"451° по Фаренхайт" - Рей Бредбъри

"Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях."

Из "Алексис Зорбас" - Никос Казандзакис

"Съществуват планини — продължих аз, — огромни, обиталища на богове и пълни с манастири. И вътре в тези манастири живеят монаси с жълти раса, седят с кръстосани крака месец, два, три, половин година и мислят все за едно и също нещо. Все за едно и също нещо, чуваш ли? Не за две неща — за едно! Не мислят като нас за жени и въглища, за книги и въглища; съсредоточават, Зорбас, ума си само върху едно нещо; и вършат чудеса. Така стават чудесата. Виждал си, когато поставиш някоя лупа срещу слънцето и събереш лъчите му само върху една точка, нали, Зорбас? Тази точка скоро почва да гори. Защо? Защото силата на слънцето не се разпилява, а се събира цялата върху тази точка."

***
Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество. 

Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва… 

Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах. 

— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря? 
— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“ 
Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере. 

„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“

Най-удивителният факт (The most astounding fact)

Един ден журналист от „Тайм“ решава да поговори с известния астрофизик и телевизионен водещ Нийл Деграс Тайсън и да му зададе следния въпрос – кой според него е най-удивителният факт, свързан с Вселената. Отговорът на Тайсън, който сам по себе си навява спомени за думите на Карл Сейгън, е толкова добър и проницателен, че за отрицателно време завладява интернет пространството…

„Най-поразителният факт е знанието, че атомите, изграждащи живота на Земята, атомите, съставящи човешкото тяло, могат да бъдат проследени до гигантските пещи, синтезиращи леките елементи в тежки елементи в ядрата си при екстремни температури и налягания. Тези звезди, по-тежките от тях, са ставали нестабилни в последните си години. Те са се свили и след това избухнали, разпръсквайки своите обогатени вътрешности сред галактиката. Вътрешности, съставени от въглерод, азот, кислород и всички основни съставки на живота. Тези съставки станали част от облака газ, който се кондензирал, свил, формирал следващото поколение слънчеви системи, звезди и заобикалящи ги планети. А планетите сега имали съставните части, нужни за живота.

Тъй че като погледна към нощното небе и знам, че да, ние сме част от Вселената, ние сме във Вселената, но може би по-важното от тези два факта е, че тя е вътре в нас. Когато разсъждавам върху това, поглеждам нагоре – много хора се чувстват малки, защото са малки, а Вселената е голяма. Аз обаче се чувствам голям, защото моите атоми са дошли от онези звезди. Усеща се взаимовръзката.

Точно това искаш от живота, искаш да се чувстваш свързан, значим, участник в това, което се случва, в действията и събитията около теб. Точно това сме ние, просто като сме живи…"

Из "Скитникът между звездите" на Джек Лондон

"Аз съм живял толкова живота през дългите векове. Човекът, индивидът, не е напреднал в морално отношение през последните десет хиляди години. Заявявам това с абсолютна сигурност. Разликата между необязден жребец и търпеливия впрегнат кон е чисто и просто разлика в обучението. Обучението е единствената морална разлика между днешния човек и човека преди десет хиляди години. Под тъничкия слой морал, с който е бил лъснат, той си е същия дивак, какъвто е бил преди десет хиляди години. Моралът е обществен капитал, насъбрал се през мъчителните столетия. Новороденото дете ще стане дивак, освен ако не бъде възпитано, лъснато с абстрактния морал, който се е натрупвал толкова дълго.

Бен­галският ренесанс (The Bengali Renaissance)

Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и рели­гията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауре­ат, един носител на „Оскар“, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), как­то и един уникално нов и различен начин на общуване, наре­чен „аdda ”. (Adda e групов разговор, форма на интелектуален обмен между членове на една общност или група, които първоначално са били от същия социал­но-икономически слой, но процесът се демократизира в модерните вре­мена. Адда е най-популярна сред младежите, които принадлежат към така наречената „средна класа интелигенция“. Въпреки че Калкута се смята за родното място на Ада културата, Сатяджит Рай (в своя филм „Agant.uk“) проследява произхода на традицията до провежданите в Древна Гърция по времето на Сократ или Платон редовни интелектуални диалози. Ада е предпочитано занимание за свободното време в Индия и Бангладеш) И това е само началото. 

