© Снимки: ElenikindiaСлед пренасянето ни назад към ведическата епоха благодарение на селцата Маттур и Хосахали се отправихме на северозапад към границата на Идния с Пакистан, където при добър късмет се надявахме да срещнем представители на местните номадски общности. Първо, по-скоро по случайност, се озовахме в няколко села на племето мегхвал. Мегхвал означава „този, който носи облаците“ и името е закодирало в себе си легендата за един техен далечен предтеча, на когото отказали да се изкъпе в близкия водоем (защото бил от нисше потекло) и който чрез аскеза предизвикал небивали дъждове.
Мегхвал са експерти
кожари и тъкачи. Живеят в красиво нарисувани кръгли жилища от глина и тор, бхунга, почти винаги в близост до мюсюлмански общности, които ги снабдяват с животински кожи. Заради заниманията си с кожа, т.е. мъртва плът и кръв, на които хиндуистите традиционно гледат като на нещо омърсяващо, мегхвал стоят възможно най-ниско в стълбицата на индийското общество, което неминуемо ги прави жертва на дискриминация. Те са далити, недокосваеми - нещо, в което никога не бихме повярвали, ако не ни го бяха казали.
Въпреки факта, че мнозина от тях отдавна вече не се занимават с кожарство, а работят в селското стопанство, въпреки безупречната чистота в домовете и селата им, красивите орнаменти на ръкоделията им, изящните и прецизно извезани носии, с които омъжените жени вършат ежедневните си дела и винаги изглеждат като някои знатни принцеси – те продължават да носят клеймото на „втора ръка“ хора, тъй като общественото мнение в Индия се мени бавно и трудно. Само преди няколко дни в селото бе избухнала сериозна разпра между мегхвал и представители на друг интересен етнос – този на рабари. В центъра на конфликта бе любовта между двама младежи, но в действителност всичко опираше до статута. Нямаше как момиче мегхвал да стане снаха в дома на момче рабари, смятани за по-висшестоящи заради някогашната им връзка с воинските общества.
Няма коментари:
Публикуване на коментар