Махабалипурам (Mahabalipuram)

   © Elenikindia and Vanya Topalska 

    Индия блести. Сияе от цветове и динамика. Това е така, защото всеки път, когато пътуваме, я преоткриваме. Защото когато си на път, животът кипи. Няма място за скука и рутина. В уседналия живот понеделникът се сблъсква с неделята и единствената разлика в дните е с какви дрехи отиваме на работа. Когато пътуваш, отброяваш дните другояче. Имаш чувството, че всеки един удар на сърцето ти е скъпоценен дар. Рабиндранат Тагор, индийският поет и философ, е казал, че пеперудата не брои в месеци, а в мигове, защото животът й е съвсем кратък на фона на човешкия. Но въреки това нейният живот е красив и пълноценен. Когато си на път, и ти ставаш като пеперудата. Започваш да цениш всеки миг. Потъваш в тоталността на мига. Когато си на път не мислиш за нищо друго освен "тук и сега". Няма бъдеще, няма минало. Плуваш във водите на безвремието. Като скок с бънджи. 
    Когато си на път в една и съща минута сърцето ти може да проклиня и да благодари, да ликува и да страда. Индия може да е хаотична, несигурна и направо безумна, но не може да бъде скучна. Ако тук, в Европа, цари комфорт, който ни успива, ред, в който се губим, то Индия е изначалният хаос, от който се поражда животът, безумието и "тъмнината", в която се откриваме.

Бронзовите фигури на Чола (The bronze statues of Chola)

Малцина западни скулптори - с изключение може би на Донатело или на Роден - са постигали чистата същина на чувствеността, предадена така превъзходно от скулпторите на Чола, или са внушавали такова усещане за тържеството на божествената красота на човешкото тяло. В начина на представяне на полуголите тела на божествата и на светците има смайваща яснота и чистота - с помощта на най-простички средства скулпторите подчертават техния дух и тяхната сила, радостите и удоволствията им, а също и взаимната им наслада от красотата им. В музея в Танджор човек може да види скулптурна група, в която Шива нежно се пресяга и докосва гръдта на съпругата си Ума-Парвати, която е гола - има само гривни на ръцете и на глезените и колан, който придържа тънка и прозирна пола. Другаде виждаме как той притиска носа си отзад към голите й рамене или докосва меката част на ухото й. Това е проява на типичния за епохата на Чола сдържан намек за несравнимото еротично въздействие на бога, чието иконично изображение е фалическият символ и когото свещените текстове възхваляват за продължаващите му с хилядолетия любовни подвизи в Хималаите. В някои храмове в Тамил Наду последното действие на жреците, преди да затворят дверите на светилището, е да махнат обицата от носа на съпругата на Шива, за да не би богът да се закачи на нея и да се раздразни, докато се любят - акт, уверяват свещенослужителите, който осигурява съхранението и обновяването на Вселената.

След като големите южноиндийски храмове били построени, нерядко се оказвало, че големите каменни статуи от светилищата са прекалено грамадни, за да бъдат разнасяни. По тази причина през десети век в Южна Индия започват да отливат първите бронзови статуи на божества. Практиката се появява в дворците на владетелите от династия Паллава от Канчипурам, но под патронажа на техните съперници, царете от династия Чола от Танджор, скулпторите от региона довеждат това изкуство до съвършенство. Когато завършили строителството на своя голям династичен храм в Танджор през 1010 г. владетелите Чола дарили на новата постройка не по-малко от шейсет бронзови изображения на божества, две трети от които били подарени от Раджараджа I, а останалите - от неговите сестри, от цариците, от благородници и служители. Изключително умиротворени и пластични, тези бронзови статуи от епохата на Чола са най-великите произведения на изкуството, създавани някога в Индия. Те стоят безмълвни по пиедесталите си, но сърдечно разговарят с ръце с богомолците чрез беззвучния lingua franca на мудрите, тоест с езика на жестовете от южноиндийските танци. Вярващите виждат, че ръцете им са вдигнати за благословия и увереност, обещават закрила и дарове, и най-вече - брак, плодородие и плодовитост, в замяна на почит и преклонение, които безусловно са тяхно божествено право.