Стив Джобс за Индия (Steve Jobs on India)

"Връщането в Америка беше по-голям културен шок, отколкото пристигането в Индия. Хората в селските райони на онази страна не използват ума си като нас; използват интуицията си и тя е по-развита, отколкото на който и да е друг народ по света. Интуицията е много силно нещо, по-силно от интелекта според мен. Това оказа голямо влияние върху работата ми.

Западното рационално мислене не е вродено у човека; то се усвоява и е огромно постижение на Западната цивилизация. В индийските села хората не го заучават. Научават се на друго, което в някои отношения е по-ценно, но в други не е. Това е силата на интуицията и придобитата чрез опита мъдрост.

Когато се върнах след седем месеца по индийските села, осъзнах цялата лудост на Западния свят, но оцених и способността му за рационално мислене. Ако просто седнеш и се отпуснеш, ще установиш колко неспокоен е умът ти. Когато се опиташ да го укротиш, това само ще влоши нещата, но с течение на времето той ще се успокои и когато това стане, долавяш по-фини неща — тогава интуицията ти започва да разцъфва, а стане ли това, вече виждаш нещата по-ясно и си по-близко до реалността. Умът ти просто преминава на бавна скорост и ти виждаш грамадния мащаб на мига. Виждаш много повече, отколкото си виждал преди. Това е дисциплина, която се постига с практика."

Стив Джобс пред своя биограф Уолтър Айзъксън

Историята на Маниша (The story of Manisa by W. Dalrymple)

   Снимка:invokingthedoddss.lk 
   Из "Девет живота- по следите на свещеното в съвременна Индия" от Уилям      Далримпъл

"Още от дете съм много набожна. И двамата ми родители са религиозни и у дома всеки ден правехме малка пуджа в чест на богинята. Деви винаги ме е привличала в различните си форми - като Кали, Дурга, Тара и така нататък - и винаги съм вярвала, че тя ме закриля от опасностите. Още като дете обичах да ходя по празници и мела, особено на Дурга Пуджа - това беше любимата ми седмица през годината. Обичах да наблюдавам как потапят богинята в реката в края на десетдневния празник. Докато бяхме там, общувах със садху и им задавах въпроси. Един от най-ранните ми спомени е за Дурга Пуджа, на която присъствах още невръстна в прегръдката на татко. Приятно ми беше дори само да наблюдавам панаира и всички пъстри гривни, които се предлагаха за продан по сергиите. Баща ми винаги успяваше да спести по нещо за този ден и да ни купи джалеби.

„Ти действително не умираш“ – рационализация на насилието във ведическото жертвоприношение

Статията е публикувана в електронното списание за азиатски и африкански изследвания "Манас"

Един от фундаменталните въпроси, терзаещи жертвопринасящите култури в древността, е отразен в парадокса, че човек трябва да убива, за да живее. Повечето традиционни общества намират решение на породилата го дилема, като създават подходящи средства, с които да легитимират насилието над ритуалната жертва. Най-често тази функция се изпълнява от митовете, чийто еквивалент се явява ритуалът. Ведическата култура също демонстрира ярко чувство на неудобство спрямо традицията на жертвопринасяне. В свещения канон прозира особена чувствителност към ритуалното насилие и дори се създава усещането за наличие на сериозно противоречие. В настоящата статия разглеждам методите, с които ведическите специалисти по ритуала намират решение на посочения парадокс. А той не е нищо друго освен инвариант на по-съществения екзистенциален конфликт, заложен във ведическото жертвоприношение – как човек да осъществи своя идеал и да принесе себе си в жертва на бога-творец (по подобие на божествения прототип) и в същото време да съхрани живота си на земята.

