за язовира. Рой започва да трепери. Жената изчезва в облак от злъч, но обещава да се върне за още. Рой се смее нервно. "Не знам в какво се забърках. Следващия път мисля да напиша есе за градинарството или домакинството."

За да избегне повече преследване, Рой се изкачва на рафта за багаж в коридора на вагона и ме кани при нея. Това е доста необикновено място за срещи. Провесени няколко сантиметра над останалите пътници, за нас е невъзможно да стоим изправени. Рой си свива коленете до брадичката и ги обгръща с ръце - изглежда осемгодишна.

"Плашещо е", казва тя като посочва хаоса долу, "защото аз не съм нищо друго освен писател. Нищо повече и нищо по-малко."

Всъщност тя е писател, който има само един роман. "Богът на дребните неща" е изтънчена, натрапчива история за живота в един от южните щати на Индия, изучаваща съдбата на едно семейство, дръзнало да наруши законите на любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как. И колко. Книгата е основана на собственото й възпитание в южните щати на Керала, където майка й се омъжила за бенгалски хинду само за да разбере, че бил склонен към скандали, причинени от пиянското му буйство. Развела се с него, когато Рой била на една година. Оттогава насам тя, по-големият й брат Лалит и майка й са третирани като аутсайдери.

Рой напуснала дома на 16 години, за да учи архитектура, но се отказала от това, за да продава шоколодови кексове по бреговете но Гоа. В края на краищата се върнала в Делхи, където започнала да си пробива път като сценарист. "Богът на дребните неща" беше нейният пробив. Книгата спечели Booker Prize през 1997 година и стана международен бестселър, преведена е на 38 езика. Като резултат, всичко, което Рой върши напоследък, причинява безредие.

Но все пак Рой е твърде интелигентна, за да не предвиди фурора, причинен от замесването й с нещо толкова сложно като проекта за долината Нармада. Подкрепяйки проекта със славата си и 20 000 лири от наградата си, тя определено си го е изпросила. Нищо чудно, че сега се е озовала свита върху рафта за багаж. "Не съм си и помисляла, че ще има някаква реакция срещу есето", настоява тя. "Мъжът ми казваше", напиши го това, после добави, "подпиши го и сложи дата". Сега си го е закачил на бюрото".

Съпругът й, Прадип Кришен, филмов продуцент, е определено умен човек. Дори и да не е предусетил фурора, той е бил предизвикан. Попитах я дали съжалява, че се е забъркала в това. "Не", казва тя твърдо. "Не мога да желая тези неща, защото те се случват без да мога да им устоя. Пиша, защото пиша. Нямам избор."

Това звучи като отказване от отговорност. Откъде според нея идва писането? "Мисля, че няма значение. То е извън моята власт. Отнасям се напълно интуитивно. Не мога да слушам историята на долината и да не пиша за това. Не мога да отговоря - то просто се оформя дълбоко в душата ми и тогава трябва само да го напиша."

Такова интуитивно обяснение относно работата е присъщо на Рой - речникът й е изпълнен с вулгарни думи. С ясен и силен глас, с отчетлив акцент тя признава, че е сложен характер, отцепник, аутсайдер. Но трудно е и да я критикуваш, защото тя първа намира вината в себе си. "Не съм добър човек: наясно съм с това." Смея се по такъв начин, че да опровергая казаното от нея. Тя се засяга. "Наистина не съм. Има част от мен, която е доста студена и която ме кара да бъда сама, да бъда луда. Казват, че може да станеш сектант само ако си светец или добър човек, а аз съм нещо като м-м-м... Не съм добър човек, но това не значи, че трябва да строят язовира. Не си играя толково на дребно."

Почти всички нейни противници са на мнение, че Рой само си търси поводи. Миналата година протестирала срещу ядреното оръжие на Индия, тази година е язовирът, а какво ще бъде следващата? "Ще продължавам да питам журналистите: Защо сте толкова загрижени за мен като самите вие пишете за различни неща всяка седмица? Какво предлагате? Аз да пиша за едни и същи неща до края на живота си?"

Под звуците на пътуващия влак слънцето бавно залязва, хвърляйки оранжеви искри над индийската шир. Скоро потъваме в полумрак и само блясъкът от малката диамантена обичка на носа на Рой я кара да се откроява. Изведнъж спираме на някаква гара. Появяват се светлини и очите на Рой добиват изражението но преследвано животно. Изглежда, цялата държава знае, че Рой е в този влак и още веднъж хора се втурват по вагоните, въоръжени с подаръци и книги за надписване. Те претърсват целия вагон и остават разочаровани като не я намират. Никой и не си помисля да погледне на рафта за багаж.

Тя ми показва един пирон до крака си. "Ако ми кажеш да пиша за този пирон, знам, че мога да напиша епопея за него. Мога да виждам история във всяко нещо." Рой обаче се оплаква, че няма планове за нов роман. Става ли дума за страх от провал? "Не, не. Имам голям интерес към провала", настоява тя. Рой признава, че и е допаднало вниманието и лукса от пътуванията по света за промоциите на книгата, но въпреки това признава, че е била предпазлива да не допусне това да продължи вечно. "Наистина се забавлявах добре, но започнах да се чувствам така, сякаш всяко малко чувство в книгата ми се превръщаше в малка сребърна монета и ако не бях внимателна, скоро и аз щях да се превърна в малка сребърна статуя със студено, сребърно сърце."

Тя отказва да направи филм от книгата, като казва, че ще съсипе читателската илюзия. Парите не я интересуват. "Вече имам повече пари, отколкото са ми необходими". Само във Великобритания, като резултат от борбата между шест издателски къщи, Рой е получила 150 000 лири аванс за книгата си; международните продажби трябва да са я направили милионер. Какво ще прави с всички тези пари? Прави гримаса: "Не съм мислила".

Дори и след успеха Рой продължава да живее в старата си къща, която все пак не се намира в бедняшките квартали. След като пристигнахме на гарата в Делхи, около шест часа следващата сутрин тя ме кани да отида с нея, докато си приготви багажа за следващата среща-поход на мира във Варанди. Рой трябва да излети от Делхи същата сутрин.

Взимаме такси до къщата й, разположена зад издялана, дървена врата в светски дипломатически квартал. С отварянето на вратата три жени се нахвърлят върху нея, крещящи от необуздано вълнение. Съпругът на Рой не е вкъщи, но след малко се появява един домакин, който ни предлага да сготви люти омлети. Рой сяда върху кухненския бюфет под наниз чушки.

Тя споделя, че не се чувства комфортно в тази част от къщата, тъй като там са живели до смъртта си родителите на мъжа й. А това е било доста скоро. Истинският й дом е горе, казва тя, на тавана - закътано място, където е написала книгата. Тя ме води там: трябва да пропълзим през дупка в тавана на стаята, за да стигнем до една малка, разхвърляна стая, в която бюрото е опряно до стената - едва ли има много място за вдъхновение. Рой се заключвала тук всяка сутрин в продължение на пет години, докато конструирала книгата. Дори на мъжа си не казала какво майстори.

Бракът на Рой, въпреки че изглежда щастлив, е доста необичаен. Тя дори не носи халка. "Не са виждам много като част от двойка. Виждам се като част от група хора, от много близки и много стари приятели. Нямам такава близка връзка, за да бъда част от една двойка. А мъжът ми вече е имал семейство и всичко."

Тя безцеремонно описва двете си доведени дъщери (които също се живеели тук) като същества, принадлежащи към "друг свят", различен от нейния. Самата Рой казва, че няма намерение да има свои деца. "Спомням си детството твърде ясно и се страхувам от детската уязвимост. Ужасявам се от света по някакъв начин. А може би и не съм много майчински настроен тип човек."

Дървото, което изпълнявало желания (The wish fulfilling tree)

2011-10-14T09:00:00.000-07:00

Веднъж един човек бил надвит от умората и решил да си почине под едно магическо дърво, изпълняващо желания. Легнал и заспал под сянката му, а когато се събудил, почувствал силен глад. Помислил си тогава:
- Толкова съм гладен! Да имаше малко храна сега, та да хапна...

И тутакси от някъде се появила храна. Сякаш извирала от въздуха. И била невероятно вкусна! Човекът бил толкова гладен, че изобщо не се замислил от къде се е появила тази храна. Веднага я придърпал към себе си и започнал да яде...
Малко по-късно, когато вече бил заситил глада си, човекът най-после се огледал наоколо. Чувствал се удовлетворен от храната, но в съзнанието му изникнала друга мисъл:

- Ех, сега да имаше и нещо за пиене...

И тоз час пред него веднага се появило прекрасно вино. Лежейки под сянката на дървото и сладостно отпивайки от виното, разхлаждан от свежия полъх на вятъра, човекът най-после осъзнал случващото се и започнал да се удивява:

- Какво става всъщност? Спя ли още? Или духове си правят шеги с мен?

И тъй като Дървото изпълнявало абсолютно всички желания, привиденията също се появили. Те били ужасни и отвратително жестоки. Точно такива, каквито човекът си ги представял. Разтреперил се той от страх и си помислил:

- Леле, ми ако ме убият...

И те го убили.

Внимавай какво си пожелаваш!
Защото всичко може да се сбъдне...

Революцията нa мравките (The revolution of ants)

2011-10-10T01:45:00.000-07:00

От френски:
Жана Русева

Един уникален експеримент в банковото дело, осъществен преди повече от три десетилетия, дава своите изключително впечатляващи плодове. Успешният, безпрецедентен пример в банката Сева в Ахмедабад, щата Гуджарат, бе последван и в други индийски щати, с което се осигури възможност на хиляди бедни, неграмотни, жестоко експлоатирани жени да вземат съдбата си в свои ръце, да отхвърлят унижението и да възвърнат човешкото си достойнство. 35-годишният юбилей на банката, рожба на женското движение SEVA (Self-Employed Women's Association) бе повод известният френски седмичник „Нувел Обсеватьор“ да изпрати свой кореспондент, за да разкаже по-подробно за тази изключителна инициатива. Ето с малки съкращения репортажа му, озаглавен „Революцията на мравките“.

Най-модерният небостъргач в Ахмедабад е седалище на редица крупни финансови учреждения. Сева банк, която се помещава в един от тези просторни етажи, не е обаче като другите. В обширния банков салон кипи оживление, всред което се забелязват единствено жени, облечени в пъстроцветно сари, в местна традиционна носия или покрити от глава до пети в черно, както повелява мюсюлманският обичай в Гуджарат. Освен това тук няма да видите блиндирани касови гишета, а служителките – само жени – са достъпни и винаги на разположение на посетителките -вложителки. Те търпеливо отговарят на въпросите им и регистрират дребните вложения – по десетина рупии (0.15 евро), което им дава възможност да изтеглят заем от 150 рупии (2.35 евро). Администраторките на рецепцията любезно помагат на неграмотните да попълват формулярите.

