Марко Поло за Индия (Marco Polo on India)

Щом пътникът напусне Цейлон и отплава на запад в про-дължение на около 60 мили, достига до голямата област ар, която наричат Велика Индия (1). И наистина това е най- добрата част на Индия. Тази област представлява част от континента. Управлява се от петима царе, всички рождени братя. Ще разкажа за всеки един от тях отделно. Трябва да се знае, че това е най-богатата и великолепна област в света. Ще разкажа какво представлява. Първото царство на областта се управлява от един от братя¬та, който се нарича Сендербанди Девар. В царството му се намират едри и красиви перли. Читателят трябва да знае, че Малабар и Цейлон общо осигуряват перлите и скъпоценните камъни в света. Сега ще разкажа как намират перлите и ги събират.

Читателят трябва да знае, че в това море има залив между острова и сушата; и в този залив водата не е по-дълбока от осемдесет клафтера (2) и на места не повече от два клафтера. Именно в този залив събират перли и ще опиша как става това.

Как индийците събират перли

Група търговци се сдружават, правят си сдружение или компания и наемат кораб, специално построен за целта, на който всеки има каюта, пригодена за целта, с вана и други приспособления. Съществуват много такива кораби, защото мнозина са търговците, които се занимават с този улов. И съдружниците от един кораб имат няколко лодки, които да го теглят през залива. Наемат мъже за определена заплата на месец от април до средата на май, защото това е ловният сезон в залива. Мястото, където перлите са най- много, се нарича Бетала и се намира на сушата. Оттук се отправят на седемдесет километра на юг и пускат котва. След това излизат с малки лодки и започват да ловят по един начин, който ще опиша. Хората в малките лодки, наети от търговците, скачат във водата и се гмуркат, понякога на три клафтера дълбочина, поня¬кога четири, понякога до десет. Остават под водата колкото могат. Когато повече не могат да издържат, излизат на повърхността, почиват си малко и отново се гмуркат - и така продължават цял ден. Докато са на дъното на морето, събират миди, големи и малки и най-разнообразни. Отварят мидите и ги поставят в корита с вода, както вече описах. Перлите се намират в месото на мидите. Във водата месото на мидата изгнива, тя се отпуска и започва да прилича на белтък от яйце. Мидата плува в този вид до повърхността, докато перлите, изчистени от примеси, остават на дъното. Ето как се събират мидите. И уверявам читателя, че получените количества са неизброими, защото той трябва да знае, че така събраните перли от този залив ги изнасят по цял свят, защото повечето от тях са кръгли и лъскави. През средата на ме¬сец май уловът се прекратява, защото вече не се срещат миди с перли. Но е известно, че ги има през септември и началото на октомври на около 300 мили. Уверявам читателя, че царят на това царство получава огроомен доход от митото, което се заплаща от този улов. Търговците му заплащат десятък от печалбата си. Извън това и над този десятък заплащат по двадесет перли на хора да предпазват гмуркачите от хищни риби чрез заклинания. Тези заклинатели наричат брамини. Заклинанията си изговарят само през деня, нощем спират да ги правят, така че рибите са необезпокоявани. Брамините също така са опитни в заклинания срещу всякакви зверове, птици и животни.

Индийската дипломация през вековете (Indian diplomacy through the years)

   източник: сп.Светилник

"Разбира се се, че вярвам в единен свят. Как би могло иначе?”, казвал Махатма Ганди. Тази негова вяра изразява в най-висока степен философското виждане за живота, следвано от Индия от незапомнени времена. Тази гледна точка е дълбоко вкоренена в древноиндийската мисъл и знание, история и традиция и се развива с течение на времето. Нали именно санскритската сентенция Васудхейва кутумбакам (“Светът е едно семейство”) е схващането, вдъхновявало отношенията на Индия с другите страни още от освободителната борба и Независимостта насам. Историята е свидетел, че Индия никога не е хранила териториални амбиции. Тя нито се е впускала във военни завоевания на по- малките си съседи, нито е влизала във война с по-големите. Водена от принципа на ненасилието (ахимса), нейното кредо винаги е било: “Живей и остави другите да живеят”. 