Вероятно образът на Шива Натараджа е най-великото художествено творение от времето на династия Чола. От една страна, Шива танцува триумфално след победата си над демоните на невежеството и мрака и за да достави удоволствие на съпругата си. На друго ниво на възприятие обаче - когато е с развяващи се сплъстени кичури коса и ограден от огън - Шива унищожава света с танца си, за да може той отново да бъде създаден и закрилян. В едната си ръка държи огън, символ на унищожението, а с другата бие барабанчето дамару, чиито звуци са знак за сътворението. Обновен и пречистен, посредством танца си Натараджа изважда света от гибелта и го води към обновлението в кръгъл символ на цикличната природа на времето.

Ето и още от изяществото на Чола:

Храмът сам идва при теб (The temple that finds his way to you)

© Elenikindia

"Когато Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед"... Така и в хиндуизма - ако не ти остава време да отидеш в храма, храмът сам идва при теб. 

 Всеки който е чел хиндуистка митология знае, че боговете в Индия подобно на хората си своенравни и ревниви. Вместо да седят в своите храмо­ви дворци, те предпочитат да надзирават владенията си, да бранят територията си. По тази причина на големи празници ги изнасят извън храмо­вете, обличат ги, украсяват ги с накити и с гирлянди, поста­вят ги върху паланкин или храмова колесница, поднасят им листа от бетел и ядки от арекова палма, а после ги разнасят наоколо - като раджа, който инспектира владенията си - за да затвърдят властта си и да обиколят царството си. 

Танджавур и храмът Брихадешвар (Thanjavur and Brihadeshwar temple)

   © текст и снимки: Elenikindia

Ей ни нà в Танджавур (или още Танджор) - някогашната столица на древната династия Чола, а днес 250-хиляден град, обливан от водите на свещената река Кавери. Именно тук, на това страхотно местенце, веднъж месечно се поднасяла човешка жертва на богинята Кали до 1835 г., когато практиката била официално забранена от британците. Но затова след малко. Първо да ви запознаем с особеностите на храма.

Снизхождането на Ганга на Земята (Descent of the Ganges)

   © Elenikindia

    В южния град Махабалипурам стоим пред прочутия шедьовър на древноиндийското изкуство от времето на династията Паллава – масивна скала с размери 30 на 12 м, за която се твърди, че е най-големият барелеф в света. И наистина прилича на приказка, изписана върху тялото на кит. Барелефът с тези десетки сцени на животни и божества, на нимфи, джуджета, небесни музиканти, хора-змии, хора-птици, хора-лъвове и т.н ни говори и раказва като някой надъхан придворен поет. Изнася своя каменен прочит на легендата за раждането на Ганга. Естествената пукнатина в скалата, образувана от някогашно поточе, е умело включена в композицията, за да се пресъздаде напълно митът за изливащата се от небето река. Според някои в композицията е изваян образът на героя Арджуна, който се покайва пред Шива, за да си осигури оръжие и мистична сила малко преди да влезе в битка с Кауравите, но според повечето историци изваяният камък все пак разказва популярната легенда за раждането на Ганга. Затова и паното е позната с две имена: „Покаянието на Арджуна“ и „Снизхождането на Ганга на Земята“.

     Легендата разказва

Храмът Ранганатхасвами в Тиручирапали (Ranganathaswamy, Trichy)

© Elenikindia & Vanya Topalska

    Храмът в Тиручирапали (Тричи), разположен живописно край бреговете на река Кавери, е един от най-пищните вайшнавски храмове в Южна Индия. Ако Ангкор Ват в Камбоджа е най-големият храмов комплекс, съществуващ в лоното на хиндуизма, то Ранганатхасвами в Тричи е най-големият функциониращ храм в света. Комплексът заема площ от 156 акра с периметър от 4 116 метра. Централният храм е опасан от седем концентрични кръга, всеки от който е като малък квартал, помещаващ цветни сергии, заведения, квартири за поклонници и малки светилища.