Банката се управлява и обслужва от висококвалифицирани специалистки, но тя всъщност принадлежи на 100 000 бедни жени, които й поверяват дребните си спестявания. Всяка най-незначителна вноска ги приближава до правото на максимален заем от 50 000 рупии (800 евро). И това е глътка въздух, защото микрокредити са позволили на хиляди жени да си закупят без всякаква друга помощ или субсидия било инструменти, било суровина да се лекуват в болница, или да се справят след тежки катастрофи и природни бедствия.

„Нашата банка разпределя всяка година на членките си дивиденти, достигащи напоследък размер в порядъка на 15 %. Кое финансово учреждение може да се похвали с такова постижение?“ Това са думи на Ела Бхат, основателка на движение СЕВА. Наистина изумително постижение, като се има предвид, че през 1974г. 4000 жени основават Сева банк, като всяка от тях инвестира нищожна сума.
Коя е Ела Бхат, наричана от всички със симпатия и благодарност Ела бен – сестра Ела? Дъщеря на виден адвокат в Ахмедабад, вдъхновена от идеализма на Махатма Ганди, тя се е превърнала в авторитетен глас на милиони окаяни, низвергнати жени. С упорита борба превъзмогнала предразсъдъците на кастата си и се омъжила за син на беден текстилен работник, израснал до образован блестящ икономист. Завършила право, Ела става активист на Синдиката на текстилните работници, основан лично от Ганди -остров сред океана от произвол и неправди. При това най-онеправдани са жените, които се бъхтят с тежък физически труд понякога за 2-3 рупии дневно, все от т.н. „неформален“ (частен) сектор, който обаче осигурява цели 64 % от нациналния вътрешен продукт.

„Как да се избавят от икономическото си заробване, когато тези работнички-занаятчийки плащат „златна цена“, за да наемат шевна машина, обикновена количка или друго, като заемът им се отпуска с лихва от 10-20 %?“

Ела Бхат разбива порочния кръг, като привлича под крилото си жени, занимаващи се с с ниско платени дейности като бродиране, пренасяне на материали, шиене или събиране на отпадъците в първия синдикат на неформалните труженички, първият и в света. Сега този опит се разпространява в някои развиващи се страни в Азия и Африка. През 1995г. Ела бен успява да пробие в Международната организация на труда към ООН, за да бъдат утвърдени и признати ролята и правата на т.н. Дребни трудови занятия наред с класическия модел на индустриалния труд. А през 2008 г. вече добила солиден международен авторитет, Ела Бхат защити правата на бедните труженички пред ООН.
Във времена на криза, недоимък и глад именно на мравките се пада твърде важна роля – заключава в репортажа си кореспондентката Урсула Готие.

Нажежаване с "Лая проджект"

2011-10-10T01:07:00.000-07:00

Six shores sharing one ocean, one sky and one language of survival and music

Laya Project’s musicians are the people of coastal and surrounding communities in the 2004 tsunami-affected regions of Sri Lanka, Thailand, Indonesia, Maldives, Myanmar and India.
This production is based on regional folk music traditions, recorded and brought back to the studio to create a composition that mixes and enhances the original recordings, and embarks on a musical journey crossing borders, while preserving the music of the people.

The Laya Project is a personal and collective tribute to the resilience of the human spirit, and is dedicated to the survivors of the 26th December 2004 Asian tsunami.

Интервю с Ашок Банкър, автор на "Принцът на Айодхя" (Interview with Ashok Banker)

2011-10-06T01:57:00.000-07:00

Здравейте, г-н Банкър. Първо искам да ви кажа, че съм мнго щастлив, че се съгласихте да дадете интервю за нашия сайт, "Цитаделата". Сетне искам да ви кажа за скорошното издаване на първата ви фентъзи-книга, "Принцът на Айодхя" у нас. С това идва и първият ми въпрос - за вас важно ли е наистина, че романът ви е публикуван в малка страна като България?

Ашок Банкър: Благодаря за възможността, която сайта ви ми даде. Аз съм много щастлив от факта, че съм издаден в България. Размерът мже би е начин да гледаш на една страна, но за мен по-важни са хората. Вижте собствената ми страна, Индия. Тя е огромна, нй-голямата демокрация в света от 1,1 милиард души. При сегашния ръст на населението, се очаква до 20 години да сме повече от китайците, а и 54 % процента от индийците са под 30 години, което ни прави и най-младата страна в света. Но що се отнася до читатели и в частност фентъзи-фенове, Индия вероятно е голяма колкото България. Всъщност е възможно в България хората, обичащи този жанр истински да са повече. А за мен чувството е по-важно от статистиката. Така, че да, много съм доволен, че съм издаден у вас. Искам да ви уверя, че ако ще правя пътуване през държавите, в които мой книги се продават вашата страна ще бъде в списъка.

Вашият проект е много смел - вие преразказвате "Рамаяна", една от най-епичните творби в човешката история. Какво е чувството, докато пишете тази вечна история?

Звучи странно, но в моята родина, Индия, на "Рамаяна" се гледа повече като на морална притча,
отколкото като на епика. Нашата голяма епика е "Махабхарата", седем пъти по-голяма от "Илиада" и "Одисея", взети заедно, призната за най-мащабното епическо произведения на всички времена. "Рамаяна" е известна като портрет на идеалното във всяка една област - идеалните баща, майка, син, дъщеря, брат, сестра, приятел… дори идеалния враг! Моят стремеж беше да запазя моралния аспект на историята, както и духовните уроци, правещи "Рамаяна" фундамент в хиндуистките култура и религия, докато разказвам и невероятните приключения на "Рама". Така, че чувствата ми бяха почит, гордост и огромно вълнение. Защото аз се осмелих да направя нещо, което не е било правено от хилядолетия - да разкажа тази велика история в нейната детайлност, като прибавя и своето собствено въображение, съживявайки свещената приказка на Рама и епичния сблъсък между доброто и злото.

Повечето от фентъзи-романите днес са като западни вълшебни приказки - пълни с рицари, елфи и прочее. Смятате ли, че индийската митология може да е извор за нови и оригинални проекти?

Аз обичам много от фентъзитата, базирани върху западното средновековие и неговите митове, приказки и легенди. Сигурен съм обаче, че ще се съгласиш, че тези книги са вече твърде много. Ред е не само на индийската, но и на другите митологии да вземат своя реванш. Знаеш ли например, че всяка страна в Азия си има своя версия на "Рамаяна"? Става дума за Китай, Русия, Индонезия, Малайзия, Тайланд - всички те си имат свои отделни Рамаяни и някои от тях са много различни от индийската. И всички тези страни имат такова богатство от предание, което само чака да бъде открито и използвано. Но ще добавя и още нещо: никак не съм доволен от начина, по който някои от западните автори използват тези "местни" митове, ползвайки ги свободно в творбите си. Те омаловажават богатството на тези митове и ги пропиляват, неразбирайки пълната им стойност. Аз бих се радвал ако видя повече индийски автори (като мен!) да разказват индийски митове. Както може би си наясно, аз съм се посветил на задачата да разкажа всички големи индийски митове и легенди, не само "Рамаяна". Това е огромен труд, ако успея ще запълня дузини с дебели томове. Седемте части на "Рамаяна" са малка част от тази амбиция.

Книгата ви е пълна с много и интересни образи. Трудно ли е да движите толкова много сюжети? Кой ви е любимият герой от книгата?

В оригиналната "Рамаяна", която е на санскрит, е доста простичка в това отношение и следва само главните сюжетни линии, бегло споменавайки останалите. Даже когато бях дете се чудех какви са тези всички интересни герои и каква е ролята им в цялата история. В моя преразказ, дадох на всеки образ негово собствено поле, зависещо от важността му в цялостната приказка. Някои образи си създадох сам, като Бежоо и Бхерия, чудовищните хибриди в Бхаянак-ван. Някои други взех от оригинала, където са споменати в две или три сцени и разширих участието им, за да може по-добре да се разберат техните мотиви и роля. Така е с Мантхара, Джатаю, Шупанакха, Кайкеи, Сумитра и други. Относно любимия герой ми е трудно да кажа, тъй като обичам всички по различен начин, но ако трябва да избирах, ще избера Хануман, могъщия човек-маймуна, който се появява в четвъртата книга, "Армиите на Хануман".

Бойните сцени са страшно важни за много фентъзи-фенове. Вашите са много добре направени. Имате ли специална техника при описвнето им?

Следвам сърцето си във всичко, така, че в бойните сцени единственото ми правило е да се поставя в центъра на действието, представяйки си себе си там. Аз не съм последовател на бойни изкуства, нито пък любител на свирепите битки - всъщност съм доста миролюбив човек. Така, че отказвам да прославям насилието. Вместо това се опитвам да представя тъжното, ужасното във всяка битка между живи същества - били те хора или демони. За мен всяка война е трагична, всяко насилие е повод за тъга. По тази причина винаги ми е жал за хора, принудени да се бият за живота си или за някаква кауза.

Това, което обичам във фентъзито, е магията. И веднага харесах вашата система. Вишвамитра е най-могъщият магьосник, за който съм чел в жанра! Вълшебството във вашата книга просто преразказ на индийските легенди ли е, или сте добавили нещо и от себе си?

Базата ми е хиндуиската теза за брахман , силата на съзиданието, която може да се ползва за добро или зло, в зависимост от практикуващия я. В хиндуизма се вярва в силата на медитацията, чрез която се добива специална сила и употребата на мантри (свещени формули), които освобождават натрупаната енергия. Аз използвам този основен принцип, но визуализацията му си е мое дело.

Страшният, подъл злодей е важен за всяка книга, не само за фентъзито.
Равън е ужасяващ и интелигентен предводител на сила, която изглежда непобедима. Какво мислите за образа му?

За да разбереш истински Равън, ще трябва да прочетеш всичките 7 книги. Има една приказка, че злодеят прави героя. Без Равън Рама щеше да си остане един богат принц, преживяващ щастливо и охолно времето си. Но в същото време, Равън не е и типичният злодей, какъвто изглежда в книга първа: има си причини защо той се представя така, както и завладяваща история. Тя ще се разкрие в следващите книги и в крайна сметка ще останеш изненадан, че всъщност Равън е виновникът Рама да стане герой!