Маджун - за една странна рецепта от древността (Majun cake)

В Пакистан може да опитате едно нещо, което на езика пущу се нарича "маджун". Това е нещо като сладкиш с канабис, но всъщност така звучи доста семпло на фона на това, което е включвало преди. Традиционната рецепта от времето на Бабур се състояла от тестиси от водно прасе, пъп от елен, вътрешности на новородено камилче, мозък от врабче, лапис лазули, сребърен варак, тигров саламандар, масло от нар, мед, канабис и щипка златен прах.

За привързаността към обичаите от Херодот (Herodotus on attachment to customs)

Пример за това как народите са привързани към обичаите си. Разбира се, трябва да гледаме на "историята на Херодот" на една приказна новела с много фантасмагории. И все пак ендоканибализмът е съществувал на много места включително в средновековна Европа. Знаете ли например, че е исторически документиран факт, че френските йезуити са предписвали прах от костите на покойник като лечение на различни болести, считайки я за особено свещена. Вярване, което ги е доближавала до разбиранията на коренните жители на Америка, които също възприемали костите за целебни и особено сакрални.

---

„Дарий, подир възцаряването си, повикал неколцина елини, които били под ръка, и ги попитал какво да им заплати, та да се решат да изяждат телата на умрелите си бащи. Отвърнали му, че нямало да го сторят за нищо на света. Подир тях Дарий повикал едни индийци от племето калати, които изяждат бащите си, и в присъствието на елините, които можели да следят разговора с помощта на преводач, ги попитал колко да им заплати, та да приемат, когато умрат техните бащи да изгорят телата им. Индийците надали високо вик и го замолили да не споменава подобно нещо. [...]Обичаят над всичко е цар.“

Херодот 484– 425 пр.н.е.

Херодот за индийското злато (Herodotus on Indian gold)

Долината на река Инд и злато – две неща, които вървят ръка за ръка горе-долу през цялата история на човечеството.

Да си припомним култовия откъс от „Историята“ на Херодот, в която става въпрос за злато, мравки с големина на лисици, които преследват хора на камили....

----

„Народът на Индия е далеч по-многобройният от всички, които познаваме, и индийците докарват данък съответно спрямо всички останали народи – триста и шестдесет таланта златен пясък, това била двайсетата област (от тези, които плащат данък на Дарий)...

За индийците от римския риторик Апулей (Apuleius)

"Индийците, многоброен трудолюбив народ, заселен по обширни земи, живеят на изток, далече от нас и близо до мястото,където океанът прави чупка, а слънцето изгрява – там, където звездите започват, а земята се свършва, отвъд земите на учените египтяни, на суеверните юдеи, на търговците набатеи, на облечените в развяващи се дрехи арзациди, на бедните откъм плодове итиреи и богатите с благовония араби. И така, аз се възхищавам на индийците не толкова заради купищата слонова кост, обилието на подправки или търговията с канела, нито пък за това, че топят умело желязото и имат сребърни рудници и златоносни реки, нито пък за това, че тъкмо при тях Ганг, най-великата от всички реки, мощната източна речна царица, на сто се разцепва, острови сто образува и сто пълноводни ръкави и в океана се впива с гигантска стоуста целувка.
Още по-малко се учудвам на това, че същите тези индийци, макар и да живеят там, където изгрява белият ден, имат тела черни като нощта; нито пък на това, че чудовищните им змейове завързват гибелни схватки с огромните слонове и са техни равностойни противници[...]

При тях има и различни видове занаяти. Там има едни хора, които не умеят нищо друго освен да пасат волове и затова са получили прозвището „воловари“. Има и хитри търговци, и сръчни стрелци, пускащи отдалеч своите стрели, и храбри бойци в ръкопашните схватки. Освен това при тях има още един забележителен вид хора, които се наричат „гимнософисти“. Аз се възхищавам най-много на тях. Те не са майстори нито в присаждането на лози, нито в прекопаването на земята; и не умеят нито да орат нивите, нито да промиват злато, нито да обяздват коне, нито да усмиряват бикове или пък да стрижат овце и да пасат кози.