„Ти действително не умираш“ – рационализация на насилието във ведическото жертвоприношение

автор: Николай Янков

Класическото разбиране за жертвоприношение е приношение, при което жертвата (растителна, животинска, човешка) или част от нея се унищожава и поднася в дар на божествените сили, като повечето експерти по ритуала са единодушни, че по същността си жертвоприношението винаги имплицира някаква форма на насилие или на проливане на кръв. Насилието и ненасилието са широко дискутирана тема в индологията, най-вече от гледна точка на произхода и параметрите на принципа ахимса в Индия. Някои учени като Шмидт лансират идеята, че ненасилието води началото си именно от ведическото жертвоприношение, други като Х. В. Бодевиц твърдо вярват, че корените на този принцип са в антиритуалните брожения и в оформянето на аскетичните ордени в епохата на Упанишадите, докато трета група учени поддържат гледището, че идеите и принципът за ненасилие са външно привнесени в хиндуизма чрез ученията на Буда и Махавира. В настоящата статия не дискутирам тези вече придобили широка популярност въпроси. Целта на това изследване е да се разгледа насилието в перспективата на ритуалната мистификация и рационализация или както Силван Леви го нарича –особената форма на сакрално „хитруване“ (цит. по О`Флеърти, Смит 1989: 191). В настоящия материал илюстрирам и анализирам методите, с които ведическите експерти мотивират своите действия в ритуала, доводите, с които аргументират и оправдават ритуалното насилие независимо от засиливащото се напрежение в брахманическите среди и разрастващите се анти-ритуалистични и анти-насилствени движения, реформирали духовната обстановка в страната в периода на средните и късните Упанишади (около VII–VI в. пр.Хр.).
Насилието като иманентна част от ритуала

Жертвоприношението според учени като Емил Дюркхем и Зигмунд Фройд е заложено в темелите на човешката цивилизация. Цялото съществуване на човек в културно-социален аспект е поредица от смърт и прераждане, т.е. един непрекъснат процес на жертвопринасяне. Според изследователите на този културен феномен, убиването е sine qua non за всяко жертвоприношение. То по дефиниция се свързва с три престъпления – самоубийство, убийство и богоубийство (деицид) – от които не би се различавало, ако не беше сложната мрежа от роли, символи и свещени връзки, съставляващи ритуалното пространство. Централна място в тази мрежа заема жертвата. Тя именно осмисля всички останали елементи. Интересно е наблюдението на ведолозите, че в описанието за това какво се случва с растението сома по време на ритуала агништома многократно се употребява един характерен глагол – „убивам“ (han). В последния ден от сома жертвоприношението стъблата се изцеждат, за да пуснат своите драгоценни сокове. Денят се разделя на три стривания (savana). Всяка процедура се прави по абсолютно идентичен начин. Жрецът адхварю взема стръковете сома от ритуалната кола и изливайки вода върху тях, ги счуква с помощта на камък. Стритите стъбла се събират, измиват и изцеждат през платнена цедка в специални и удобни за консумация съдинки. Ведическите текстове изрично охарактеризират стриването на растението сома с убийство. „Те убиват сома, когато го изцеждат. С убиването на сома жертвата бива убита“ (ТБ 6.6.9.2).  „Растението се посреща като специален гост, самият бог Сома се въвежда на жертвеното място“ (ТС 6.4.8.1–3). „С изстискването на царя (Сома), те го убиват“ (ШБ 2.2.2.1). Друга строфа от същия текст дава повече подробности за това своеобразно убийство на бога:

„Когато посяга да удари (сома), той трябва да си представя този, когото ненавижда, мислейки си: „По него удрям, не по тебе, Сома“. Тъй като виновен е този, който убие брахман, но тогава каква ли вина ще има този, който посяга към Сома, след като Сома е бог? А те го убиват, когато го стриват. Така той (жрецът) се надига от мястото и остава жив, без да си навлича вина“ (ШБ 3.9.4.17).