Приятелството между Рама и Лакшман е много красиво описано. Не са ли тези чувства всъщност по-важни в битките с демоните, отколкото бойните заклинания?

Да. Тези взаимоотношения са сърцето на "Рамаяна". Всъщност, Тулсидската Рамаяна е фокусирана изцяло върху тези аспекти и то до степен, че те стават религиозни идеали. Аз се опитвах да следвам всичките аспекти, както на приключението, така и на вътрешните мотивации и характеристики. Защото ако не разберем тези хора, защо ще ни е грижа дали те успяват или се провалят? Вярвам, че тези, които прочетат "Рамаяна" от кора до кора, ще плачат дори и за загинал злодей, тъй като ще са разбрали какво го е карало да бъде такъв.

"Рамаяна" е класическа индийска приказка, преразказана от вас като епично фентъзи. Преди няколко дни у нас излезе фентъзито "Вечния Ездач", което е за нашия национален герой - Крали Марко. Смятате ли, че бъдещето на жанра е в тази посока - преразкази на стари митове?

Често повтаряна фраза е, че митът е добре забравена история. А пък легендите са само полузабравена. Мисля, че митовете на всяка страна, на всяка култура, са много важни. Ето например издаването на "Рамаяна" в България ме прави по-близък до вашите читатели - а това е нещо много специално.

Знам, че самият вие сте запален фентъзи-читател. Кои са ви любимите автори?

Имам много любимци, твърде много, за да ги спомена всичките сега. Но главното влияние върху мен идва от живота в Индия. Живея в страна, която е като фентъзи царство дори днес. Много от нещата, които описах в "Принцът на Айодхя" са живи тук и до ден днешен. Така, че истинските автори, които най-много обичам са забележителните и чудесни хора на Индия, чиито истории не бих могъл да изчета дори и да живея 1000 години.

Какви са вашите бъдещи планове?

Да привърша "Рамаяна". След това подир кратка почивка ще започна преразказа на "Махабхарата" и това ще е най-дългото епично фентъзи, писано някога. След това може би ще започна Книгата на Кришна, която се явява нещо като пролог към "Махабхарата". Предвид факта, че оригиналната "Мхабхарата" е три милиона думи, може да си представиш колко голям ще е моят преразказ - поне 14 части. След това се надявам да опиша "Ганеша Палиндром" в шест книги, което ще привърши моя преразказ на хиндуистката митология. И ако издателите и читателите искат още, ще започна "Индика", която ще разкаже 2 500-години от историята на Индия като историческа сага.

Какво може да очакват нашите читатели от следващите книги от "Рамаяна"?

Много повече действие, приключения, романтика, приятелство и епика. Истинската история на "Рамаяна" започва след като Рама, Лакшман и Сита отиват в изгнание, това става в четвъртата книга. Тогава ще се проведе и великата война между мечешките и маймунските армии, предвождани от Рама и демонските орди от Ланка, предвождани от Равън. Обещавам ви, когато четете тази част, няма да може да спите или работите много добре, твърде ще е вълнуващо за да отавите книгата дори за един момент! По някакъв начин, първите три книги са като самолет, набиращ скорост по пистата. С четвъртата книга, самолетът излита.

Кажете нещо за "довиждане" на нашите читатели.

Четете. Не само моите книги, а много и добри книги. Четете други книги от други индийски автори, във всеки един ще откриете нещо много различно и интересно. Грижете се за себе си и за тези, които обичате. Бъдете добри с всеки, който срещнете и той ще е добър с вас. И помнете, че за индусите четенето на "Рамаяна" действа пречистващо на душата. Вие започнахте историята, ако я прочетете докрай, може душата ви да бъде благословена.

Благодаря ви за интервюто. Желая ви много успехи в писането!

Благодаря. Някой ден се надявам да посетя красивата ти страна и тогава ще отговоря н още много твой въпроси на живо. А дотогава чети и живей щастливо и свободно.

Интервюто взе Александър Драганов - Спархоук.

Източник: http://www.citadelata.com/info/interviews/AshoK.htm

"Рамаяна" в традицията на Толкин (Ramayana in the tradition of Tolkien)

2011-10-05T01:02:00.000-07:00

Айодхя, Непревземаемият град: легендарна столица на воини и пророци. Никога непокорявана, никога непобеждавана, най-великата крепост на цивилизования свят...

Скоро ще се превърне в гробище от пепел и кръв...

Защото Айодхя лежи в сянката на обезумял демон, от когото се страхуват дори и боговете, демон, който вече е изпратил цялата си страховита армия да опустоши света на смъртните. И само Рама, принцът на Айодхя, може да предотврати яростната атака на тъмнината и да спре инвазията на демоните. Но Рама няма да се бие сам. Мечът на брат му ще го закриля, мъдростта на един пророк ще го направлява... но в последната битка само и единствено смелостта на Рама ще реши дали Айодхя да бъде спасена или прокълната навеки.
------------------

Оригиналът на „Рамаяна" е написан преди три хиляди години от един поправил се и помъдрял крадец, наречен Валмики.

Поради многото специфики на индийската култура обаче – често Рамаяна е твърде сложна и неразбираема за останалия свят – тези иначе вълнуващи истории за героизъм, саможертва и магия остават на заден план и не се радват на популярността на по-известните митове за Гилгамеш, Херкулес, Кучулейн, Беоулф. От скоро обаче един от водещите дейци на съвременната култура на Индия – Ашок Кумар Банкър – се зае да изтупа старите истории от прахта, давайки им бляскавия вид на епично фентъзи.
Ашок, който днес е на около 40 години и живее с жена си и двете си деца в Бомбай е признат за пионер сред днешните писатели на огромната и древна индийска държава. Той е автор на първите криминални романи на Индия, на първата индийска книга, публикувана в Интернет, на първия англоезичен индийски сериал, както и на много стихотворения, издадени по целия свят. Написал е и също два популярни гида – на Боливуд (индийската версия на Холивуд) и на творчеството на Стивън Кинг.
От скоро обаче той се е отдал изцяло на дръзкия си проект да претвори древните и величави поеми на страната си в завладяващо епично фентъзи в традицията на Толкин.

Очаква се книгите да са общо 7, като първите две вече са на пазара в България. Иначе правата на “Рамаяна” са закупени в 50 държави, като сред издателите са Уорнър Аспект, Орбит, “Рандъм”-Германия, Пенгуин”-Индия.

Библиография :
PRINCE OF AYODHYA: Book One
SIEGE OF MITHILA: Book Two
DEMONS OF CHITRAKUT: Book Three
ARMIES OF HANUMAN: Book Four
LAIR OF RAKSHASAS: Book Five
LORD OF LANKA: Book Six
KING OF AYODHYA: Book Seven

Похвали за амбициозния проект вече има много от “Пъблишърс Уикли, Барнс и Нобъл, Кейт Елиот, Дейв Дънкан, Хариет Клошнър и пр.
Но Ашок готви и друг изненади. След Рама той ще опише приключенията и на друг “аватар” на Вишну-Кришна, както и на Ганеш – богът-слон. Най-голямото предизвикателство обаче е историята на Великата Битка ”Махабхарата”, която ще започне да излиза през 2004 година…
Само времето ще покаже дали този нестандартен автор ще се наложи сред лютата англоезична конкуренция. Със сигурност обаче появата му не остана незабелязана.

Инфо: интернет

Люлеещото се момче ( The swinging boy)

2011-10-03T00:35:00.001-07:00

снимка: Амит Дейв

Жени-хиндуистки от етническата общност на синдхите носят грънци като част от 40-дневните пости, посветени на Джулелал (Люлеещото се момче), техния върховен Бог-покровител, които завършват с тържествена процесия по улиците.

Историята разказва, че Мирк шах, безскрупулен мюсюлмански владетел, нахлул в територията на днешен Пакистан и завладял местните провинции. След което владетелят дал следния избор пред всички хиндуисти в Синдх - или да приемат Върховната вяра на Исляма, или да бъдат доживотно преследвани. Хиндуистите помолили шаха за 40-дневна отсрочка, преди да дадат своето крайно решение. Потънали в отчаяние, синдхите се отдали на непрестанни молитви към бога на водата,Варуна. 40 дни молитвите не слизали от устата им. Нито се бръснели, нито сменяли дрехите си, по цял ден и по цяла нощ постели и пеели възхваляващи Варуна песни. Молели го от цялата си душа да им се притече на помощ и да ги избави от ръцете на поробителя.

На 40-я ден глас небесен разтърсил земите им: "Не се бойте, ще ви спася от Миркшах." - казал той. "Ще дойда при вас като смъртен. Ще се родя от утробата на Мата Девки в дома на Ратанчанд Лохана от Насарпур.

Всички въздъхнали с облекчение и благодарели на небесния глас. Скоро в семейството на Ратанчанд Лохана се родило момче. Нарекли го Удайчанд ( Лунна светлина). Неочаквани дъждове залели сухите земи на синдхите. Всичко предвещавало, че това дете ще е специално. Дори астролозите не могли да отрекат, че от него ще стане славен воин, чието име нивга няма да потъне в забвение. Дали му ново име Ударолал (произлезлият от Водите), а хората в любовта си към него взели да го наричат Амарлал (Безсмъртният). И понеже когато го полагали в люлка, тя започвало от само себе си да се люшка напред-назад, му дали и ново име Джулелал ( Люлеещото се момче), с което е известен до днес.
През това време шахът, който бил дал още по-голяма отсрочка на хиндуистите, им хвърлил следното предизвикателство. Той се присмивал на увереността на синдхите, че някакво момче ще спаси тях и вярата им, затова казал им така:

- Нито аз ще си отида скоро, нито вие ще избягате живи оттук. Затова ще почакам вашето момче да порасне и когато то, вашият спасител, прегърне Исляма, сигурен съм, всички вие ще го последвате.

След време Джулелал бил арестуван. Но в същия ден огромни наводнения залели страната на Мирк шах, а опустошителни пожари се канели всеки момент да погълнат цялото му царство. Мирк шах казал на Джулелал, че ако има силата да спре тези бедствия, ще остави народа му на мира. Така и станало. С мъдростта на словото си и чудотворните си сили той успял да убеди шаха, че няма разлика между техния Бог и Аллах и че той ще царува много по-мирно, ако ги третира като пълноправни поданици, равни на мюсюлманите.

До ден днешен хиляди представители на синдхите постят 40 дни и благодарят на своя покровител за сторените от него добрини.

