Вишакхапатнам ( Vishakhapatnam)

 © Еленикиндия 
    текст: сп. Светилник

"Когато посетите този прославен с богатото си културно наследство щат на Индия, в миналото седалище на царе и низами, за чието славно време свидетелстват старинни крепости, разкошни дворци и паметници на вярата, вие разбирате какво са имали предвид рекламните брошури с това: „Колкото повече гледате, толкова повече ви се иска да видите!”

Племенно селце Чомпи ( Chompi tribal village)

 Чомпи се намира по-близо до Араку и затова има по-спретнат вид. Някои от колибите са с ток, има училище и повече разпилени по земята градски отпадъци, което говори за по-заможния статут на селцето. Всички отново гледат странно, но за разлика от други бедни места, никой не проси пари от нас. Колибите са изцяло глинени, скалъпени без много зор, като само някои са изрисувани и подредени. Основният поминък на жителите на Чомпи е да украсяват с цветни лакове керамичните съдове и фигури, в чиято направа се е специализирало предното село- Мадагада. Украсяването става по много интересен начин - разтопяват цветни подобни на пластелин масури, които налагат по керамичните статуетки. Така им се придава една особена релефност.

"Какво желаеш, другоземецо!"

Племенно селце Мадагада (Tribal village Madagada)

   © текст и снимки: Еленикиндия, 2010 

   Мадагада е селце с има-няма десетина колиби, зачукано нейде в долината. За него научаваме на място от една случайна крайпътна карта, на която то заедно с друго безизвестно селце, Чомпи, бяха отбелязани като "места с традиционни занаяти". Трябва да чекнем езици и да сменяме интонацията и тембъра на гласа няколко пъти, доде се разберем с местните рикшаджии къде аджеба искаме да отидем. Не езика ория местните названия звучат почти еднакво. След половин час рикшаджията ни стоварва насред кълбо от прахоляк и куп ококорени детски очи. Сред началната реакция на изумление, последва страх. Щом тръгваме с бавна крачка към колибите, които са занемарени, схлупени и неугледни в сравнение с туристическите племенни колиби, в които сме отседнали, децата ни правят път и се дърпат настрана, като че близостта с наш ще им донесе лош късмет.

    Възрастните се правят, че ни ги е грижа за нас, но и те подмятат погледи зад рамо. Ние се усмихваме като идиоти, за да обезоръжим недоверието им и раздаваме бисквити на тези, които дръзнат да се доближат. Да можехме да сме невидими на такива места, щяхме да се чувстваме най-добре. За жалост не успяваме да направим контакт с местните по начина, по който ни се иска, защото в селото има един единствен възрастен занаятчия, който говори хинди. Всъщност "говори" е доста пресилено, знае две думи на кръст. Разглеждаме керамичните изделия, над които занаятчиите работят и се запътваме към Чомпи, където същите тези изделия се украсяват с естествени бои.

Танцът дхимса и как се печелят лесни пари ( Dhimsa dance and easy money-making)

  © Еленикиндия, 2010 

Танцът Дхимса е традиционен за планинските племена (гириджан) валмики, багата, кхонд и котия кхонд, населяващи Ориса и долината Араку в Андхра прадеш. Танцът се провежда най-вече  по случаи сватбени тържества и по време на ловния сезон през април. Чрез него родовете от отделните селища имат възможност да скрепят връзките си. Дхимса има около дванайсет разновидности с различно танцово съдържание. Бода дхимса е в почит на женско божество-закрилник на селото. Други като Бхага Дхимса имитират бягство от атакуващ тигър, а трети като Бая Дхимса се изпълняват около безмълвно седящ  в центъра на оформен кръг жрец, готов да посрещне в тялото си духа на богинята.

Днешно време жените са се изхитрили и са превърнали танца в сполучливо средство за припечелване на някоя друга рупия. Който от публиката вдигне ръка и подаде банкнота, става за кратко обект на възхвала от жените. Те извикват на висок глас три-четири пъти неговото име, като трябва да му донесе здраве и благополучие. 

Докато наблюдавах представлението седнал на паважа, изведнъж над мен се извиси една от танцьорките и най-безцеремонно ми поиска банкнота. Дадох й една двайсетачка и жената ме попита за име. "Може ли да кажа това на татко" – попитах аз на хинди с надежда, че ще ме разберат, но уви племенните жени едва ли овореха хинди, затова в следващия миг във въздуха зазвучаха хорово последните казани от мен думи :„На татко!На татко!На татко!“. Явно си помислиха, че се казвам „На татко.“ Нелошо име, нали?

Мисля, че от едно такова кратко представление на площада в Араку жените изкарват към има-няма 100-150 рупии, което си е една солидна сума за "работа" от този сорт.

Червената долина ( Araku - the red valley)

© снимки: Еленикиндия, 2010

На път за Араку, сгушен сред хълмовете Анантагири в Източните Гхати, сиреч в източната част на щата Андхра Прадеш. Пътуваме с живописния Кирандул експрес, който за четири часа преминава през 48 тунела, а при всяко влизане и излизане от тунел, пътниците отварят гърла и надават пронизителни писъци, сякаш за да преборят страха от тъмнината или обзелото ги отегчение.


Стълпотворение в Бора. На връщане ние също ще се отбием тук, за да се насладим на прочутите пещери, открити случайно от пастир, загубил из тези места една от своите крави. Кравата оживяла като по чудо и от тогава се смята, че има нещо магическо в пещерата Бора. Вътре може да се видят интересни природни изображения на божества от индийската митология.

Градът на перлите (Pearl City)

© снимки: Еленикиндия, 2010



  Основан от Кули Кутуб шах през 1591 г., град Хайдарабад – главният град на щата Андхра прадеш, е петият по големина в Индия. Той носи славата на минало величие и разкош, които в нашето съвремие отлично съчетава с високите технологически постижения на човечеството. Развитият тук център ХАЙТЕК-СИТИ превръща Хайдарабад в символ на разрастващия се конгломерат от многонационални компании, т.нар. Сайберабад, и в една от силиконовите долини на Индия.

   През 400-те години на своето развитие метрополисът с космополитно градско население, носител на разнообразни култури, езици и религии, с великолепните си паметници на културата и обществени сгради, които свидетелстват за минал разкош, запазва спецификата на източната си култура, въпреки огромния си напредък и в най-авангардните индустриални направления. Дори честваните из цяла Индия религиозни и сезонни народни празници, свързани с промяната на годишните времена, жътвата и др., тук имат своя специален колорит и аромат.