Село Дхарнай – първото индийско село, изцяло на слънчева енергия (Dharnai village)

© списание Светилник, бр. 17
© Автор: Шрея Парийк

Както повечето индийски села, Дхарнай доскоро се бореше със зъби и нокти за своите елементарни електрически нужди, но днес вече не среща този проблем, тъй като се превърна в първото село в Индия, захранвано изцяло от слънчева енергия. Проектът на Гринпийс  обхваща не саможилищните постройки, а също и уличното осветление, болниците, училищата и търговските павильони. Ето и повече за историята и успеха на Дхарнай.
Децата временно прекратяват играта, за да се приберат у дома и да довършат домашните си, докато жените приготвят вечеря. Слънцето клони към заник, затова важната работа трябва да се свърши до 18:00, след което тъмните селски улички се изпразват. Навън по тъмно не е безопасно. Това е обичайният сценарий в голяма част от индийските села. Ако големите градове разполагат с достъп до 3G или 4G мобилна интернет връзка, по селата в Индия все още се борят за елементарно осветление.

ПРИТЧА ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО

В Индия имало един много известен художник. Всички харесвали и приемали произведенията му за перфектни. Наричали го Ранга Гуру. Неговият възпитаник Раджичи, който приключил вече обучението си му занесъл последната си картина и поискал неговото мнение и оценка.
Ранга Гуру му казал:

- Ти вече си художник Раджичи и твоята картина ще я оцени народът.“
И поискал от Раджичи да сложи картината на най-оживеното място в града. До нея да остави червен молив и бележка, с която да помоли хората да зачеркнат местата, които не харесват.

Раджичи послушал учителя си. Какво било учудването му като отишъл след няколко дена да види резултата. Цялата картина почти била покрита с червени кръстове. На Раджичи му станало мъчно. Картината, в която вложил душа и нарисувал с толкова труд, била сякаш червена стена. Взел я и отишъл при Ранга, за да се оплаче и сподели колко е тъжен и обиден.
Ранга Гуру му казал да не тъжи, а да продължи да рисува.

Раджичи нарисувал отново картината. Ранга го посъветвал пак да я сложи на същото място, но този път да остави четки и бои, а в бележката да поиска от хората да поправят местата които не харесват. След няколко дни Раджичи отишъл да види какво е станало. Бил много щастлив ,защото картината не била докосната, четките и боите не били използвани. Тичешком отишъл при учителя си и споделил своята радост.

Ранга Гуру:
- Скъпи Раджичи при първата ситуация ти видя, че като дадеш възможност на хората да критикуват те бяха безжалостни. Хора, които през живота си не са рисували дойдоха и надраскаха картината ти. Докато във втората ситуация ти поиска от тях да поправят грешките ти, поиска да са градивни. Да си градивен изисква знания и умения. Поради незнание никой не посмя да поправи картината. Скъпи Раджичи в работата си не е достатъчно да си майстор, нужни са знания. Тези, които нямат понятие за твоята работа не можеш да очакваш да оценят труда ти. За тях твоя труд няма никаква стойност. С невежите никога не спори и не споделяй произведенията си!

За трудностите и пътя на стрелата

- Учителю - попитал веднъж ученикът – защо има трудности, които ни пречат да постигнем целта, отклоняват ни от избрания път, опитвайки се да ни накарат да признаем слабостта си?

- Това, което ти наричаш трудности – каза учителят – всъщност е част от твоята цел. Спри да се бориш с това. Просто помисли за това, и му обърни внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш с лък. Целта е далеч, а не я виждаш, тъй като на земята е паднала гъста мъгла.

Нима ще се бориш с мъглата? Не, ще чакаш, когато задуха вятър и мъглата се разсее. Сега целта е видима, но вятърът отклонява полета на стрелата ти. Нима ще се бориш с вятъра? Не, просто ще определиш посоката му и ща направиш корекция, като стреляш под малко по-различен ъгъл. Твоят лък е тежък и твърд, нямаш сили да опънеш тетивата. Ще се бориш ли с този лък? Не, ще тренираш мускулите си, и всеки път все по-силно ще опъваш тетивата.