Мумбай, мафията и Викрам Чандра (Interview with Vikram Chandra)

2011-09-30T05:17:00.000-07:00

От френски Жана Русева

Последният роман на индийския писател Викрам Чандра, носител на най-високата литературна награда на Индия, под заглавие "Sacred Games" получи международно признание и бе обявен за световен бестселър. Това бе повод за журналисти от сп. “Нувел Обсерватьор” да се срещат с писателя. Тази творба, която може да се определи като епичен трилър и като картина на съвременна Индия, отразява всъщност една страна от живота на всеки голям град с необхватните му проблеми.

- Подтикна ме да напиша тази книга, - споделя писателят, - потресаващият начин, по който престъпността се отразява върху различни аспеkти на живота на моя град и на света, в който живея. Впрочем криминалният роман открай време е служел именно на това. Анкетиращият автор проучва всички пластове на града – исторически, социални, и докато той разкрива връзките между света на богатите и този на бедните, между минало и настояще, читателят си съставя една своеобразна карта на света. Не единствената карта, а една възможна, частична карта. И обяснителното, разясняващо значение на тази карта прави криминалните романи толкова атрактивни, макар че най-добрите от тях създават толкова мистерия, колкото и разкриват.

Н.О - Във вашата книга Бомбай представлява сам по себе си персонаж. Този град отразява ли сложността на живота в огромната ви страна?

В.Ч. - Бомбай е град на имигранти, дошли от всички райони на Индия, дори и от чужбина. Тук се смесват много езици, общности, религии, социални слоеве и политически убеждения. Много често тези общности се обособяват в собствени жизнени пространства: жилищен блок, обитаван само от джайнисти от Гуджарат, квартал от бидонвили, населен от тамили и пр. Така че е изкушаващо да откриеш как в един микрокосмос се възпроизвежда цялото разнообразие на Индия. Но в градския пейзаж на Бомбай с характерните си крайности се зараждат условия на живот и специфични видове натиск, които изискват приспособяване, мутации и промени. Моят град ми заприличва понякога на огромен казан под налягане, в който врят и кипят безпрецедентни идеи, политики, стилове, мечти, мании и лудости. Още от самото си създаване Бомбай е бил град, в който парите могат да променят човешки съдби и съществувания: той е Златният град, който привлича мечтатели и им обещава преуспяване, ала също така, поне в моите очи, е нещо като митичния Молох, поглъщащ хора и съдби.

“Н.О” - Вие описвате бедността, корупцията, религиозния фанатизъм, насилието. За останалия свят обаче Индия е страната на Ганди, който сътвори “ненасилието”. Как си обяснявате това противоречие?

В.Ч. - Винаги ми се е струвало крайно опростенческо да се гледа на Индия като страната на Ганди. И веднага ще добавя следния пример: по времето, когато Ганди подготвяше триумфа на своята революция, т.е. времето на Втората световна война, 2.5. милиона индийци воюваха на страната на съюзниците, което представлява най-голямата армия от доброволци в историята на човечеството. Индийците винаги са се интересували, както от живота тук на земята, така и от евентуалния живот в отвъдното. В хиндуистката концепция дхарма (дългът), артха ( материалните придобивки) и кама (удоволствието – плътското и естетическото) са еднакво необходими, за да се постигне мокша (освобождение). Да се счита Индия като “Земя на мъдреци” представлява само частична, ограничена визия за нещата, чиято популярност се дължи на исторически причини, свързани с колониализма и неговите идеологии. Впрочем индийците са толкова материалисти, амбициозни или алчни, колкото всички други хора по света. И ако ви изглежда трудно за възприемане, нека ви припомня, че Ганди е получил юридическо образование и че Махатма също така е бил обигран политик, чиято глава здраво стояла на раменете му. Не можеш да оглавиш масова революция, макар без насилие, ако си някой завеян мистик. И аз съм убеден, че Ганди е разбирал това повече от всеки друг, макар че днес, в ретроспекция, го кичат със свещен ореол, който засенчва неговата политическа интелигентност, несъкрушимата му решителност и верния му тактически и стратегически инстинкт. По повод на тероризма. Когато започнах да работя върху “Господарят на Бомбай”, аз се интересувах от уличната престъпност. Установено е, че няма организирана престъпност на местно ниво и че това, което се проявява на моята улица, се вписва в по-широкообхватните потоци на парите, властта, идеологията. И тези потоци не зачитат граници, впрочем винаги въображаеми, между престъпността, политиката, революцията и Голямата Игра, която се разиграва между държавите – нации. Всички органи на разузнаването, и не само в индийския субконтинент, имат естествен афинитет към организираната престъпност, която разполага с по-добри мрежи, с по-добри информатори и тя може да се окаже полезна за осъществяването на мръсни подмолни операции. Особено когато се води война на ниски обороти, в която тероризмът е най-важният инструмент. Така само през 2008г. още преди големите събития, свързани с атентатите в Бомбай, Индия бе вече претърпяла 7 терористични атентати. Така че аз, без да съм ясновидец, бях споменал в моя роман за заплахата от подобен атентат в Бомбай.

“Н.О” - Мафиите в Бомбай наброяват 50 000 членове. Каква роля играят те в икономическия бум в Индия? И представляват ли те заплаха способна да навреди на бъдещето на страната?

В.Ч. Развитието на организираната престъпност в Индия е неразривно свързано с икономическото развитие на страната. Има мафиоти-предприемачи, които желаят да получат парче от баницата и са готови на всичко, за да го получат. Аз смятам, че този вид мафии няма да изчезнат, но те са способни и да променят методите си в зависимост от контекста. Те упражняват дълбоко и масивно влияние върху всички аспекти на живота. Корупцията и страха, които те всяват и поддържат, подкопават развитието, предприемачеството, правосъдието, политиката и всичко останало. Чудодейно лекарство, разбира се, няма. Ограничаването на това влияние представлява дълга и трудна задача, а също и мръсна работа, както за гражданите, така и за държавата.

“Н.О” – Индия е най-голямата демокрация в света. Какви са вашите надежди, а и опасения за страната?

В.Ч – Самата демокрация, каквито и несъвършенства да има, предлага надежда за промяна, за напредък към прозрачност и справедливост. Оттам и голямата активност на населението при изборите: 714 милиона избиратели! Най-голямата опасност сега, според мен, се състои в огромната пропаст, която все още дели тези, които се възползват от икономическото развитие и онези, които продължават да живеят без текуща вода за пиене, без санитарни възли и медицинско обслужване, без образование и правилно хранене. Тази ситуация изостря недоволството и гнева и, ако не се стигне до едно правилно, справедливо преразпределение в повече или по-малко къс срок, неизбежно ще се катурнем в един мащабен социален хаос. Вече се наблюдава разпространението на маоистки бунт, както и разгаряна на открита война в селските райони. Това е огромното предизвикателство, поставено пред нас: постигане не само на икономически ръст, но на ръст, от който да се облагодетелстват повече от един милиард хора в един нормален, приемлив срок. Това предизвикателство може да изглежда смазващо, но ние трябва да го преодолеем. Нямаме друг избор.

Прекият път към рая (Shortcut to Heaven)

2011-09-23T06:26:00.000-07:00

С всичко в Индия е така - видимото е само незначителна част от невидимото, само фрагмент от невероятните пластове на миналото и бъдещето...

Йото Пацов

Пътувай не с краката, а с душата - казва ми моят спътник Артър Бъртън като първа препоръка за пътешествието ни из Индия. Всъщност във физическия смисъл ние не пренебрегваме нито едно средство за пътуване, още повече че цената за двамата ни е напълно еднаква - ние не плащаме нищо на никого. Аз - защото нямам пари, Артър - по принципни съображения. Той е анархист-пацифист, и поради това е против "Системата" - така нарича държавата, железниците, градския транспорт, финансовата система. Вярно е, че тегли пари от сметката си в "Сити банк" за разни нужди, но е и против парите.

А аз съм пристигнал със 110 американски долара. Те постепенно се стопяват в рупии по пътя и изчезват, а трябва да ми стигнат за повече месеци напред. Всъщност разходите ни са никакви - само за минерална вода, рядко за малко храна, когато изнемощеем съвсем. Иначе пътуваме пеша - както незабравимите 130 км от Алахабад до Варанаси след воловете на поклонническия керван, или на автостоп, както от Бодгая до Навадуип и Маяпур, през гъсталаците на Бенгалия, или гратис - както по корабчетата на Ганг - от Дакшинесвар до Калкута. Най-интересно е по влаковете, за които също не си купуваме билети, макар че във всеки вагон пише на сто места по стените - заловеният без билет се осъжда на три години каторга.

Нищо - ние си пътуваме гратис, защото Артър не е съгласен със системата. Влаковете тук са особени - много по-широки и високи от нашите, с нарове на три ката, на прозорците - стъкла, щори и решетки, за да не може никой да се качва през тях. При това невъзможно е да се преминава от вагон във вагон. Та сядаме ние под червения страшен надпис, ако има къде да седнем, или лягаме на пода пред тоалетните, или провисваме на стъпалата на външните врати - всеки вагон винаги е препълнен до покрива.

Жужат вентилаторите по тавана, индусите си приказват на техните си хинди, телугу, раджастани, гуджарати, малаялам, дихари, пари, ури и тям подобни езици, а ние чакаме кондуктора да ни хване, да разбере с изумление, че двама европейци пътуват гратис, и да ни свали на поредната гара. За да се качим в друг вагон на същия влак, и същият кондуктор да ни хване и свали след сто-двеста-триста километра отново. Или за да чакаме следващия?

Но във Варанаси пристигаме пеша. Градът се е проточил на повече от 20 километра по западния бряг на Ганг, с многобройните си пристани, всеки със свое име, с многобройните каменни стъпала, които слизат към реката. Зад пъстротата, шума, праха и оживлението прозира такава древност, че дъхът ми спира. Храмовете са хиляди, и за да видим поне част от тях, ние още в първия си ден тук се присламчваме към монаси-пилигрими от Световното общество за Кришна съзнание - наши неизменни гостолюбиви домакини по пътя ни из Индия.

Минаваме с лодка по цялото крайбрежие на древния град, спираме и посещаваме най-известните храмове, участваме в ритуалното къпане в Ганг. На следващия ден вече тръгваме пеша от единия край до другия на каменното крайбрежие, през групи поклонници, монаси, хора, които са дошли да се изкъпят и операт в реката, стада биволи, групи мустакати полицаи, преметнали като тояги на раменете си английски карабини от Първата световна война.