Целият текст може да прочетете ТУК:

Многоликият образ на бога-юноша Сканда в санскритската литературна традиция

The many-faced nature of Kumara-Skanda in the sanskrit literature tradition

The history of worship of Kumara-Skanda, the eternally young god of war, is remarkable for its dynamic and undulating developement. From a deity, combining plenty of folklore and tribal elements with limited local significance it rises to a prominent and spread all over North India cult, flourishing in many dynasties between 2th BC and 5th AC only to fade into obscurity and spread downward to the South, where it is still venerated with pomp under the name of Murugan. In this work I attempt to trace back the genesis and evolution of the image of Skanda with its its complexity and multiplicity by researching the most important Indoeuropean heritage – the Sanskrit literature – and to outline the basic religio-political reasons which brought up the transformation of his character from a demonic personage with dangerous conduct into god of war and protector of the brahmanic orthodox.

Многоликият образ на бога-юноша Сканда в санскритската литературна традиция 

    автор: Николай Янков
© източник: "От Индия към Индия" -  сборник

       Историята на култа към Кумара-Сканда, вечно младия бог на войната, е забележителна по ред причини. Образът му се развива изключително динамично и вълнообразно - от божество, съчетаващо много фолклорни и племенни елементи с тясно локално значение, то си проправя път в ортодоксалната брахманическа ситема и се превръща в универсален за Индия хиндуистки бог, чиито култ процъфтява по време на управлението на редица династии между II в.пр. Хр и Vв.сл.Хр., за да залезе напълно в северна Индия до края на VII век и да пренесе своя пламък на юг, където до ден днешен е почитан под образа на Червения Бог – Муруган. Основна цел на настоящия доклад е да проследи генезиса и еволюцията на Кумара-Сканда с неговата характерна разнородност и многопластовост, като се опирам на най-значимото индоевропейско наследство - санскритската литература - и да откроя основните религиозно-политически причини, довели до трансформацията на неговия образ от демоничен персонаж с опасно поведение в бог на войната и закрилник на ортодокса.

Странната логика на сърцето от Прия Базил - откъс

 Oткъс от романа "Странната логика на сърцето" на британската писателка от индийски произход Прия Базил от издателство ICU. Вторият й роман е любовна история между индийка от религиозно мюсюлманско семейство и богат кениец със сикхски корени, и двамата второ поколение емигранти в Лондон, чиято връзка е белязана от политически, социални и религиозни разделения.

 "Вчера пак ходих на протестен митинг срещу Виетнамската война. Никсън не спази обещанието да оттегли американските войски. Всъщност бомбардировките в Северен Виетнам дори се засилиха. При вида на толкова много хора, дошли в подкрепа на Мораториума за мир, наистина повярвах, че нещата ще се променят. Двамата с теб бяхме сред протестиращите пред американското посолство и мислехме, че даваме своята дан против войната. Две години по-късно нищо не се е променило. Какъв е смисълът на демокрацията, щом правителството потъпква грубо желанията на народа си? Казвам го сега, но не мога да се преструвам, че съм била загрижена за проблема през последните няколко месеца. Собствените ми житейски драми бяха засенчили световните. Озовах се на Гроувнър Скуеър само защото ме замъкнаха приятели. А там закрещях дори по-силно от преди. Струва ми се, че целият потискан гняв срещу теб вля сили в протеста ми. Все едно демонстрирах против онова, което ти ми причини. Наистина е унизително чувствата ти да засенчат убежденията, но може би такава е човешката природа: най-непосредственото те засяга най-силно. Винаги е било така и винаги ще бъде. Колкото и да съчувстваме и да сме поразени от чуждото страдание, собствените ни нужди го превъзмогват с лекота – независимо дали става въпрос за елементарната необходимост от кофеин, или опира до сложните повели на сърцето.