- Но има и хора, които стрелят с лек и гъвкав лък в ясно, тихо време – казал обиден ученикът. – Защо само моят изстрел среща толкова много препятствия по пътя си? Дали Вселената се съпротивлява на движението ми напред?
- Не гледай другите – усмихнал се учителят. - Всеки избира свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрел. За някои целта е да улучи мишената, а за други – възможност да се научи да стреля.

Учителят снишил глас и се навел към ученика:

- И още, аз искам да разкрия една ужасна тайна. Вселената няма нищо общо с това. Тя не се противопоставя и не помага на никого. Мъглата не пада на земята за да попречи на твоя изстрел, вятърът започва да духа не за да отклони стрелата ти, твърдият лък е създаден от майстора не за да покаже твоята слабост. Всичко това съществува само по себе си, независимо от твоето желание. Ти си решил, че в тези условия трябва да поразиш целта. Ето защо или спри да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, или усмири гордостта си и избери своя лесна цел. Цел, по която можеш да стреляш от упор…..

Историята на Маниша (The story of Manisa by W. Dalrymple)

   Снимка:invokingthedoddss.lk 
   Из "Девет живота- по следите на свещеното в съвременна Индия" от Уилям      Далримпъл

"Още от дете съм много набожна. И двамата ми родители са религиозни и у дома всеки ден правехме малка пуджа в чест на богинята. Деви винаги ме е привличала в различните си форми - като Кали, Дурга, Тара и така нататък - и винаги съм вярвала, че тя ме закриля от опасностите. Още като дете обичах да ходя по празници и мела, особено на Дурга Пуджа - това беше любимата ми седмица през годината. Обичах да наблюдавам как потапят богинята в реката в края на десетдневния празник. Докато бяхме там, общувах със садху и им задавах въпроси. Един от най-ранните ми спомени е за Дурга Пуджа, на която присъствах още невръстна в прегръдката на татко. Приятно ми беше дори само да наблюдавам панаира и всички пъстри гривни, които се предлагаха за продан по сергиите. Баща ми винаги успяваше да спести по нещо за този ден и да ни купи джалеби.

Митът за отхвърлената Йеламма (The myth of Yellama)

Джамадагни кара сина си да отреже глаата на собствената си майка

      
Йелламма била съпругата на могъщия риши Джамадагни който пък бил превъплъщение на самия бог Шива - излязъл от ритуалния огън, докато баща му, царят на Кашмир извършвал махаяджна, тоест велико жертвоприношение. Двойката и четиримата им синове живеели в скромна дървена обител на брега на езерото. След раждането на четвъртото си дете те положили обет за пълно целомъдрие. Йелламма всеки ден служела на съпруга си и носела вода от реката, за да може той да извършва ритуалите си. За тази цел използвала направено от пясък гърне, което пренасяла в спиралата на жива змия. Един ден, когато отишла за вода, Йелламма видяла на брега на реката една небесна гандхарва (нимфа) да се люби със съпруга си. Много години били минали, откакто Йелламма за последен път била изпитала плътска наслада, затова гледката я привлякла. Докато наблюдавала, скрита зад една скала, и слушала влюбените да стенат от на-слада, тя закопняла да бъде на мястото на любимата.