И постепенно разбирам, че Варанаси, който като всеки друг древен град в Индия има и други имена - Бенарес и Каши, съвсем не напразно е епицентър на шиваизма. По индийските мерки той не е голям - едва около милион жители. Но както те, така и няколкото милиона пилигрими, които се стичат тук от цяла Индия и от цял свят, вярват, че когато настъпи за пореден път Всемирният потоп, единствен от градовете Варанаси ще остане над водата - извор на Вечната божествена светлина. Защото Варанаси не е просто град, а брод през безконечния поток от раждания и смърти, брод, през който човек може да мине към пределите на вечния живот и вечното блаженство. Варанаси разкрива дълбоката същност на всеки от нас. И ако човек има щастието да умре именно тук, то в погребалната клада изгаря всичко временно, непотребно, себично, материално и пречистената от свещения огън душа се слива с Абсолюта, с Бога и прекъсва обременителната безкрайна верига от раждания и смърти. Ето защо много индуси, усетили края на живота си, идват с последни сили тук, за да издъхнат на каменните стъпала на свещения град, да умрат тук, за да не умрат вовеки, да се освободят от тленното и да постигнат истината и така да се слеят със Светлината?

Вървим ние из този древен град и аз постепенно разбирам, че това, което виждам, е само върхът на необозрим каменен храм, погребан в дълбините на времето. С всичко в Индия е така - видимото е само незначителна част от невидимото, само фрагмент от невероятните пластове на миналото и бъдещето, слаб светлик на хоризонта между бездната на морето и бездната на небето. Усещам в себе си радостното съзнание за това сред тежкия пушек на погребалните клади - някои лумват сега, когато спираме до тях, и върху дървата са положени покойници, завити от глава до пети в оранжеви савани с отпечатани на тях ведически текстове. Други вече са нетърпимо гореща жарава, черна под яркото слънце, сред която личат почернели овъглени човешки останки. Погребението тук не е интимен акт, кремацията се прави всенародно, на същите стъпала над Ганг, на които изпосталял аскет разяснява древните упанишади, майка кърми детето си, жени простират наръчи пране, голи деца лудуват из водата, пепелив саду от Хималаите премята през врата си кобра с люспи от слънчеви искри? И над всички тях, над всички нас като апотеоз на вечното в борбата му с мимолетното се извисяват пирамиди, старателно нарязани и наредени дърва - за погребалните клади, които ще лумват тук и утре, и вдругиден, и докато свят светува, за да ни пречистят чрез огъня от себичния ни егоцентризъм и самодоволното ни високомерие?

http://duma.bg/duma/node/19256

Хампи (Hampi - Bedrock of India)

2011-09-22T02:19:00.000-07:00

С погълнатите от джунглата древни руини, превзети от стадата маймуни, разхвърляните по хълмовете неръкотворни и ръкотворни каменни формации, изкусните каменни улици, аквадукти, крепостни стени, умивани от море от зеленина, със своята величествена река Тунгабхадра, пеещите колони на храма Виттхала и още редица великолепия, Хампи навява асоциации едновременно на древен Рим, Мачу Пикчу, джунглите на Маугли и Бедрок на семейство Флинтстоун от каменната ера. За всеки случай няма човек, посетил Хампи, който да не му е отредил специално място в раклата от спомени. Дали заради магията на светлините и хипнотичната храмова музика, дали заради силата на камъка, говорещ чрез своите съвършени форми, или заради отсъствието на време, откъсването от оживлението и хаоса, пулсиращ във вените на другата Индия, но Хампи безспорно е изящна картина за сетивата, спасителен пристан за душата.

photos by bai Steffo and Elenikindia, archive 2010

Общите според Стефан Цанев думи в българския и хинди

2011-09-17T04:42:00.000-07:00

Не обичам да критикувам. Когато критикуваш, всъщност си придаваш важност, сякаш гледаш от позицията на по-добрия, по-достойния, за когото изречените критики не важат, а както някой бе казал: „Не се смей, ако смениш името, шегата ще стане за твоя сметка.“ В България всички сме критикари, сочим с пръст, независимо дали някой е заседнал в калта или излиза от нея, и го замеряме с кал, а не си даваме сметка, че и да уцелим, и да не уцелим, все си цапаме ръцете. И не само тях.

Но не мога и да подмина лъжата, особено когато е дългоопашата и те гъделичка с опашката си по корема.

Хванах се чак сега да чета книгата на Стефан Цанев, Българските хроники, която е една от най-успешните (по порадажби) книги на българаския пазар през последните години заедно може би с тези на Петър Добрев. А недомислиците в книгите им са като слонски тафтак на масата – не може да не ги забележиш, колкото и да ги харесваш като писатели.
Дори няма да коментирам твърденията, че Великата китайска стена е строена заради набезите на българската армия, че Шумер и Индия са издънки на нашата цивилизация, съществувала, видиш ли, още преди 33 000 години пр.Хр, когато другите народи още са ходели под масата, че маите, ацтеките и инките са българи, които просто са сменили модата с по-пернати одежди, че египетските фараони са наши хора, както и етруските и много други. Това в крайна сметка са всеизвесни факти, в които ако не другите, то можем да убедим поне себе си. Важното е да вкараме няколко атмосфери въздух в схваналото се над клекалото самочувствие, което откак започна да си бърше задника с ръчичка, взе и много да намирисва.

Правилно отбелязва г-н Цанев, че другите народи провъзгласяват за истина дори най-малката вероятност и не погазват миналото си с валяк от съмнения, но пък и нашето е доста наивно, да твърдим, че когато и да е пръднал българин, е сътворявал нещо гениално и където и да се е изакал по картата на света, там е правил държава. Още след първите страници от книгата става ясно, че сме имали барем дванайсет държави, половината от които според хрониките са Велики. Аз бих казал, че са 7 милиона и половина, щото един българин прави една България и си живее изолирано в нея като миша дупка, доде не се гътне.
Амбицията, както знаем, е не последно, а единственото убежище на неудачника. Свръхамбицията тогава сигурно е единственото убежище на свръхкомплексара.

Недоразуменията в книгата-бестеселър ме навяват на две неща – че писателите ни явно вече го карат през просото, щот явно бъркат фентъзито с историческа литература (може би в безхаберието си или пък разчитайки на нашето безхаберие), а другото е, че любителите на исторически четива сериозно са занижили критериите си ( само дано да не са им занижени по рождение, че тогава оправия няма).

На 40 страница от книгата си Цанев пише : „в съвременния ни език общи думи с хинди са: уча, чета, будя, баща и пр. ( според лингвистите били повече от 1000), а преди това, на 26 стр. когато говори как балхарският цар Кардама преминава през Памир и основава в Северна Индия четвъртата българска държава, вмъква и още няколко уж сходни думи, датиращи от тази епоха – лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и мн. други.

И след като хвърля така безцеремонно ръкавица на лингвистите, много ми се иска те от своя страна да отвърнат на предизвикателството. Аз без да съм лингвист, но поне като човек, учил хинди, урду и санскрит, много ме сърбят ръцете да отговоря вместо тях...ще го направя съвсем непрофесионално само като откроя някои особености около тези думи, от които ще видим колко големи са сходствата с българския.

Уча – на хин. PaRhnA, sIkhnA – лекинко далечко ми се струва, може би е имал предвид санскрит, само че и там нямаме много съвпадения, да не кажа никак – adhI и shiKsh.
Чета – нещата са все така мътни. В хинд. глаголът е отново PaRhnA, а в санскр. корените са paTh или vach.

Будя – хин. JagAnA, Jagrit karnA, санскрит Jagri но пък имаме и Prabudh, което вече ни доближава до българското „будя“

баща – хинди PiTa, санскрит Pitri, урду bAp – по същата логика и англичаните произхождат от Северна Индия, щото в английския имат „papa“, или испанците също с тяхното “падре”.

лик – думата си е съвсем славянска и се чудя какво прави тук, но така или иначе за статистиката подобна дума в хинди и санскрит няма – има munh, cahrA или Ananam, но не и лик. Но допускам, че Цанев и Добрев ползват някакви други, космически речници, където всички езици са едно.

Китна – в хинди има дума kitnA(ударението е на “А”) и е въпросителното местоимение „колко“.

Шал – думата е персийска и е навлязла при нас през турския, да не говорим че е станала почти интернационална.
Сандал – думата е латинска sandalium, а на санскрит има chandana, което не доказва нищо друго, освен че като цяло езиците от едно семейство няма как да не си приличат.

Тава – от арабски преминава в турския, а оттам в българския. В хинди е със същото значение и също идва от арабски.
Халка – идентичен случай

Чорба – от персийски в турски, та в българския. Индийците нямат чорба и затуй не духат супата.
Компот – идва от френското composte, от същия корен от който е и думата „компост“. Няма нищо общо с прабългарски, индийски или древноиндийския.
Соя – в хинди дуамта soA означава „копър“, а въпросната “соя”, която е преминала в повечето езици идва от японското „shoyu“ и е модифицирано от холандците.

Хубав – думата е персийска. „Кхуб“ . В български прониква по всяка вероятност през Средните векове от куманското ghub „хубав“.

Аз съм Повелителката на подправките ( I am the Mistress of Spices)

2011-09-12T00:34:00.000-07:00

На митичния остров на жените млади послушнички овладяват силата и магията на подправките. След като влиза в ритуалния пречистващ огън, всяка от новите Повелителки на подправките се озовава в далечен град, за да лекува болките на индийските имигранти със своите магически умения… Те са безсмъртни, но нямат право да се сближават с никого, нито да обичат – принадлежат само на подправките. Тило – най-умната, най-надарената, най-обичаната, най-непокорната Повелителка избира своя град – Оукланд, САЩ. Тя има дарбата да вижда в сърцата на своите сънародници и да изпълнява най-съкровените им желания. Но не може да последва повелите на своето сърце.В малкото магазинче, изпълнено с ухания, заедно с подправките Тило дарява и надежда и щастие.

Филмът по книгата на Читра Дивакаруни “Повелителката на подправките” (ИК “Кръгозор”) излиза на голям екран през 2005 г. Основна причина за успеха му е участието на голямата звезда на индийското кино Айшвария Рай. От американска страна блести Дилън Макдермът в ролята на загадъчния архитект Рейвън, в когото героинята на Айшвария се влюбва и заради когото нарушава основните правила на Повелителките на подправките: да помага на клиентите да осъществят желанията си с помощта на подправките, но никога своите собствени; никога да не излиза от магазина и никога да не бъде докосвана по кожата. Предлагаме откъс от книгата.