За честта и цареубийството в Индия (Excerpt from "The Golden Bough" by James Frazer)

 
 Из "Златната клонка, Джеймс Фрейзър

В описаните дотук случаи народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване. В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар „има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

Книгата на Лила (Leela's book)

Излезе романът "Книгата на Лила" от британската писателка Алис Албиния, от издателство "Жанет 45" в превод на Надежда Розова.

За "Книгата на Лила" изданието "Файненшъл Таймс" пише: "Дързък и възхитителен роман, написан с енергия и усет… Албиния е постигнала нещо изключително, съчетавайки семейна история от нашето съвремие 
с разказ за древни богове и аватари… Роман с невероятно заплетен сюжет и пищни подробности 
от индийския живот, който се чете с лекота. Резултатът е превъзходен." 

С голямо удоволствие и видима лекота започвам тъкмо сега своята част от тези страници. Нито миг по-рано. (Нито мъничко по-късно? Ще трябва да променя реда.) Защото думите идват сами. Позволете да се представя. Аз съм Ганеша, богът със слонска глава, уродливият син на бог Шива и Парвати; обезглавен от своя баща, защото защитих честта на майка си; обидно дарен с този пренебрежителен слонски заместител; прекалено много време прекарах в Кайласа, студената и неприветлива планина, където семейството ми избра да живее; сприятелих се единствено със своя верен плъх (свещения ми вахана, божественото ми средство за придвижване). Признавам, че смъртният ми враг е Вяса – скучният съчинител на свръхдългия индийски епос, на стихотворната "Махабхарата", която съм написал дума по дума.

Откъс от "Зелено", Прах от нозете

    "Аз сефте срещнах мечка, когато бях малък. Тя бе тая, дето поръча срещата, щото ако знаех, онзи ден нямаше хич да мръдна от къщи. Тогава я имах я нямах десет години, не помня. По онова време нас дечурлигата много ни плашеха със зверове и духове. Само да чуехме шер или бхалу*, и гащите ни се разтреперваха. Като тръгвахме на път, си повтаряхме: „Само мечки и тигри да не срещнем, всичко друго ще посрещнем!” А няма да забравя татко Санджи, човек-планина беше, дваж по-едър от мен и хич не знаеше страх, та помня го как казваше: „Планината от сняг се не бои. Нали сте планинци, страхът е за пилците, не за соколите.“ После потегляхме. 

     Някъде около Ганга Дашера** ще да е било. Юни месец. Бях излязъл от селото да ударя едно алайче до любимите си поляни. Имаше едно местенце, една поляна, пъстра като празнично сари, а дърветата, превили врат от плодове. Череши, големи колкото биволски очи и праскови сочни, ама сочни ти казвам и крехки - като ги разпориш, все едно ядеш бенгалско рибено филе.Чак лигите ми потичат, като се сетя. А навред едни бръмбари, щурци и свирачи, дето се надварват по цветове и музикални умения.

      Така обичах да се въргалям едно хубаво по треволяка, че ако речеше човек, можеше билков чай да свари от дрехите ми. Истински хималайски чай, не тия днешни залъгалки в цветни целофанчета от магазина на Раджу на Донгра базар. Казвам ти, хубав, силен чай. Само с едно изстискване на вълнения чорап лекувах туберкулоза. И чумин цяр можех да ти открия в някоя закътана гънка или заплетено възелче от дрехата си. Често ходех там, като ми пристържеше отвътре, нали знаеш как свири песента на глада. Като оркестър по време на Суи Мата Мела. Е, при нас често свиреше. Само децата бяхме осем ненаситни гърла. Баща ми и майка ми не смогваха да нахранаят ни себе си, ни родителите си, какво оставаше за децата. Ама недоимъкът ни отрака. Научи ни на много неща. Че храната няма крака, за да дойде при теб, ти сам ходиш при нея. Че ако искаш да си като тигър в яденето, трябва да си тигър и в работата. И най-важното, че трудът никога не отива нахалос. За способните и упоритите Лакшми е не богиня, а слугиня. Така ме учеше бащата.