Истинското богатство струва точно 1 рупия

©Photo: Rajagopalan Sarangapani
  Text: Elenikindia 


   Вчера си припомних една популярна индийска притча. Историята за Чайтра и Майтра. Знаете ли я? Един ден техният гуру им дал по една рупия и ги завел в две празни стаи. Накарал ги да използват рупията така, че да успеят да напълнят стаята. Майтра се втурнал към пазара и се опитал да намери нещо за една рупия, с което да успее да напълни стаята. Разбира се, нямало нищо на тази цена. „Ще отида при продавача на смет”, решил той и купил цяла камара вмирисани отпадъци, с които гордо напълнил стаята. Чайтра обаче медитирал в стаята си, после спокойно излязъл и купил кибрит, пръчка тамян и един светилник. Запалил светилника и напълнил стаята не само със светлина, но и с прекрасен аромат. 
Когато гуру дошъл да провери стаите, отвратено се извърнал от пълната с отпадъци стая, но радостно влязъл в осветеното помещение, където ухаело на сандалово дърво и жасмин. 

    Тази история ми напомня, че и ние всеки ден с излюпващото се слънце получаваме по една такава монета от един голям и животворен Гуру. Подхвърля ни тази монетка и тя се разкрива пред нас под формата на новия ден, новите възможности и свежи сили, които идват с него. От нас зависи как ще я похарчим, в какво ще въплътим усилията си – дали ще я вложим във вмирисани отпадъци, с които ще изпълним стаичката на сърцето си или ще я изпълним с благоухание и светлина. Всеки божи ден Гуру ни подхвърля 1-та рупия и всеки ден ние правим своя избор. Всеки ден имаме шанса да избираме между Чайтра и Майтра. И в тази едничка паричка се състои цялото богатство на света.

Трите въпроса (The three questions)

Из "Толкова далеч, толкова близо" - източна поезия и проза 
Абу Мухаммад Муслехадцин бен Абдуллах Саади Ширази (ХII-ХIII в.) 
Превод от турски език: Константин Поборников

          Едно време на някакъв владетел му хрумнала следната мисъл: „Ако знаех кога да започна дадена работа, кого да слушам и коe е най-важното нещо, което трябва да направя, щях да успявам във всяко свое начинание".

        И решил в цялото кралство да бъде огласено, че ще даде голяма награда на онзи, който го научи кой е най-подходящият момент, кой е най-важният човек и кое е най-важното нещо.
     Събрали се учени и се явили пред владетеля, но отговорите, които давали на тези въпроси, били най-различни. На първия въпрос някои от учените отговорили, че за да се знае подходящият за всяко конкретно нещо момент, предварително трябва да се подготви календар с дните, месеците и годините, като се посочат всички необходими действия. Те казали: „Само тогава всяко нещо ще се върши в точно определеното му време". Други твърдели, че щом човек предварително не може да вземе решение по въпроса кога е точният момент за извършването на дадена дейност, вместо да си губи напразно времето, той трябва да анализира внимателно всичко, случило се дотогава, и да направи онова, което е най-важно. Трети пък изтъкнали, че колкото и да иска владетелят, не е възможно да му бъде посочен най-подходящият момент за извършването на всяка работа и че е необходимо да се сформира съвет от учени, който да му помага мри определянето на правилния за съответната работа момент. Но тогава пък учени от четвърта група заявили, че „е невъзможно да се разчита на такъв съвет, защото има твърде много и различни неща; неща, които само един човек трябва да каже дали да бъдат направени или не в определен момент. А пък за да се теме решение, трябва предварително да се знае какво ще последва. Но само магьосниците знаят предварително какво ще последва. Следователно, за да знаеш кога е правилният момент за вършене на дадена работа, трябва да се допиташ до магьосниците.” 

      Много отговори били предложени и на втория въпрос. Според някои

Детето-чудо (Edmund Thomas Clint)

    Едмънд Томас Клинт, живял само 7 години (1976-1983), е роден в южноиндийския пристанищен град Кочи, щата Керала. Известен е като детето-чудо, което успява да нарисува повече от 25 000 картини за краткия си живот от 2522 дни. Едмънд умира от бъбречна недостатъчност. Започва да рисува прости картинки на двегодишна възраст и когато става на 5, вече печели първо място с творбите си в състезание за много по-големи от него художници. Какво ли щеше да е постигнал досега, ако беше жив? 