Подправките са моята любов

Аз съм Повелителка на подправките.
Мога да работя и с други неща. С минерали и метали, с пръст и пясък, с камък. Скъпоценните камъни с тяхната студена чиста светлина. Течностите, които вливат своите цветове в очите ти, докато те заслепят напълно и вече не виждаш нищо друго. Изучих всичките на острова.
Но подправките са моята любов.
Познавам произхода им и значението на цветовете им, познавам аромата им. Мога да назова истинското им име, дадено им в началото, когато земята се е разтворила като напукана кожа и ги е предложила на небето. Тяхната изгаряща сила тече в кръвта ми. От амчура до шафрана (амчур (аmchur) – манго на прах. Шафранът (zafran) - подправка, получавана от цветовете на шафрановия минзухар (Crocus sativus); смята се за най-скъпата подправка в света, цената й може да стигне над 2000 евро на килограм. – Б.пр.), всички те се подчиняват на моите повели. Нашепват ми тайните си свойства, разкриват ми своята древна магия.
Да, всички те притежават такава магия, дори обикновените американски подправки, които мятате в тенджерата, без да се замисляте.
Съмнявате се. Ах… Забравили сте старите тайни, които майките на вашите майки са знаели. Ето една от тях: за да се предпазите от лоши очи, накиснете зърна от ванилия в козе мляко и ги потъркайте в кожата на китките си. А ето друга: зърна черен пипер, подредени във формата на полумесец под леглото ви, ще прогонят кошмарите.
Но подправките, притежаващи истинска сила, идват от родината ми, земята на страстната поезия, където птиците имат лазурносини пера, а небето на залез сияе като кръв.
Точно с тях работя.
Ако застанете в средата на тази стая и се завъртите бавно, ще откриете по лавиците в магазина ми всяка индийска подправка, за която някога сте чували – дори и такива, които се смятат за отдавна изчезнали.
Мисля, че няма да е прекалено да го кажа – няма друго такова място на света.

* * *

Когато отворите капака на коша, който стои точно до входа на магазина, го усещате веднага, макар че ви е нужно малко време, за да възприемете изтънченото ухание, леко горчиво като кожата ви и също толкова познато.
Минете с ръка по повърхността му и коприненожълтият прах ще полепне по дланите и по пръстите ви. Прах от крилете на пеперуда.
Поднесете го към лицето си. Потъркайте го по бузите си, по челото, по брадичката. Не се колебайте. Хилядолетия преди някой да се сети да описва миналото булките – и момичетата, копнеещи да бъдат такива – са правили същото. Прахът ще заличи петната и бръчките по лицето ви, ще попие годините и излишните килограми. Дни след това кожата ви ще искри с леко златисто сияние.
За всяка подправка си има специален ден. За куркумата е неделята, когато слънчевите лъчи нахлуват с плътна и тежка светлина в кошовете, за да ги изпълнят с блясък; неделята, когато се молите на деветте планети за любов и щастие.
Куркумата се нарича и халуд, което означава „жълт” – цветът на зазоряването и звукът на мидените черупки. Куркумата е тази, която съхранява, пази семената в земя, изобилстваща само на жега и глад. Тази подправка вещае добро, затова посипват с нея главичките на новородените за късмет, разпръсват я върху кокосовите орехи по време на пуджа (пуджа (puja) - свещен тантрически ритуал, с който се отдава почит и уважение към определено божество. – Б.пр.) и я втриват в краищата на сватбеното сари.
Има и още. Затова изваждам тези луковичести корени, приличащи на подути, възлести кафяви пръсти, само в определени моменти - когато нощта се прелива в деня. Затова ги счуквам само когато звездата на вярата, Свати, засияе ярко на север.
Когато я държа в ръце, подправката ми говори. Гласът й е като вечер, като началото на света.
Аз съм куркума, аз се надигнах от океана от мляко, когато девите и асурите (деви и асури – в древноиндийската митология девите (devas) се възприемат като божествени създания, а по-късно в хиндуисткия пантеон са сведени до полубогове, които съответстват донякъде на ангелите; асурите (asuras) са възприемани като демонски създания; те винаги са в борба помежду си. – Б.пр.) се бореха за съкровищата на вселената. Аз съм куркума, аз се родих след нектара и преди отровата и затова съм връзката между тях.
Да, нашепвам й в отговор аз, олюлявайки се в нейния ритъм. Ти си куркума, щит за мъката на сърцето, лек за смъртта, надежда за прераждане.
Заедно пеем тази песен, както сме го правили много пъти преди.
Затова си помислих за теб, когато жената на Ахуджа дойде тази сутрин в магазина ми с тъмни очила на очите.

* * *

Цяла вечер не успявам да си намеря място. Крача из магазина, нагоре и надолу, напред и назад, мисля. Има ли начин да изглеждам по-добре. Не красива, не очаквам това, но поне може би малко по-млада, така че погледите да не са толкова лоши.
Тило, и откога се интересуваш какво мислят хората за теб?
Не за мен. Него искам да защитя от подигравките на света.
Смесвам в една купа сварено мляко и прах от листо на ним, който лекува всякакви болести. Намазвам пастата по врата и скулите си, под очите. В косата си втривам накисната каша от рита (рита (ritha - Sapindus mukorossi) – много популярно дърво, известно с името Сапунено орехче, което има силно пречистващо действие, използва се и за пране. – Б.пр.), от дървото Сапунено орехче, разресвам гъстата сива маса на главата си многократно. Изтърквам единственото си американско облекло в мивката с купешки сапун, ухаещ на химикали. Нощта минава, всяка минута тече като изцеждащите се капки от изпраните дрехи. Прахът от ним изсъхва и опъва кожата ми. Скалпът ми щипе, стегнат от действието на кашата от рита.
И все пак, когато се изкъпвам и подсушавам, чувствам на лицето си същата сбръчкана кожа, около раменете си – същите кичури, сиви и груби, каквито имат всички стари жени по света.
О, Повелителко, какво си мислеше. Гласът на подправките ме залива като вода, свеж смях, танцуващ върху моето раздразнение. Ако искаш истинска промяна, трябва да ни използваш по друг начин, трябва да призовеш нашите сили. Ти знаеш думите.
Подправки, какво ми казвате? Моите заклинания не са ми дадени, за да се възползвам от тях за себе си.
За теб, за него, къде точно поставяш границата на желанието? Гласовете като че ли свиват рамене, сякаш това не е кой знае какво.
Знам, че не е така, мисля си изумено, защо ми казват това, те, които знаят кое е правилно и кое е погрешно много по-добре от мен самата.
Песента им се понася от вътрешната стая към мен. Хайде, Тило, използвай ни, с радост ще ти помогнем, ти заслужаваш, защото се грижи толкова всеотдайно за нас. Корен от лотус и абхрак, амлаки и най-вече – макарадвадж, ние сме твои, за да ни заповядаш каквото искаш. Използвай ни за любов, за красота, за твоя наслада, защото за това сме създадени.
Песента се забива като малки кукички в плътта ми, които я теглят на всички страни. Хайде, Тило, хайде. Главата ми се изпълва с образи, Тило, която бих могла да бъда, лицето на Рейвън, когато ме вижда. Телата ни заедно, извиващи се от екстаз.
Тръгвам към вътрешната стая. Песента звучи дрезгаво, сричките пронизват тялото ми и ми причиняват болка.
Ръката ми е на вратата, дланта ми е върху дървото, което ми се струва меко като вода. Всички молекули на вселената се разтварят и приемат нови форми.
После внезапно, като ударена от гръм, виждам какво всъщност става – как ме примамват и съблазняват. Да наруша най-святото си обещание, да причиня сама собствената си гибел.
О, подправки, вие, които през всички тези години бяхте единствената ми причина да живея, не ме наказвайте с изкушение. Мен, Тило, която все още ви пазя в сърцето си. Не се борете с мен, не ме карайте да правя нещо, заради което после ще намразя и вас, и себе си.
Мълчание.
И после: Така да бъде засега. Ние сме търпеливи. Знаем, че скоро ще дойдеш при нас. След като веднъж си чула песента ни, след като си посадила дълбоко в сърцевината на тялото си ритмите на желанието, няма да можеш дълго да им устоиш.
О, подправки, казвам, докато отпускам вцепененото си тяло на твърдия под, където ще се мятам, без да мога да заспя, цяла нощ. Гласът ми е уморен от убеждаване, наситен е със съмнение. Не мога ли да обичам и вас, и него? Защо трябва да избирам?
Подправките не отговарят.

източник: http://e-vestnik.bg/11794

------------------------
Читра Банерджи Дивакаруни е писателка и поетеса от индийски произход, носителка на многобройни награди. Любимите й теми са свързани с положението на жените, с имиграцията, с културата на Азия, историята, митологията, магията и отдаването на почит на разнообразието в света. Дивакаруни е автор на книги за възрастни и за деца. Творбите й са проведени на повече от 20 езика. Две от тях, „Повелителката на подправките” и „Сестра на сърцето ми”, са филмирани. Читра Дивакаруни преподава творческо писане в Хюстънския университет.

Произведения на Читра Дивакаруни са включени в над 50 антологии, включително „Най-добрите американски разкази” (Best American Short Stories), „Разкази – носители на наградата на „О`Хенри” ( The O’Henry Prize Stories) и „Антология на носителите на наградата „Пушкарт” (The Pushcart Prize Anthology). „Повелителката на подправките” е номинирана в множество класации за най-добър роман, включително престижната класация, правена от критиците и издателите в Сан Франциско „100-те най-добри книги на ХХ век” (100 Best Books of the 20th Century ).

Сред многобройните награди, с които са били удостоявани произведенията на Читра Дивакаруни, са и следните:

*
За цялостен принос – наградата на Индийския културен център, Хюстън, 2009 г. (Cultural Jewel Award, Indian Culture Center)
*
Награда за автор на годината на Калифорнийския университет в Бъркли, 2008 (University of California, Berkeley, International House Alumna of the Year Award)
*
Награда за изтъкнат автор на Литературната асоциация на Южна Азия, 2007 г. (South Asian Literary Association Distinguished Author Award)
*
Наградата „Пушкарт” (Pushcart Prize), 1994 и 2003 г.
*
Награда за творческо писане - C.Y. Lee Creative Writing Award, 1995 г.
*
Награда за поезия - Allen Ginsberg Poetry Prize, 1994 г.
*
Романът й „Уреден брак” ( Arranged Marriage) печели едни от най-престижните американски награди: American Book Award, PEN Oakland/Josephine Miles Award и Bay Area Book Reviewers Award, Best Fiction, 1996 г.
*
Романът й „Лозата на желанието” (The Vine of Desire) е включен в няколко престижни класации за най-добра книга: Best Books of 2002, Los Angeles Times, Best Books of 2002, San Francisco Chronicle.

