Геният на тирето - Джагадиш Бос (Jagadish Bose)

Джагадиш Бос е сред най-значителните учени на Бенгалския ренесанс. Той е първият ин­диец, пробил си път до затворения дотогава клуб на западна­та наука. Бос изобретил един от първите полупроводници, за което получил с неохота първия в Индия патент. (Години на­ред Бос се съпротивлявал с мотива, че научните постижения принадлежат на целия свят.) Освен това провеждал експери­менти с радиовълни, и според някои свидетелства, дори изо­бретил радиото години преди Маркони.

Бос имал много общи неща с приятеля си Рабиндранат Та­гор. Също като него, и той взаимствал много от Запада, но в никакъв случай не е бил просто продукт на Запада. Научният му подход, също като поезията на Тагор, бил силно повлиян от индийския му светоглед. За Бос, поетът и ученият имат обща цел: „да открият единството в объркващото разнообразие и пъстрота“ Двамата с Тагор били монисти. Те вярвали, че Все­лената, макар да изглежда невероятно разнообразна, е едно цяло, и нищо не може да съществува извън него.

Кариерата на Бос променяла няколко пъти траекторията си под ударите на лични трагедии, или, на езика на Теорията на хаоса, бифуркационни точки. Разклонения на пътя. Запи­сал се в медицинско училище в Лондон, след което най-веро­ятно го чакала успешна, но незабележима лекарска кариера, но се заразил от мистериозна болест. Състоянието му се вло­шавало от миризмите в залата за дисекции. Било непоносимо. Неохотно, Бос напуснал медицинското училище и се качил на влака за Кеймбридж. Там изучавал физика, химия и биология. За своя най-голяма радост той открил, че се е натъкнал на ис­тинското си призвание - чисто научното изследване.

Дейвид Хеър и Индия (David Hare and India)

Днес се случва това, а същото се е случило и в началото на юни 1842 година. Улиците плувнали във вода, каретите хвърляли кал по минувачите. Неприятните условия обаче не попречи­ли на няколкостотин души, повечето индийци, да присъстват на едно погребение. С наведени глави и натежали сърца, те вървели редом с ковчега на Дейвид Хеър, шотландски часов­никар, който се превърнал в просветител и филантроп. Чув­ствата били силни. „Хората ридаеха, като че ли са осиротели след смъртта му“, разказва един свидетел на събитието. Един от ораторите възхвалявал Хеър като „защитник на каузата на модерното образование, вестител на ерата на разума в държа­ва, потънала във вонящото блато на суеверията, безстрашен борец за свобода, истина и справедливост... приятел на хора­та без приятели“.

Рабиндранат Тагор (7 май 1861 - 7 август 1941)(Rabindranath Tagore)

Всеки Ренесанс има нужда от Ренесансов човек. Флорен­ция има Леонардо. Единбург има Дейвид Хюм. Калкута има Рабиндранат Тагор. Поет, есеист, драматург, активист и Но­белов лауреат, той олицетворява пълния разцвет на бенгал­ския Ренесанс. Макар да носел толкова много дини под една мишница, към края на живота си той обобщил своето съ­ществуване с три думи: „Аз съм поет“. За Тагор всичко друго било вторично, производно на това. Което ни води към една очевидна, но въпреки това важна характеристика на хората, които водят креативен живот - те се виждат като хора, кои­то водят творчески живот и не се страхуват да го кажат. „Аз съм математик“, отсича Норберт Винер в заглавието на авто­биографията си. Гертруд Щайн отива още една крачка напред, като смело заявява „Аз съм гений!“
Днес Калкута повече боготвори, отколкото чете Тагор. Образът му - винаги с дълга, надиплена се брада и мъдри очи, заобиколени със ситни бръчици, е навсякъде. Песните му гър­мят от високоговорители но улиците. Книжарниците са от­делили цели секции за трудовете му. „Трябва да прочетете Тагор“, ми казва всеки, след което ми цитират Йейтс, който из­рекъл знаменитата фраза, че да прочетеш един стих от Тагор е достатъчно, за „да забравиш всички грижи на света“. Има два вида гении: едните ни помагат да разберем света, а други­те - да забравим за съществуването му. Тагор успява да нрави и двете.