      Вижте това кратко видео за живота и картините на Едмънд

Guy with thirteen fingers

http://cowbird.com/

Времето е странно нещо...

     Времето наистина е нещо странно. Разтегливо като локум, гъвкаво като гума, относително като пластелин. Свива се, разширява се. Часовете могат да бъдат дълги като дни, а понякога дните и месеците хвръкват за минути. Понякога Времето е като отвратителен плъх, който гризе за секунди небитието, а друг път го яде лениво и постепенно като тромав дървояд. Преди девет години на този ден смелостта най-накрая реши, че излезе от мишата си дупка, където се спотайваше през последните дни и месеци, за да човърка още повече в огъня на душевния раздор, и пламенно се метна на коня на желанието и устрема, който пък на свой ред хукна по мъхестата, но и чат-пат трънлива пътека на Любовта.

    С една дума там на пейката в същия като днешния мразовит ден, когато есента оцапваше света с шарената си кръв, а слънцето хвърляше уморени лъчи над главите ни, ние с Елена се погледнахме в кладенчетата на очите, душите ни се харесаха и засвириха в резонанс своята обща песен. Като две малки щурчета. Девет години, които са като девет секунди, а в същото време са толкова пълни от спомени и емоции, красиви и цветни, понякога тъжни, че ако ги сложа в торба и я зафича на дървото на спомените тя сериозно би натежали, та дори скършили клона.
      Дай Боже песента да продължи, все така в резонанс, и през следващия деветгодишен цикъл и никога да не запявам друга песен, че какво по-голямо нещастие от това - да секне песента на Любовта.

"Търсачът"

"Търсачът" - Хорхе Букай
 Из "Приказки за размисъл"


 Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач... Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

 Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе. Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата. Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните: Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел: Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици.

  Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък. - Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

 Старецът се усмихнал и казал: - Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: Вляво - това, което го е зарадвало. Вдясно - колко време е продължила радостта. Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?... След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица? Бременността и раждането на първото дете?... А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент. Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време...

История за утрешния ден ( A story for tomorrow)

За Бог и бръснаря

© "Нека ти разкажа" - Хорхе Букай
      снимка: интернет

      Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат.
      Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.
      Бръснарят казал:
- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог.
- Защо? – попитал го клиентът.
- Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.
Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:
- Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.
- Как така? – учудил се бръснарят – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.
- Не! – възкликнал клиентът – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.
- Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене.
- Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

Животът е низ от подробности

© Анна Димова

Когато за пореден път се препъна в някой „вечен” въпрос – коя съм аз, какво правя на тая земя, какъв е смисълът на всичко – зная, че това е знак за криза: духовна, емоционална, всякаква. По тези въпроси разбирам, че нещо, което до вчера ме е изпълвало със смисъл, се е изчерпило. Нещо, което досега е било важно, вече не е. Някаква моя опора се пропуква – вероятно защото е остаряла. И трябва изградя нова, да си обновя понятията, да се разделя с представата за нещо и да си измисля друга.

Когато съм щастлива, никога не си задавам подобни въпроси. Тези въпроси са винаги тревожни, а когато човек е щастлив, не си задава тревожни въпроси. Когато съм щастлива, не искам нищо друго, освен да бъда такава максимално дълго, по възможност вечно. Щастието е като да караш по идеално прав и гладък път – пускаш кормилото и просто се наслаждаваш на усещането за движение и на гледката. Без да внимаваш за дупки и завои, без да се взираш за скрити в храстите полицаи или пияни шофьори в насрещното, без да се чудиш дали имаш достатъчно бензин, в ред ли са ти документите и какъв е този особен звук от мотора. Без дори да се питаш къде отиваш, нито какъв е смисълът да се движиш точно по този път. Този въпрос се появява винаги по време на дупка или рязък завой, при полицейска проверка или сблъсък с подпийнал тип. Когато почне да свършва бензинът или моторът просто спре. Общо взето, все гадни неща.