Тогава какво? Вместо всичко това умеят едно-единствено нещо – да лелеят мъдростта и като наставници на стари години, и като юноши-ученици. Но най-много харесвам в тях това, че мразят духовната леност и бездействието. И така, когато масата е приготвена и всички юноши се прибират за ядене от различните места и след различните занимания, техните наставници, преди храната да е поставена, ги разпитват кой какво добро дело е извършил от изгрев-слънце до този миг на деня. Тогава един разказва как двама спорещи са го избрали за помирител и как от врагове ги е направил първи приятели, успявайки да заглади свадата, да възстанови дружбата и разпръсне подозренията; друг пък разказва как е изпълнил някаква заповед на родителите си; трети – как е узнал нещо, като или го е открил сам, или пък някой му го е обяснил; с една дума, всеки разказва по нещо. А който не е заслужил храната си с нищо, изхвърлят го навън да поработи гладен."

Апулей (124 – 170 сл.н.е.) , из "Апология"

Геният на тирето - Джагадиш Бос (Jagadish Bose)

Джагадиш Бос е сред най-значителните учени на Бенгалския ренесанс. Той е първият ин­диец, пробил си път до затворения дотогава клуб на западна­та наука. Бос изобретил един от първите полупроводници, за което получил с неохота първия в Индия патент. (Години на­ред Бос се съпротивлявал с мотива, че научните постижения принадлежат на целия свят.) Освен това провеждал експери­менти с радиовълни, и според някои свидетелства, дори изо­бретил радиото години преди Маркони.

Бос имал много общи неща с приятеля си Рабиндранат Та­гор. Също като него, и той взаимствал много от Запада, но в никакъв случай не е бил просто продукт на Запада. Научният му подход, също като поезията на Тагор, бил силно повлиян от индийския му светоглед. За Бос, поетът и ученият имат обща цел: „да открият единството в объркващото разнообразие и пъстрота“ Двамата с Тагор били монисти. Те вярвали, че Все­лената, макар да изглежда невероятно разнообразна, е едно цяло, и нищо не може да съществува извън него.

Кариерата на Бос променяла няколко пъти траекторията си под ударите на лични трагедии, или, на езика на Теорията на хаоса, бифуркационни точки. Разклонения на пътя. Запи­сал се в медицинско училище в Лондон, след което най-веро­ятно го чакала успешна, но незабележима лекарска кариера, но се заразил от мистериозна болест. Състоянието му се вло­шавало от миризмите в залата за дисекции. Било непоносимо. Неохотно, Бос напуснал медицинското училище и се качил на влака за Кеймбридж. Там изучавал физика, химия и биология. За своя най-голяма радост той открил, че се е натъкнал на ис­тинското си призвание - чисто научното изследване.

Дейвид Хеър и Индия (David Hare and India)

Днес се случва това, а същото се е случило и в началото на юни 1842 година. Улиците плувнали във вода, каретите хвърляли кал по минувачите. Неприятните условия обаче не попречи­ли на няколкостотин души, повечето индийци, да присъстват на едно погребение. С наведени глави и натежали сърца, те вървели редом с ковчега на Дейвид Хеър, шотландски часов­никар, който се превърнал в просветител и филантроп. Чув­ствата били силни. „Хората ридаеха, като че ли са осиротели след смъртта му“, разказва един свидетел на събитието. Един от ораторите възхвалявал Хеър като „защитник на каузата на модерното образование, вестител на ерата на разума в държа­ва, потънала във вонящото блато на суеверията, безстрашен борец за свобода, истина и справедливост... приятел на хора­та без приятели“.

Рабиндранат Тагор (7 май 1861 - 7 август 1941)(Rabindranath Tagore)

Всеки Ренесанс има нужда от Ренесансов човек. Флорен­ция има Леонардо. Единбург има Дейвид Хюм. Калкута има Рабиндранат Тагор. Поет, есеист, драматург, активист и Но­белов лауреат, той олицетворява пълния разцвет на бенгал­ския Ренесанс. Макар да носел толкова много дини под една мишница, към края на живота си той обобщил своето съ­ществуване с три думи: „Аз съм поет“. За Тагор всичко друго било вторично, производно на това. Което ни води към една очевидна, но въпреки това важна характеристика на хората, които водят креативен живот - те се виждат като хора, кои­то водят творчески живот и не се страхуват да го кажат. „Аз съм математик“, отсича Норберт Винер в заглавието на авто­биографията си. Гертруд Щайн отива още една крачка напред, като смело заявява „Аз съм гений!“
Днес Калкута повече боготвори, отколкото чете Тагор. Образът му - винаги с дълга, надиплена се брада и мъдри очи, заобиколени със ситни бръчици, е навсякъде. Песните му гър­мят от високоговорители но улиците. Книжарниците са от­делили цели секции за трудовете му. „Трябва да прочетете Тагор“, ми казва всеки, след което ми цитират Йейтс, който из­рекъл знаменитата фраза, че да прочетеш един стих от Тагор е достатъчно, за „да забравиш всички грижи на света“. Има два вида гении: едните ни помагат да разберем света, а други­те - да забравим за съществуването му. Тагор успява да нрави и двете.