O re piya / Rolling in the deep

2011-09-12T00:31:00.000-07:00

Just brilliant - India revealed

2011-09-09T11:54:00.000-07:00

Four years in the making, Discovery Atlas: India Revealed is a stunning portrait of an incredible nation. By following the lives of several people across India, we discover the country’s heart and hopes and dreams.

Viewers will meet Jyoti, a boatman who helps pilgrims carry out sacred Hindu rituals on the banks of the River Ganga, and Krishna, the cable guy of Asia’s biggest slum, who brings charity to an extraordinary and tightly knit community.

Geeta, the wedding planner for India’s growing elite, helps couples realize the wedding of their dreams, along with all its elaborate traditions. At Rishikesh, nestled in the foothills of the Himalayas, captured in all their majesty, we meet 9-year-old Anuj, a farmer’s son who, with the help of Swami Chidanand Saraswati, will train to become a pandit.

Discovery Atlas: India Revealed presents this beautiful and complex nation to the world with stunning photography and gripping stories. It is a documentary that will excite those who don’t know India, but may also be a film that will be a source of great pride for those who love the country.

Шантарам (Shantaram)

2011-09-07T00:32:00.000-07:00

Световният бестселър „Шантарам” - автобиографичен роман за лудия живот на Грегъри Дейвид Робъртс откакто се появи на пазара предизвиква нестихващ интерес сред българските читатели.

Българският издател на книгата – Светослав Коев от издателство „Оргон ” избира да издаде книгата на Дейвид Робъртс, защото открива истинска провокация в живота на автора и главен герой. „Когато се спрях на книгата, бях силно заинтригуван от преживелиците на Грегъри Дейвид Робъртс. Поразтърсих се из интернет за видео и това, което впоследствие видях, изобщо не излъга очакванията ми”, споделя за frognews.bg Светослав Коев и продължава ентусиазирано: „Грегъри бе симпатичен, а противопоставянето между престъпния му живот и 100-процентовото му обаяние на джентълмен, което излъчваше, още по-силно ме заинтригуваха. Комбинация, сходна с романтичната представа за мафиотите от едно време. Писах му един имейл, на който той отговори същия ден. Впоследствие нещата се развиха доста бързо и когато, обаче получих книгата, се оказа, че тя вече надхвърля очакванията ми! Подейства ми леко зомбиращо, а красотата и стилът й за мен бяха просто безпрецедентни. След толкова книги, които познавам, не можех да я сравня с никоя друга. И взех решението да я издам у нас”.

Това, което прави различен романа „Шантарам” от другите книги е липсата на лъжа в историята. Според Светослав Коев романът е и емоционален, и безумен, и богат, но и някак недистанциран, човешки, на някого, който през цялото време чувства, мисли и будува. Това е съвременен разказ на жив човек с уникална съдба, подплатен с ненасилена и животворна философия.

„Шантарам” е създаден от родения в Мелбърн Грегъри Дейвид Робъртс, който след разпадането на брака си развива хероинова зависимост, извършва 24 банкови обира с пистолет-играчка и само за един месец ( през 1977г. ) успява да задигне 38 000 долара.

Дейвид Робъртс е популярен като „бандита-джентълмен” заради маниера му да любезничи и да използва думи като „моля” и „благодаря” по време на обирите. След като е заловен, получава 19-годишна присъда, която излежава в затвор с максимална степен на сигурност – Victoria’s maximum security prison. Две години по-късно успява да избяга от там посред бял ден и се превръща в най-търсения бандит на Австралия. С помощта на рокерската банда BLF Union първо бяга за Нова Зеландия…, а след това за Бомбай, Индия. По-късно се свързва с Бомбайската мафия, за която работи години наред. Действа като контрабандист на злато, валута и фалшиви паспорти, участва и във войните на муджахидините в Афганистан срещу Съветския съюз.

През 1990 г. Дейвид Робъртс е заловен окончателно във Франкфурт и е върнат в Австралия за доизлежаване на присъдата си. Именно в затвора Робъртс написва романа си „Шантарам”, правата на който продава през 2004 г. на филмовата индустрия в лицето на Джони Деп и Warner Bros и започва да пише сценарий за филма.

„Шантарам” е истинска бомба”, убеден е българският издател на книгата Светослав Коев. „Ще ми се да мисля, че читателите на романа са първо са просветените млади хора на първо място. Хората, които живеят. Които продължават да искат, да се развиват, за които светът не си е изпял песента. Както и хората, които се опияняват от красивата литература, независимо в какъв стил. А също и тези, които се трансформират, защото „Шантарам” си е разказ за трансформацията.”

В момента Грегъри Дейвид Робъртс се намира в Мумбай, Индия, където работи активно над сценария на „Шантарам”, а филмът е планиран да бъде завършен през 2011.

източник

http://frognews.bg/news_18181/Izpovedta_na_edin_zatvornik_vzrivi_knijniia_ni_pazar/

Пробитото гърне (The cracked pot)

2011-09-04T03:20:00.000-07:00

Един носач на вода в Индия имал две големи гърнета, които носел окачени на двата края на прът, а прътът слагал на рамото си. Едно от гърнетата било леко пукнато, затова носачът успявал да го занесе от потока до къщата на господаря си едва наполовина пълно, докато другото било съвсем здраво и не изпускало нито капка. Така носачът пристигал в къщата на господаря си с гърне и половина, вместо с две гърнета с вода. Това се случвало всеки ден в продължение на две години.

Разбира се, здравото гърне много се гордеело, че било идеално и вършело страхотна работа. А горкото спукано гърне, засрамено от своя недостатък, било много нещастно, че отговаря само наполовина на поставените му изисквания.

След две години угризения и усещане за горчив провал, то проговорило на водоносеца край потока:

- Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.

- Защо? – попитал го той. – От какво се срамуваш?

- За изминалите две години успявах да пренеса само половината от обема си, защото пукнатината позволява на водата да изтича през целия път до дома на господаря ти. Заради моите дефекти ти трябва да вършиш повече работа и не получаваш заслуженото за усилията си.

На водоносеца му станало жал за горкото гърне и със съчувствие му казал:

- Когато се връщаме към къщата на господаря, искам да обърнеш внимание на красивите цветя покрай пътеката.

И така, докато се изкачвали по хълма, старото спукано гърне забелязало слънцето, което огрявало красивите цветя покрай пътеката, и това го ободрило малко. Но накрая, щом пристигнали в къщата, то отново се почувствало зле, защото половината вода и този път липсвала. Тогава гърнето повторно се извинило на носача за своя недостатък.

В отговор носачът го попитал:

- А забеляза ли, че има цветя само от твоята страна на пътеката, а не от страната на другото гърне? Стана така, защото аз знаех за твоята особеност и реших да се възползвам от нея. Затова я превърнах в предимство. Посях цветни семена от твоята страна на пътя и всеки път, когато се връщахме от потока, ти ги поливаше. От две години аз късам тези цветя и украсявам масата на господарите си. Ако ти беше обикновено гърне, те никога нямаше да се порадват на тази красота.

Всеки от нас има своите уникални качества. Ние всички сме спукани гърнета. Затова не се притеснявайте от недостатъците си. Признайте ги и ги превърнете в извор на красота.

Не забравяйте, че в слабостите си ние откриваме своята сила.

из книгата „Скритият дар“ на Джериес Авад.

Словесната мандала* на Джумпа Лахири

2011-09-01T05:11:00.000-07:00

от Надя Розова

Пристъпвам крачка след крачка в изящното словесно пространство на деветте разказа от сборника "Преводачът на болести" от Джумпа Лахири (изд. "Жанет 45", превод Зорница Христова, редактор Иглика Василева). И не ми се излиза оттам. Всичко тук е ведро, дисциплинирано, бдително, без претенциозни и евтино прицелени в читателското внимание похвати, реалистично и мечтателно нежно, прочувствено, но не сантиментално. Едно наглед статично пространство, ала под повърхността откриваш стаеното страдание, овладените разнопосочни пориви – на изток и на запад, назад и напред във времето, към необходимостта и за принадлежност, и за самостойност, отдалеченост и близост в уместното съотношение. А в твърдата сърцевина е истината. Без поука. Такава, каквато е – изгнаничеството. Обитателите на този словесен свят са хора в руини, изгнаници в своите взаимоотношения и в новото си общество, обикновени бродяги в своята неудовлетвореност.

За Джумпа Лахири, авторката на тази проза на ведрото утро след изпълнена с размисли нощ, двойното културно гражданство не е временна политическа случайност, а статукво. За нея критиката казва, че прозата й започва с тире – с преход между световете, на които принадлежи. Самата тя не обича да чете и да пише критика; дори още не е разопаковала своя "Пулицър", защото писането за нея е естествен акт, най-любимото й нещо на света.

Духовно свързана със словоцентричната култура на Индия, на чиято територия даването на име е равносилно на сътворяване, Джумпа Лахири наблюдава хората и нещата и ги назовава... за да ги създаде. Деветте разказа събуждат в съзнанието ми спомен отпреди години, когато в София група тибетски монаси изградиха огромна мандала. С невъзмутимо търпение изсипваха през тънки тръбички цветен прах, разнасяха го с четчици и ден след ден пред очите ни се оформяше образът на космическия ред, на хармонизираните световни енергии. Ритуалът превърна хаоса в подреденост и я закрепи в крехка устойчивост, нуждаеща се от непрекъснато възсъздаване.

Същият копнеж долавям притаен и в "Преводачът на болести". Джумпа Лахири търси уюта на омиротвореното съзнание, а този уют е възможен само ако бъде изтеглен от бълбукащия хаос на многосъщието. Със своите девет разказа авторката сякаш очертава разнобагрена словесна мандала, осигуряваща дълговечност на сакралната сърцевина въпреки околната преходност.

Извън очертанията на подредения свят на тази мандала остава хаосът на политическите конфликти ("Когато господин Пирзада идваше на вечеря", "Истински дарбан"), нарушените традиционни ценности и размяната на обичайните за пòла роли ("Преводачът на болести", "Секси", "Временно положение"), болезнените класови разлики ("Истински дарбан", "Лечението на биби Халдар"), мъчителното търсене на самоличност, невъзможността за приспособяване, люшкането между културната идентичност и многокултурното общество ("У госпожа Сен", "Този дом благословен"), фетишизирането на родината ("И всичко това е в... Индия?").