Последния път, когато ме нападнаха подобни въпроси, беше преди няколко месеца. Тогава един от най-близките ми приятели умря. Внезапно. Пръснало му се сърцето – от раз, дори не е разбрал какво му се случва. И макар да си въобразявам, че съм „приела смъртта” (дали?), тази новина ме свари напълно неподготвена и до такава степен ме извади от равновесие, че буквално се разпаднах.

Прекарах трите дни до погребението, редувайки плач, вцепенение, гледане в една точка,

Дървото, което изпълнявало желания (The wish fulfilling tree)

Веднъж един човек бил надвит от умората и решил да си почине под едно магическо дърво, изпълняващо желания. Легнал и заспал под сянката му, а когато се събудил, почувствал силен глад. Помислил си тогава:
- Толкова съм гладен! Да имаше малко храна сега, та да хапна...

И тутакси от някъде се появила храна. Сякаш извирала от въздуха. И била невероятно вкусна! Човекът бил толкова гладен, че изобщо не се замислил от къде се е появила тази храна. Веднага я придърпал към себе си и започнал да яде...
Малко по-късно, когато вече бил заситил глада си, човекът най-после се огледал наоколо. Чувствал се удовлетворен от храната, но в съзнанието му изникнала друга мисъл:

- Ех, сега да имаше и нещо за пиене...

И тоз час пред него веднага се появило прекрасно вино. Лежейки под сянката на дървото и сладостно отпивайки от виното, разхлаждан от свежия полъх на вятъра, човекът най-после осъзнал случващото се и започнал да се удивява:

- Какво става всъщност? Спя ли още? Или духове си правят шеги с мен?

И тъй като Дървото изпълнявало абсолютно всички желания, привиденията също се появили. Те били ужасни и отвратително жестоки. Точно такива, каквито човекът си ги представял. Разтреперил се той от страх и си помислил:

- Леле, ми ако ме убият...

И те го убили.

Внимавай какво си пожелаваш!

Защото всичко може да се сбъдне...

Люлеещото се момче ( The swinging boy)

© снимка: Амит Дейв

Жени-хиндуистки от етническата общност на синдхите носят грънци като част от 40-дневните пости, посветени на Джулелал (Люлеещото се момче), техния върховен Бог-покровител, които завършват с тържествена процесия по улиците.

Историята разказва, че Мирк шах, безскрупулен мюсюлмански владетел, нахлул в територията на днешен Пакистан и завладял местните провинции. След което владетелят дал следния избор пред всички хиндуисти в Синдх - или да приемат Върховната вяра на Исляма, или да бъдат доживотно преследвани. Хиндуистите помолили шаха за 40-дневна отсрочка, преди да дадат своето крайно решение. Потънали в отчаяние, синдхите се отдали на непрестанни молитви към бога на водата,Варуна. 40 дни молитвите не слизали от устата им. Нито се бръснели, нито сменяли дрехите си, по цял ден и по цяла нощ постели и пеели възхваляващи Варуна песни. Молели го от цялата си душа да им се притече на помощ и да ги избави от ръцете на поробителя.

На 40-я ден глас небесен разтърсил земите им: "Не се бойте, ще ви спася от Миркшах." - казал той. "Ще дойда при вас като смъртен. Ще се родя от утробата на Мата Девки в дома на Ратанчанд Лохана от Насарпур.

Всички въздъхнали с облекчение и благодарели на небесния глас. Скоро

Пробитото гърне (The cracked pot)

Един носач на вода в Индия имал две големи гърнета, които носел окачени на двата края на прът, а прътът слагал на рамото си. Едно от гърнетата било леко пукнато, затова носачът успявал да го занесе от потока до къщата на господаря си едва наполовина пълно, докато другото било съвсем здраво и не изпускало нито капка. Така носачът пристигал в къщата на господаря си с гърне и половина, вместо с две гърнета с вода. Това се случвало всеки ден в продължение на две години.