Защо Майка Тереза не спечелва индийските сърца (Mother Teresa never won Indian heart)

Всеки човек греши, това е така. Някой просто го правят системно, регулярно и преднамерено. Простено им е, нали са светци.  

Майка Тереза - една от знаменитостите в съвременната ни история, за която в Индия установихме с почуда, че калкутци имат не едно, ами цели две наум по отношения на дейността на основания от нея орден - "Мисионерите на милосърдието." 

Чели ли сте „Empire of the soul” на Пол Робъртс? Няма да забравя интервюто, което дава Майка Тереза за книгата му. Там тя споделя, че няма по-хубаво от това, че съществуват болката и страданието по света, защото това е велика и свята възможност за правоверните християни да докажат своето милосърдие и така да се единят с бога. Оттам целият разговор тръгва в тази насока - как гладните епидемии и чумите, на които тя е свидетел в Индия, са всъщност невероятна благодат, златен шанс за християнина да докаже своя алтруизъм. Вкусът, който остава след прочетеното е това, в което я обвиняват и много калкутци – маскираният като състрадание кариеризъм и фанатично преследване на една едничка цел – почетно място в светите небесни земи... 

Публикуваме една чудесна статия на "Капитал" по темата. Казва се "И тази майка също"...

Белур Матх и Калкута (Belur math and Kolkata)

   © снимки: Еленикиндия, 2010
  
    Белур матх и Калкута шепнат името на светеца от 19-и век Рамакришна.
    
    Ето какво казва той:

    "Хората могат да бъдат разделени на няколко категории - тези, които са оковани във веригите на света; търсещите освобождение, освободилите се души и вечно свободните.
     Представете си, че в морето е хвърлена мрежа. Някои риби са толкова умни, че нивга не позволяват да бъдат заловени. Такива са вечно свободните хора. Но повечето риби се улавят в мрежата. Някои от тях се опитват да се измъкнат - търсещите освобождение. Не всички, които се борят, успяват. Нужни са много качества, за да успееш. Малцина успяват да се спасят и да се гмурнат с радостен плясък във водата пред погледа на рибарите. Такива са освободилите се души. Повечето риби обаче не успяват да се измъкнат въпреки опитите си. Ровят в земята, захапали мрежата в уста и лежат там безропотно с утехата, че са в безопасност. Горките, дори не подозират какво ще им сторят рибарите, като ги извлекат на сушата.Това са окованите във веригите на света."

Шантиникетан - обител на покоя (Shantiniketan - abode of peace)

© текст и снимки: Еленикиндия 

     "Пълни очите си с багрите, дето играят в потока на красотата — напразно се опитваш да ги сграбчиш. Това, което гониш със желанието си, е сянка. Това, което тръпне в опнатите струни на живота ти, е музика. Виното, дето пият на пира на боговете, няма ни тяло, нито мярка. То е в забързаните ручеи, в цъфтящите дървета, в усмивката, която танцува в крайчеца на тъмните очи. От него пий на воля." (Тагор)

     Някога тук било пустош...голи полета...забравени земи. Един човек ги купил за жълти стотинки. Казал си: “Тук трябва да има училище. Но не обикновено. Не..не! Класната стая е затвор. Аз не искам учениците да се учат в затвор. Искам да създам обител на покоя, красотата и природата, от която учениците да вдишват, да поемат с пълни гърди и да се вдъхновяват да творят." Така Рабиндранат Тагор създава училището Шантиникетан, което впоследствие прераства в университета Вишва Бхарати (“Университет на Света”) - първият в Индия с безплатно обучение за времето си.

    Тук не са нужни изпити. Те не дават реална оценка за способностите на ученика. Най-справедливата оценка е тази, която ученика сам си дава. Собствената удовлетвореност от онова, което върши. Няма изпити, защото няма съревнование. Тук всеки се учи на онова, което обича и може да прави най-добре. Усъвършенства се. Няма място за конкуренция, когато целта не е да си най-добрият. А да си удовлетворен и уверен в уменията си.