Бен­галският ренесанс (The Bengali Renaissance)

Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и рели­гията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауре­ат, един носител на „Оскар“, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), как­то и един уникално нов и различен начин на общуване, наре­чен „аdda ”. (Adda e групов разговор, форма на интелектуален обмен между членове на една общност или група, които първоначално са били от същия социал­но-икономически слой, но процесът се демократизира в модерните вре­мена. Адда е най-популярна сред младежите, които принадлежат към така наречената „средна класа интелигенция“. Въпреки че Калкута се смята за родното място на Ада културата, Сатяджит Рай (в своя филм „Agant.uk“) проследява произхода на традицията до провежданите в Древна Гърция по времето на Сократ или Платон редовни интелектуални диалози. Ада е предпочитано занимание за свободното време в Индия и Бангладеш) И това е само началото. 

Томас Джеферсън за Индия (Thomas Jefferson on India)

„Ние говорим за една светска Индия, (...) За някои определението „светска" е нещо противоположно на „религиозна", което очевидно не е вярно. То може да означава само едно - държава, в която всички религии се ползват с еднакво уважение и са равнопоставени пред закона. Впрочем Индия има отколешен опит с религиозната толерантност. (...) А и в страна като нея, с толкова много култове и религии, някакъв национализъм би могъл да се изгради единствено на основата на секуларизма.“

(Томас Джеферсън, 1743-1826)

Джавахарлал Неру за религията (Jawaharlal Nehru on Religion)

"Гледката на т.нар. религия (особено пък организираната) в Индия, а и навсякъде другаде, винаги ме е изпълвала с покруса. Често се улавям, че я заклеймявам и ми се ще да разчистя това блато. Почти винаги зад нея се спотайват сляпата вяра и реакционността, догмата и лицемерието, суеверието, експлоатацията и браненето на нечии тесни интереси.“ 

Джавахарлал Неру (1889–1964)

Из пътешествията на Рафаил Данибегашвили (Excerpts from the travels of Rafail Danibegashvili)

На 15 март 1795 г. грузинецът Рафаил Данибегашвали потегля за Индия по заръка на грузинския цар Иракли. Публикуваме откъси от дневниците му, като се спирам на няколко от по-любопитните обичаи, които той описва из странстванията си.

Първият откъс е от посещението му в град Патна, столицата на днешния щат Бихар. Градът е изключително древен и през вековете винаги е бил културно и духовно средище. Ето на какво се натъква Рафаил по време на престоя си там:

Възхваляваната от света Гангa (Ganges- praised by the world literature)

  © Ken Hermann
   © от списание Светилник, брой 6

       Ганг или Ганга, както е автентичното й название - най-старата река в света е вечна, пише Марк Твен. Нейната гледка е запленявала през вековете всеки. Легендите разказват, че когато ариите видели реката за пръв път, решили да се заселят по бреговете й. За хиндуистите Ганга е не просто реката на Индия - тя е душата на Индия. Тя таи в дълбините си не само историческото минало на Индия, но също така и пулса на нейното настояще. Като символ на прогреса на индийската цивилизация, Ганг тече и към бъдещето. Не един пътешественик е разказвал за красотата и великолепието на тази величествена река, най-почитаната от всички. Чуждестранни пътешественици са писали за Ганг - дошли от Гърция (като Магестен) или поклонници от Китай (като Фа Сиен, Сюен Цан, И Цин и О Кин), арабски пътешественици (най-известният от които е Ал-Бируни), европейски пъ-тешественици (като Берние, Таверние. Пигьр Мънди, Ръдярд Киплинг, Едуин Арнолд) и американци като Марк Твен. Всеки един от тях е описал впечатленията си от тази свещена река, а някои, като Марк Твен и Ал-Бируни, дори са се занимавали задълбочено с влиянието, което реката оказва във философията и религията. 
       Произведенията на тези пътешественици са важен източник на информация относно историята на Индия.