Разбира се, здравото гърне много се гордеело, че било идеално и вършело страхотна работа. А горкото спукано гърне, засрамено от своя недостатък, било много нещастно, че отговаря само наполовина на поставените му изисквания.

След две години угризения и усещане за горчив провал, то проговорило на водоносеца край потока:

- Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.

- Защо? – попитал го той. – От какво се срамуваш?

- За изминалите две години успявах да пренеса само половината от обема си, защото пукнатината позволява на водата да изтича през целия път до дома на господаря ти. Заради моите дефекти ти трябва да вършиш повече работа и не получаваш заслуженото за усилията си.

На водоносеца му станало жал за горкото гърне и със съчувствие му казал:

- Когато се връщаме към къщата на господаря, искам да обърнеш внимание на красивите цветя покрай пътеката.

И така, докато се изкачвали по хълма, старото спукано гърне забелязало слънцето, което огрявало красивите цветя покрай пътеката, и това го ободрило малко. Но накрая, щом пристигнали в къщата, то отново се почувствало зле, защото половината вода и този път липсвала. Тогава гърнето повторно се извинило на носача за своя недостатък.

В отговор носачът го попитал:

- А забеляза ли, че има цветя само от твоята страна на пътеката, а не от страната на другото гърне? Стана така, защото аз знаех за твоята особеност и реших да се възползвам от нея. Затова я превърнах в предимство. Посях цветни семена от твоята страна на пътя и всеки път, когато се връщахме от потока, ти ги поливаше. От две години аз късам тези цветя и украсявам масата на господарите си. Ако ти беше обикновено гърне, те никога нямаше да се порадват на тази красота.

Всеки от нас има своите уникални качества. Ние всички сме спукани гърнета. Затова не се притеснявайте от недостатъците си. Признайте ги и ги превърнете в извор на красота.



Не забравяйте, че в слабостите си ние откриваме своята сила.



из книгата „Скритият дар“ на Джериес Авад.

Окованият слон

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимо животно и на други, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си...Но след номера и дори малко преди да излезе на арената стоеше все вързан за едно колче, забито в земята със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом дрсиран, защо го оковават?”
Не си спомням да съм получил никакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и

Легенда за ориза

    снимка: интернет

   Навремето, когато Земята била млада и всичко било по-добро от сега; когато мъжете били по-силни и жените били по-красиви; когато плодовете били по-големи и сладки , оризът също бил с огромни зърна. Едно зърно било достатъчно да нахрани един мъж. Хората не събирали реколтата си с пот, а зърната сами се отронвали и се стичали към хамбарите. Един ден в онова благодатно време, една вдовица казала на дъщеря си : "Дъще, нашият хамбар е твърде малък. Да го съборим и да направим нов, по-голям"."
За нещастие новата реколта узряла точно тогава, когато старият хамбар бил съборен, а новият не бил завършен. Хиляди зърна ориз започнали да се стичат към къщата на вдовицата, а тя не знаела какво да направи . Тогава в яда си тя стиснала едно зърно и извикала през сълзи: "Не можа ли да изчакаш на полето, докато построим новия хамбар? Не трябва да ни безпокоиш, когато не си желан!". В същия момент оризовото зърно се строшило на хиляди парченца и казало: "От днес нататък ние ще чакаме на полето, докато пожелаете"...От този ден до днес оризовите зърна са малки и хората изкарват прехраната си с пот на челото...
-----

Мъдрият просяк (The wise beggar)

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
   — Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
   — Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
   Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
   — Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
   Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
   — Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
   — А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
   —  Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
   — Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
   — Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но кагато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
   Накрая царят попитал:
   — А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
   — Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
   Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

Photo: Internet