сряда, 25 май 2011 г.

"Шалимар клоунът"


Романът „Шалимар клоунът” на Салман Рушди е опрделян като най-добрата му творба след прославилата го „Сатанински строфи”. Поднесен с впечатляващо въображение напрeгнат многопластов разказ за унищожената от мимолeтно увлечение дълбока и драматична любов, разказ за ценности и устои, който прескача от Калифорния прз Франция и Англия до Кашмир и преплита най-бурните човешки страсти с най-смъртоносните явления на нашето време.

Из „Шалимар Клоунът”, С. Рушди, изд. ИнфоДАР, 2010






„Името й бе Индия. Това име никак не й харесваше. Никой не се казваше Австралия или Уганда, или Ингушетия,или Перу...Беше зачената на Изток – извънбрачно дете, родено посред огнена буря от възмущение, което бе преобърнало брака на баща й, а сетне бе сложило край и на дипломатическата му кариера, - но ако това бе достатъчно извинение, ако не представляваше трудност да окачаш родните места на хората на шиите им като камък, то тогава светът щеше да бъде пълен с мъже и жени с имена като Ефрат или Пизга, или Истаксиуатъл, или Улумулу. В Америка, дявол го взел, това не беше непозната практика, кото до известна степен оборваше аргумента й и успяваше да я раздразни дори много повече. Невада Смит, Индиана Джоунс, Тенеси Уилямс, Тенеси Ърни Форд – към всички тях тя запращаше мислени ругатни и им показваше среден пръст.
„Индия” все пак й с струваше погрешно, като чуждица, колониално, носещо намек за присвояван на реалност, която не й принадлежеше, и пред себе си винаги настояваше, че по никакъв начин не й приляга, не се чувстваше като Индия, макар цветът й да б наситен, а дългата й коса – сияйно черна. Не искаше да бъде обширен субконтинент или прекалена, вулгарна, взривоопасна, претъпкана, древна, шумна, нито мистична по какъвто и да било начин, свързана с Третия свят.”


Приятно четене!:)

събота, 21 май 2011 г.

Пролетна порция индийско кино

Днешната публикация решихме да посветим на няколко индийски филма. Неведнъж сме казвали, че в гледане, правене и обсъждане на филми минава половината ден на индиеца. Попитайте който и да е индиец за "диалог" от филм и веднага ще ви засипят със смешни или романтично-възвишени реплики на герои.
А ето и филмите, които последно гледахме с кратък коментар и линк към трейлърите им.
И ако все още смятате, че всички индийски филми са като онези от времето на Радж Капур и винаги в тях има слонове, които са наши приятели, то време е да пораздвижите представите си:)

събота, 14 май 2011 г.

Простите неща (Simple things)



Да бъдеш е просто,

да бъдеш някой - сложно.


Да правиш е просто
Да се опитваш - сложно.

Да приемаш е просто
да очакваш - сложно.

"Това е така" е просто
"Защо е така" - сложно.

"Сега" е просто
"Тогава" и "Когато" - сложно.

Мълчанието е просто
Словото - сложно.

Изражението е просто
Действието - сложно.

"Едно" е просто
"Две" - сложно.

Животът е прост
"Аз" и "Аз" го прави сложен.

"И" е просто
"Или" е сложно.

"Да" е просто
"Не" е сложно.

Красотата е проста
Дизайнът - сложен.

Обичта е проста
Взаимоотношенията са сложни.

Храната е проста
Рецептата - сложна

Здравето е просто
Лечението - сложно.

Истината е проста
Лъжата - сложна.

Истината е в простите неща

сряда, 11 май 2011 г.

Трудно е да не харесаш Майсур ( It is impossible to dislike Mysore)



    © снимки: Бай Стефо и Еленикиндия, 2010 

   Адски е трудно да не харесаш място като Майсур. Трябва да положиш много усилия, за да не откриеш нищо очарователно в този спокоен, уреден и чист град. Трябва да си голям непукист, че индо-сарацинският "Палат на махараджата", или пеещите и сияещи от цветове "Вриндаван гардънс", или излъчващото съзерцателно спокойствие езеро Каранджи да не събудят поне малко възхищение в теб. Майсур е едно от местата, където с удоволствие бих живял, а не в сивата и криминална Агра, която дружно обсипвахме с псувни, докато се задушавахме в нейната хватка. Но сега от призмата на времето дори Агра ми се струва поносима, даже мила и навяваща носталгия.

    Майсур си заслужава заради много неща...заради храмовете на Чамунда Хил, руините от крепостта на Типу Султан или крокодилите в парка Ранганитту. И не на последно място заради пазарите. Там, където изведнъж сякаш бликва водопад от цветове и те плисва в лицето с меки струи светлина и звуци, се намира "Деварадж маркет". Приветливи продавачи, каквито не можеш да намериш на Женски пазар, те подканват отдалеч да погледнеш живите купчини от бои на прах (тика), изпъстрени във всички цветове на дъгата, благовонни пръчици и парфюми, подправки, чаршафи и зеленчуци до безкрай. Абе пак гащи и тигани на едно, но какви гащи и какви тигани само!

понеделник, 9 май 2011 г.

Колхапур (Kolhapur)

   Колхапур е град, разположен по поречието на р. Панчаганга в щата Махаращра. Това е вторият след Мумбай град с най-голям брой движещи се по пътищата мерцедеси. Поне на хартия. Известен е със кожените си чепици и сандали (най-добрата кожа била колхапурската, твърдят специалистите), традиционните борби-кушти, кухнята, филмовите си продукции и храмовия комплекс Махалакшми.

     Легендата гласи, че някога демонично същество на име Колхасур покрило града със своето мрачно наметало и ледено дихание. Спасението дошло от богинята Махалакшми. Тя победила демона, а предсмъртното му желание било жителите на града да почетат паметта му, като кръстят града на негово име. В древните текстове пише, че тук се намирал домът на Деви Лакшми, което прави мястото особено важно за поклонниците на Шактизма - женското начало във вселената.

© снимки: Еленикиндия & Бай Стеффо, 2009


сряда, 4 май 2011 г.

Легенда за ориза



    снимка: интернет

   Навремето, когато Земята била млада и всичко било по-добро от сега; когато мъжете били по-силни и жените били по-красиви; когато плодовете били по-големи и сладки , оризът също бил с огромни зърна. Едно зърно било достатъчно да нахрани един мъж. Хората не събирали реколтата си с пот, а зърната сами се отронвали и се стичали към хамбарите. Един ден в онова благодатно време, една вдовица казала на дъщеря си : "Дъще, нашият хамбар е твърде малък. Да го съборим и да направим нов, по-голям"."
За нещастие новата реколта узряла точно тогава, когато старият хамбар бил съборен, а новият не бил завършен. Хиляди зърна ориз започнали да се стичат към къщата на вдовицата, а тя не знаела какво да направи . Тогава в яда си тя стиснала едно зърно и извикала през сълзи: "Не можа ли да изчакаш на полето, докато построим новия хамбар? Не трябва да ни безпокоиш, когато не си желан!". В същия момент оризовото зърно се строшило на хиляди парченца и казало: "От днес нататък ние ще чакаме на полето, докато пожелаете"...От този ден до днес оризовите зърна са малки и хората изкарват прехраната си с пот на челото...
-----

неделя, 1 май 2011 г.

Мъдрият просяк (The wise beggar)



Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
   — Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
   — Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
   Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
   — Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
   Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
   — Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
   — А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
   —  Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
   — Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
   — Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но кагато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
   Накрая царят попитал:
   — А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
   — Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
   Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

Photo: Internet
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...