Кодайканал, Тамил наду (Kodaikanal)

Ще дръзнеш ли сега, душа

Ще дръзнеш ли сега, душа, да тръгнеш с мен към непознати краища,

Ауровил 2013 (Auroville)

सं गछध्वं सं वदध्वं सं वो मनांसि जानताम |

देवा भागं यथा पूर्वे संजानाना उपासते ||

समानो मन्त्रः समितिः समानी समानं मनः सह चित्तमेषाम |
समानं मन्त्रमभि मण्त्रये वः समानेन वो हविषा जुहोमि ||

समानी व आकूतिः समाना हर्दयानि वः |

समानमस्तु वो मनो यथा वः सुसहासति ||

saṁ gachadhvaṁ saṁ vadadhvaṁ saṁ vo manāṁsi jānatāma

devā bhāgaṁ yathā pūrve saṁjānānā upāsate

samāno mantraḥ samitiḥ samānī samānaṁ manaḥ saha cittameṣāma

samānaṁ mantramabhi maṇtraye vaḥ samānena vo haviṣā juhomi ||

samānī va ākūtiḥ samānā hrdayāni vaḥ |

samānamastu vo mano yathā vaḥ susahāsati ||

Съберете се и заедно говорете, нека умовете ви бъдат в съгласие, както първо-боговете седят в единодушие на своето причастие.

Думите са единни, единно е събранието, едно цяло е умът, такива са и мислите.

Излагам пред вас единна мисъл и

отдавам почит с всеобщо възлияние.

Единна е волята, умовете също

нека бъдат единни мислите ви, както и щастливото ви съгласие

  © Превод от санскрит (Ригведа 10.191): Elenikindia

     Снимки: Elenikindia and Vanya Topalska

Пудучери - франсета, Ганди и Азис (Puducherry)

 © Elenikindia 2013

Пудучери – град на индийски франсета, на Ауробиндо, на Пи и на най-възрастния йога-инструктор - 93-годишната Тао Порчон-Линч.

Дълъг крайбрежен булевард с бели, светлосини и светлозелени сгради с френски прозорци и балкони, грандхотели с портиери в изискани ливреи под пъстри тенти. Улични сергии, скрити под големи чадъри. Луксозни ресторанти с градини в дворовете. Слънчевите лъчи, проблясващи по излъсканите стъклено-месингови фасади на административните офиси и посолства. Море, вкаменяващо хората – десетки статуи, зареяли поглед към синия простор. А Ганди им е обърнал гръб, отправил взор към пристъпващата цивилизация.

На всяка крачка езиците и музиката се сменят и всеки ресторант изсипва различен аромат във въздуха. Дълго време се лутаме по уличките в търсене на точния ресторант – онзи с хубав вид и щадящи джоба цени. Подминаваме махагонови врати и рамки на прозорци, тежки драперии, маси от тиково дърво, огромни огледала и сводове. Накрая се принуждаваме да направим компромис с второто условие, тъй като в най-френската част от града съвсем обяснимо и тарифите са близо до парижанските. Сядаме в едно от най-известните заведения във френския квартал – Roundezvous. Градината е препълнена с чужденци, бели контета, хранещи се с непоклатима маска на сериозност, с изправени гърбове, все едно са глътнали дъска и чупващи с финес парченца от своя киш или пиле, облято в червено вино. Тичащи напред-назад келнери, потни облаци пара по коридорите, трескава работа в кухнята.

И тук идва най-култовият момент

Настаняват ни в най-безличната, но единствената незаета част от ресторанта.

Климатикът разлюлява промазания с аромати въздух. В този момент нещо свръх неестествено като призив за морал в бг парламент си проправя път до ухото ми през гъстака от звуци и неразбория, който неизбежно избуява на всяко място, което посещаваме – просто сме най-шумната група дори спрямо индийските шумомери. Укротявам шумотевицата едва едва, но все едно насреща си имам генетично проявление на Кубрат Пулев...”Тихо, тихо бе хора...и вие ли чувате това, което чувам аз?”

Над брега на Бенгалския залив и молбите на морските води, над заспалата уличка Rue Saffren с мирис на море и френски парфюм в бялата част на Пондичери, в славещия се с най-добрата френска кухня ресторант Рандеву се носи чалга воят на Азис и неговата кохорта – Камелия, Анелия, Маймунелия и Селия.

Какъв е шансът да се нахендрим на тоя голям, дебел, четвъртит ..... да го “напипаме” по азисовски на хиляди километри от родината? Едно на милион. Безценно. Единствената ни утеха е, че все пак "оная работа" на чалгата не е толкова дълга, че да стигне до Индия благодарение на собствения си талант. Оказа се, че Валери, индийката-управител на ресторанта, преди години работила с българи в Швейцария и те я открехнали на нашата “свята и полята” музика, а тя толкова я харесала, толкова й напомняла на боливуд, че започнала да лансира новия музикален жанр в ресторанта си. Гостите на заведението и бездруго едва ли долавяли нередността в това, че слушат първокласна българска чалга във френски ресторант на индийското крайбрежие.   