Средновековното царство Виджаянагар (Vijayanagar's history)

© Снимка: Elenikindia
© Из "Поглед към историята на Индия" на Джавахарлал Неру

Измежду държавите, за които говорихме в предходното писмо, Виджаянагар има най-дълга история. Много чужденци дошли да я посетят и оставили описания за нея и едноименната й столица. Сред тях били: италианецът Николо Конти, който пристигнал във Виджаянагар през 1420 г; Абдур Разак от Херат - пратеник от двора на Великия хан в Централна Азия - през 1443 г.; португалецът Паес - през 1522 г., и мн. др. Съществува и история на държавите в Южна Индия, в която централно място е отредено на Биджапур. Тя е написана на персийски от Ферища по времето на Акбар, не много дълго след периода, който разглеждаме. Съвременните исторически описания обикновено са твърде пристрастни и преувеличени, но от тях получаваме полезна информация. Не са ни известни много такива анали за предмюсюлманските времена в Индия, с изключение на Раджатарангини от Кашмир. Затова историята на Ферища била истинско събитие. След нея се появили и други. От разказите на чуждестранните посетители във Виджаянагар получаваме една пьлна и безпристрастна обрисовка на града. Те не са просто описания на ужасните войни, които често избухвали. Затова ще ти представя части от тях.

За честта и цареубийството в Индия (Excerpt from "The Golden Bough" by James Frazer)

 
 Из "Златната клонка, Джеймс Фрейзър

В описаните дотук случаи народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване. В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар „има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

За някои особени порядки (On some strange manners)

Индийските жени са пословично свенливи, но знаете ли, че в недалечното минало съществували немалко райони на Индия, в които жените се разхождали по без горнище на публични места. При това не било въпрос на вкус или избор, а на закон. Закон, който забранявал на индийските жени да покриват гърдите си. 

Бронзовите фигури на Чола (The bronze statues of Chola)

Малцина западни скулптори - с изключение може би на Донатело или на Роден - са постигали чистата същина на чувствеността, предадена така превъзходно от скулпторите на Чола, или са внушавали такова усещане за тържеството на божествената красота на човешкото тяло. В начина на представяне на полуголите тела на божествата и на светците има смайваща яснота и чистота - с помощта на най-простички средства скулпторите подчертават техния дух и тяхната сила, радостите и удоволствията им, а също и взаимната им наслада от красотата им. В музея в Танджор човек може да види скулптурна група, в която Шива нежно се пресяга и докосва гръдта на съпругата си Ума-Парвати, която е гола - има само гривни на ръцете и на глезените и колан, който придържа тънка и прозирна пола. Другаде виждаме как той притиска носа си отзад към голите й рамене или докосва меката част на ухото й. Това е проява на типичния за епохата на Чола сдържан намек за несравнимото еротично въздействие на бога, чието иконично изображение е фалическият символ и когото свещените текстове възхваляват за продължаващите му с хилядолетия любовни подвизи в Хималаите. В някои храмове в Тамил Наду последното действие на жреците, преди да затворят дверите на светилището, е да махнат обицата от носа на съпругата на Шива, за да не би богът да се закачи на нея и да се раздразни, докато се любят - акт, уверяват свещенослужителите, който осигурява съхранението и обновяването на Вселената.