Из "Песента на Кали" (The song of Kali)

Из "Песента на Кали" - Дан Симънс

"Наведох се напред и пуснах ръката си, така че да усещам камъка. Взрях се изпитателно в човешкото същество в обвивка на прокажен от другата страна на масата. Гласът ми беше сериозен, припрян.
— Защо, Дас? За Бога, защо? Защо точно капаликите? Защо този непристоен епос за Кали, завърнала се да управлява света, или каквато там друга тъпотия сте написали? Навремето бяхте велик поет. Пеехте песни в прослава на истината и невинността.
    Думите ми прозвучаха блудкаво, но не знаех как другояче да го кажа.
    Дас се облегна тромаво назад. Дъхът му изхриптя в отворената уста и ноздрите. „Колко може да живее човек в такова състояние?“ Там, където плътта не беше разядена от болестта, кожата изглеждаше почти прозрачна и чуплива като пергамент. Откога ли този човек не беше виждал слънчева светлина?
— В Богинята има невероятна красота — пророни той.
— Красота в смъртта и тлението? Красота в насилието? Откога, Дас, един ученик на Тагор пее в прослава на насилието?
— Тагор беше сляп! — В съскащия му шепот се долавяше нова сила. — Тагор не виждаше. Може би в миговете преди да издъхне. Може би. Ако тогава беше прогледнал, господин Лучак, щеше да се обърне към нея. Всички би трябвало да се обърнем към нея, когато Смъртта влиза в спалнята ни и ни хваща за ръката.
— Бягството в някаква вяра не оправдава насилието възразих аз. — Няма да оправдае злото, което възпявате…

Мирча Елиаде и Индия (Mircea Eliade and India)

© автор: Огнян Стамболиев

"Освен към Запада непременно трябва да се обърнем и към Изтока и най-вече към древна Индия, за да открием корените на нашия дух. Да асимилираме древните култури, за да можем да обясним нашето духовно наследство..."

Мирча Елиаде, 1982 г. 

    Без съмнение Мирча Елиаде (1907-1986) е сред характерните, значими за културата на нашето време писатели, определили до известна степен нейния облик, при все че редица критици и литературоведи все още не споделят това мнение. Твърде голяма е неговата популярност като индолог, културолог и историк на религиите. Многобройните му научни изследвания - уникални като тематика, динамично изградени и блестящи като стил - му донесоха заслужено световна слава. Повечето от тези книги, които той пише на френски и английски след Втората световна война, бяха преведени и публикувани в цял свят - от Чили до Токио, а след 1989 г. стигнаха и до нас. В тях откриваме невероятно широк диапазон от образи и сюжети от митологията, космогонията и религиозните вярвания - идеи и магии от различни култури и епохи. Зачетем ли ги, ще се убедим, че

Песента на Чанакя (Chanakya's chant)

„Политиката е война без кръвопролития, войната е политика с кръвопролития” 

Ако попитате случайно срещнат на улицата индиец кой е Чанакя, той веднага ще издекламира заученото от учебниците в училище – че Чанакя е най-забележителният древноиндийски стратег, вещ в политическите интриги, нещо като индийският Макиавели или пък римския Публилий Сир, известен с остроумните си сентенции и афоризми. Човекът, написал най-авторитетния трактат по държавност, икономика и политика – Артхашастра – и благодарение на който се възкачва на трона един от най-могъщите и успешни владетели на Индия, без който индийската географска карта щеше да изглежда съвсем другояче – император Чандрагупта Мауря.
   