В центъра на своеобразната словесна космограма на желания ред са разрешените противоречия, убежището, мигът на приемане на различното въпреки очевидната му другост ("Третият и последен континент"). Хармонизиращото усещане за принадлежност към индийската изконност Джумпа Лахири постига чрез неизменно присъстващия в текста ритуал на храненето, отвеждащ до древното ведийско предписание на боговете да се поднася само сготвена храна, защото само тя съдържа есенцията на битието и на оформеността, на подреденото пространство и време. На по-битово ниво храната изпълнява същата организираща и мотивираща функция за индивида и общността. За индийската диаспора храната експлицира не само битовата принадлежност към познатото и е средство за преодоляване на културната алиенация (У госпожа Сен"), но и възстановява порядъка, нарушената пълноценност ("Временно положение"). Храната е връзка, общуване и дори молитва ("Когато мистър Пирзада идваше на вечеря"), тя е непреодолимата примамливост на родното ("Тълкувателят на болести"). Храната свързва в по-висока степен и от родния език, тъй като дори в Индия, а още повече сред индийската диаспора в чужбина, езиковото многообразие е подплатено от всесподелена кулинарна наслада.

И така, словесната космограма е очертана, творецът е осъществил делото си – създаден е крехък модел на ред, за кратко хаосът е преодолян. За да се увенчае ритуалът с полза обаче, мандалата трябва да напусне книжното си тяло и да премине в селенията на читателското умозрение.

http://www.capital.bg/light/revju/knigi/2010/12/10/1008961_slovesnata_mandala_na_djumpa_lahiri/

Броеница ( Mala)

2011-08-29T06:03:00.000-07:00

автор: ИндиЯнков
снимка: Мухамад Рехан

В ръката си държа броеница. Сякаш гъсеница се катери по пръстите ми. Докосвам с палец първото мънисто и го приплъзвам по нишката. „Оммм”” - устните се събират, пластовете вътре в мен вибрират. Чакам. Нищо. Към първото мънисто се приплъзва второ. Чакам и пак нищо. Към второто се присъединява трето, и четвърто, и пето. Шестото идва с въпрос: „Кой съм аз?“ Мълчание. Нищо. Седмото мънисто започва да пулсира и оживява в думите...

Аз съм Николай. Софиянец. Възпитаник на СУ. Преподавател. Аз съм пътник. Приятел. Овен. Аз съм...

“О, я се кротни малко. Аз съм това, аз съм онова! Глупости на търкалета” - чувам да казва деветото мънисто.

Аз съм общителен, позитивен, отговорен. Не обръщам внимание на глъчката и прибутвам поредното мънисто.

“Болестта на Аз-а, ти да не си на интервю за работа” - подиграва се десетото мънисто.

Придърпвам следващото и следващото...

“Ти си дървен философ” - подхвърля някой.

“Да, ама философът си е тръгнал и останало само дървото” - добавя друг глас.

Чувствам мозъка си като къща без стопанин, в която вилнеят десетки крадци.

Аз съм непушач. Анти-капиталист. Човек от 21-век. Традиционалист.

“Ти наистина ли си вярваш? - намесва се 25-тото мънисто. “Я ми отговори на следния въпрос. Когато казваш „Аз”, всъщност себе си ли имаш предвид или всички онези, които отъпкаха пътеката за теб, сдъвкваха залъците ти, за да преглътнеш по-лесно и проливаха сълзи и кръв, за да те има сега и тук.”

Мълча като пукал. Препускам по броеницата като престъпник, бягащ от властта.

”Когато казваш “Аз”, себе си ли имаш предвид или онези безброй връзки и взаимоотношения, които изтъкаха плетеницата на живота ти?”- трийстото се включва с въпрос.

Трийсет и петото: “Когато казваш „Аз”, себе си ли имаш предвид или и онези, които всеки ден те издърпваха от пещерата на живота със своята любов - единственото сигурно въже на този свят, а също и онези, които те бутаха в пропастта и те учеха, че освен да ходиш можеш и да летиш? Нима не полита човек, дори за миг, когато загуби почва под краката и пада устремено към земята?”

Четирдесет и второто добавя: “Когато казваш „Аз” само себе си ли имаш предвид, след като при всеки твой дъх вдишваш поне един атом, издишан от всяко друго човешко същество, живяло някога на земята?”

Петдесетото ме обвинява: “Когато казваш „Аз”, къде отиват десетките същества, хора, приятели и роднини, които стоят зад крехката стена на това „Аз”? Всички онези, които винаги са били до теб и онези, с които пътищата ти са се пресекли за миг, за по една дума, но дума, която е оставила следа за цял живот... дума със силата да промени хода на един човешки живот?”

Петдесет и седмото е не по-малко назидателно: “Когато казваш „Аз” не убиваш ли всички онези, които те дариха с живот, пазиха го, поливаха го и го отгледаха. Всички онези, които построиха нови светове и хоризонти за теб и в теб?”

Не мога да озаптя натрапниците...сякаш единак съм в царство на маймуни. Единак с банан в ръка...

Шейсет и трето ме поучава с учителски тон: “Когато казваш „Аз” не заличаваш ли факта, че си вода, въздух, огън и земя? Че си кислород и водород, създаден в ядрото на някоя избухнала звезда, че си сборище на митохондрии и бактерии?”

Шейсет и деветото: “Когато казваш „Аз” не пренебрегваш ли всички онези, които споделяха храна и вода, съвет и критика, болка и радост с теб. Онези, които ти даваха рамо, за да те подкрепят и онези, които ти даваха рамо, за да те изтикат встрани от пътеката?”

Седемдесетото трие сол на главата ми: “Хей, големецо, когато казваш „Аз”, не потъпкваш ли множеството срещи, думи, жестове, усмивки, мнения, преживявания, идеи и мечти на безброй други хора, които са те вдъхновили?”

Неговият съсед, седемдесет и втори го подкрепя: “Точно така, майчин сине! Не е ли твоето „Аз” кула от малки тухлички, взети от външни хора? Кула, изградена от чужди ръце...от поривите, уроците и несгодите на други? Не си ли една мозайка, в която безброй случайности и неслучайности са се преплели, редена къс по къс от копнежите, борбите и болките на други?”

Нямам адвокат...нямам защита. Аз съм сам сред корумпирани съдии..

Осемдесет и пето: “Когато казваш „Аз”, не казваш ли че си самодостатъчен, независим, един остров насред океана?”

Аз съм престъпник...осъден на смърт.

Деветдесет и четвъртото: “Кой си ти бе, льольо? Ти си никой без почва. Без слънце и вода. “Аз” е просто семе, почвата това е “Ние”. Замисли се, огледай се и виж, че твоето “Аз” е повече „Ние”.

Сто и седмото, предпоследното: “Мислиш си, че притежаваш себе си. Дори това не притежаваш. То ти е дадено назаем. Твоят “Аз” е взимал от онези, които са били преди него, които са тук и сега, и които ще дойдат след това.”

Кладата е под краката ми. Започва да гори...

“Ти си съвкупност, сбор от милион частици. Съвкупност от по-малки съвкупности. Общност от по-малки общности. Не е ли това Човекът. Не означава ли това “индивид” - нещо неделимо, цялост?

Отварям очи. Пръстите ми стискат сто и осмото мънисто. Влажни са от пот.

“Ахам Брахмасми” - чувам се да казвам. “Аз съм Брахма.” Аз съм Абсолютът, Вакуумът. Една игра на безграничното в света на ограниченото.

Ставам, взимам химикалка и започвам да пиша.

Белият тигър - Аравинд Адига (The white tiger by Adiga)

2011-08-22T05:01:00.000-07:00

от Йордан Ефтимов

Аравинд Адига започва кариерата си като репортер за капиталовите пазари на Financial Times и Money, а сред първите герои на интервютата му е Доналд Тръмп. След това от списание TIME го изпращат за три години в Южна Азия и тъкмо по време на престоя си там написва дебютния си роман "Белият тигър". Адига беше на 33, когато през октомври 2008 спечели наградата "Букър". Година по-късно романът вече е в списъка на най-добре продаваните сериозни книги на всички времена – с половин милион екземпляра, достигнали до читателите. Рискувам с това начало да създам погрешната представа, че Адига е написал пълп фикшън, но истината е, че най-силните четивни романи, спечелили "Букър", застават редом до Дан Браун, Джоан Роулинг и Лий Чайлд в класациите по продажби.

Нормално е да подозираме носителите на награди в претенциозно писане и експериментаторство. И Адига също знае доста хватки, разбира се. Но измежду носителите на "Букър" романът му е сравним само с "Животът на Пи" на Ян Мартел – също толкова трогателна, човешка история. Казано на езика на литературознанието, "Белият тигър" е билдунгсроман – а това значи историята на порастването и влизането на един човек в менгемето на живота. Героят му Балрам Халваи се представя като предприемач, а цялата книга е изградена като сбор от писмата му до китайския министър-председател, писани в течение на една седмица от един смахнал се беглец от закона. Писма, в които Балрам разказва как се е родил в гладните поля и калните паланки, в мъртвата утроба на едно село край малък приток на Ганг, където четирима дерибеи владеят хора, стока и животи. Разказва как се е родил на място, където изборите винаги са тотално купени, а събирането на рекет е най-нормалната практика. Разказва за опита да се измъкне оттам, като се научава да чете (прякорът му Белия тигър идва от това, че е единственото грамотно дете в селото, интелектуален албинос) и да шофира, как си намира работа в големия град Бангалор като (втори!) шофьор на един чорбаджия и как полека-лека започва да краде от него.

Разказът на Адига обаче е толкова бърз, историите връхлитат толкова динамично, че картината на една Индия от деветдесетте години се уплътнява пред очите ви като образ с висока резолюция. Този свят не е особено симпатичен, но ни е толкова близък: къщите на баровците с полилеите в тоалетните; учителите, които обират помощите за бедните, под предлог че не получават заплати; седмичникът с убийства, който утешава всички слуги; далаверите с безмитните стоки и какво ли още не. И навсякъде с едно горчиво чувство за хумор, което издава не само майстор на словото от класа, но и интелектуалец с реален поглед към живота, който разбира цялата невъзможност светът да бъде справедлив и въпреки това не изпада в цинизъм.