И за да не мислите, че голословя, малко видео кадри и снимков материал

Тируванамалай и Червената планина Аруначала

© Снимки: Еленикиндия, 2013

В Тируванамалай се намира един от най-важните за шиваитската общност храмове - Аннамалай. Храмът е изграден през IX-X век от династията Чола. Част е от панча бхута стхалам - храмовете на петте елемента. Аннамалай символизира елемента огън, тъй като според хинду митологията на това място Шива се превърнал в огнен стълб без начало и край, за да докаже своето превъзходство над Вишну и Брахма. Комплексът покрива площ от 10 хектара и е един от най-големите в Индия.

Събитие за Ауровил, 06.06.2013

 Клуб "Приятели на Индия" ви кани на 

               АУРОВИЛ - ЗЛАТНАТА СПОЙКА КЪМ ЕДИНЕНИЕ МЕЖДУ ХОРАТА 

 прожекция на филм и 

беседа-разговор с Татяна, дългогодишен жител на селището

 Всеки от вас ще има уникалната възможност да научи от първа ръка повече за живота в този международен културен град, проектиран да обедини ценностите на различни култури и цивилизации в хармонична среда с единен стандарт на живот, съответстващ на физическите и духовни потребности на човек. 

 Място:   Център за източни езици и култури, бул.Тодор Александров 79, аудитория 20 

Дата и час: 06.06.2013 - четвъртък от 18:30 часа - вход свободен

Град на градини и шоколад ( Town of gardens and choco)

© снимки: Еленикиндия, 2007

Освен шоколадово царство,Удхагамандалам представлява и царство на музеите и градините. Има музеи на чая, на розата, на восъчните фигури, на цветя, правени от копринени влакна.

Градът на камъните ( Town of stones )

снимки: Еленикиндия, 2007
© В града на камъните
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“

       Мамалапурам, както бе известен градът, представляваше една главна улица, на която се случваше всичко и няколко по-малки пресечки. Но това, което правеше града забележителен, толкова забележителен, че беше вписан в категорията „Международно наследство“, бяха скулптурите и скалните картини, с които изобилстваше. Тук всяко второ дюкянче продаваше мраморни изделия и всеки втори човек беше изкусен каменоделец. Мало и голямо седеше на паважа пред павилиона си все едно е у дома си и грижливо обработваше скалните късове под музикалния съпровод на длетото, чука и триона. Тук традициите бяха силни. Много младежи наследяваха занаята и изкарваха прехраната си в майсторене на скулптури за храмове из цяла Индия. Чудесно бе да видим толкова млади хора накуп, които се занимаваха с нещо смислено и стойностно, а не пропиляваха времето си в шляене насам-натам. Напротив, изящните форми, които извайваха, изискваха много труд и старание. Един младеж сподели с нас, че вече трети ден реже едно парче камък. Толкова търпение и концентрация само за едно рязане, а какво да кажем за същинското дялане!
     И отново това, което ми се наби на очи бе, че целият работещ контигент, всички до един бяха мъже. Навсякъде досега мъжете тотално владееха улиците на градовете. Ако за момент се спреш и се загледаш в руното от движещи се хора, ще установиш, че на фона на мъжете, жените се броят на пръсти, като шепа оризови зърна в каца с кафе.

"Ново село" ( New Village )

© текст и снимки: Еленикиндия, 2008

Френската ривиера на Изтока
из дневника на Ники: „ Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“

     С Пудучери, или бившето Пондичери, ние временно се завърнахме в Европа. Като с машина за телепортиране. Едно щракване, дърпане на лост и ето ни сред павирани тротоари, широки булеварди, крайбрежни алеи, украсени с цветя и палми. Намирахме се на улица „Ру де ла Марин“, заобиколени от множество други улици с френски имена. Обграждаха ни сгради, каквито свързвахме с Париж, но не и с Индия. До ушите ни постоянно долиташе френска реч, а тъмнокожи жандарми с червени кепета и синьо-бели униформи ръководеха движението. Как беше възможно това? Вярно е, че французите закотвили за постоянно корабите си в тази територия още през 1674 година. Вярно е, че районът останал част от френска Индия до 1954 г. и че до днес се води съюзна територия, но не съм подозирал,