След като големите южноиндийски храмове били построени, нерядко се оказвало, че големите каменни статуи от светилищата са прекалено грамадни, за да бъдат разнасяни. По тази причина през десети век в Южна Индия започват да отливат първите бронзови статуи на божества. Практиката се появява в дворците на владетелите от династия Паллава от Канчипурам, но под патронажа на техните съперници, царете от династия Чола от Танджор, скулпторите от региона довеждат това изкуство до съвършенство. Когато завършили строителството на своя голям династичен храм в Танджор през 1010 г. владетелите Чола дарили на новата постройка не по-малко от шейсет бронзови изображения на божества, две трети от които били подарени от Раджараджа I, а останалите - от неговите сестри, от цариците, от благородници и служители. Изключително умиротворени и пластични, тези бронзови статуи от епохата на Чола са най-великите произведения на изкуството, създавани някога в Индия. Те стоят безмълвни по пиедесталите си, но сърдечно разговарят с ръце с богомолците чрез беззвучния lingua franca на мудрите, тоест с езика на жестовете от южноиндийските танци. Вярващите виждат, че ръцете им са вдигнати за благословия и увереност, обещават закрила и дарове, и най-вече - брак, плодородие и плодовитост, в замяна на почит и преклонение, които безусловно са тяхно божествено право.

Вероятно образът на Шива Натараджа е най-великото художествено творение от времето на династия Чола. От една страна, Шива танцува триумфално след победата си над демоните на невежеството и мрака и за да достави удоволствие на съпругата си. На друго ниво на възприятие обаче - когато е с развяващи се сплъстени кичури коса и ограден от огън - Шива унищожава света с танца си, за да може той отново да бъде създаден и закрилян. В едната си ръка държи огън, символ на унищожението, а с другата бие барабанчето дамару, чиито звуци са знак за сътворението. Обновен и пречистен, посредством танца си Натараджа изважда света от гибелта и го води към обновлението в кръгъл символ на цикличната природа на времето.

Ето и още от изяществото на Чола:

Подвигът на Йогендра Сингх Ядав (Yogendra Yadav's feat)

Йогендра Ядав е родом от село Аурангабад (област Буландашар, Уттар Прадеш, Северна Индия) през 1980г. Постъпва на служба в 18-ти гренадирски полк на индийската армия. През 1999г. е включен във командоски взвод „Гатак“ (Смъртоносен), чиято цел е превземането на три укрепени позиции на Тигровия хълм в Хималаите. Операцията е предвидена за ранното утро на 4ти юни, 1999г. Целта са три бункера на пакистанската армия, разположени на 16 500 фута (4950м) надморска височина върху отвесна скална стена, покрита със сняг. Едва деветнадесет годишен, гренадир Ядав е доброволец да води атаката и пръв поема по скалната стена за да подсигури с клинове и въжета трасето за идващите след него. 
     По средата на изкачването, единият от бункерите открива огън с картечници и снаряди. В следствие на обстрела командирът на взвода и още двама войници загиват. Въпреки че е прострелян с три куршума в рамото и стомаха, Ядав изкачва оставащите 20 метра, щурмува тежко ренен пакистанския бункер и успява да хвърли вътре граната, която елиминира четирима пакистански войници. Действията му дават шанс на останалите от взвода да довършат изкачването. След като заемат позиция, Ядав и още двама щурмуват следващия бункер, превземат го, а Ядав убива още четирима противници в ръкопашен бой. В последствие взвода елиминира и последния бункер и превзема Тигровия хълм. За проявената доблест гренадир Йогендра Ядав е удостоен с най-високото отличие за храброст в индийската армия – ордена Парам Вир Чакра. Тъй като Ядав е прострелян общо над десет пъти, ордена е връчен посмъртно, но в последствие се оказва, че героят се възстановил от раните си в болница и получил лично наградата. В историята на индийската армия, орденът Парам Вир Чакра е даван само двадесет пъти, като едва една трета от носителите го получават лично, а останалите са наградени посмъртно. 

 Из Списание "Военна История", брой 6

Еволюция на кастовата система в Индия - I част (Indian castes - evolution)

   

© Elenikindia

    Темата за причините, довели до създаването на кастовата система в Индия винаги е привличала вниманието на Запада. Нашето също. Само че опознаването на Индия не бива да прилича на разходка в зала с криви огледала, както често се случва. Насреща винаги стои опасността да разберем неправилно дадена култура, а това е също толкова пагубно, колкото да прочетем погрешно предадено изречение или чужда мисъл при преводен текст. На второ място рискуваме да станем за резил. Липсата на критично мислене и трезв поглед са наложили огромна част от погрешно възприетите стереотипи за Индия, сред които е и темата за кастовата система. 

   Кастовата система в Индия –