    Прочетох книгата за броени дни. В този много динамичен политико-исторически роман, изненадите и обратите просто не спират да валят и те засипват от напрежение, Ашвин Сангхи поставя въпроса как щеше да изглежда Индия, ако човек с несравнимия талант и гений на Чанакя се появи ей сега на съвременната политическа сцена в страната. Не, дали, а как неговата брилянтност щеше да се прояви в

Трите въпроса (The three questions)

Из "Толкова далеч, толкова близо" - източна поезия и проза 
Абу Мухаммад Муслехадцин бен Абдуллах Саади Ширази (ХII-ХIII в.) 
Превод от турски език: Константин Поборников

          Едно време на някакъв владетел му хрумнала следната мисъл: „Ако знаех кога да започна дадена работа, кого да слушам и коe е най-важното нещо, което трябва да направя, щях да успявам във всяко свое начинание".

        И решил в цялото кралство да бъде огласено, че ще даде голяма награда на онзи, който го научи кой е най-подходящият момент, кой е най-важният човек и кое е най-важното нещо.
     Събрали се учени и се явили пред владетеля, но отговорите, които давали на тези въпроси, били най-различни. На първия въпрос някои от учените отговорили, че за да се знае подходящият за всяко конкретно нещо момент, предварително трябва да се подготви календар с дните, месеците и годините, като се посочат всички необходими действия. Те казали: „Само тогава всяко нещо ще се върши в точно определеното му време". Други твърдели, че щом човек предварително не може да вземе решение по въпроса кога е точният момент за извършването на дадена дейност, вместо да си губи напразно времето, той трябва да анализира внимателно всичко, случило се дотогава, и да направи онова, което е най-важно. Трети пък изтъкнали, че колкото и да иска владетелят, не е възможно да му бъде посочен най-подходящият момент за извършването на всяка работа и че е необходимо да се сформира съвет от учени, който да му помага мри определянето на правилния за съответната работа момент. Но тогава пък учени от четвърта група заявили, че „е невъзможно да се разчита на такъв съвет, защото има твърде много и различни неща; неща, които само един човек трябва да каже дали да бъдат направени или не в определен момент. А пък за да се теме решение, трябва предварително да се знае какво ще последва. Но само магьосниците знаят предварително какво ще последва. Следователно, за да знаеш кога е правилният момент за вършене на дадена работа, трябва да се допиташ до магьосниците.” 

      Много отговори били предложени и на втория въпрос. Според някои

Селинджър и Индия ( Salinger and India)

      Джеръм Дейвид Селинджър е американски писател, известен най-вече с романа си „Спасителят в ръжта“, публикуван през 1951 г , който му донася изключителна слава - оттогава досега, в продължение на 58 години, няма година в САЩ, в която романът да не е на стелажите с най - продаваните книги. Явно е обаче, че Селинджър има доста различно разбиране за известността, литературата и изкуството като цяло. След „Спасителят в ръжта” той написва „Девет разказа“ (1953) и поредицата от истории за членовете на семейство Глас. Интересното е, че на 45-годишна възраст, един от най-обещаващите

Песента на Кали

http://knigolandia.info/

Чели ли сте сагата “Хиперион”? Или двутомието “Илион” и “Олимп”? И в двете Дан Симънс се доказва като един от най-великите фантасти на всички времена. Но в “Песента на Кали” се откроява друга негова дарба – на разказвач на страшни истории от ранга на Стивън Кинг. 

Последният чай (The last cup of tea)

© literaturensviat.com

Казват, че петък вечер е парти вечер. За мен също е време за парти. Но по-необичайно. Решила съм да се нагостя с балканска реч и чай, но не обикновен, а последен. Тези, които следят книжните новини вече се досещат - подарявам си представяне на книга „Последният чай” на македонската писателка Винка Саздова.

Издателите от “Бард” и книжарите от “Пингвините” са се подготвили: масичка с два стола, чаша чай за писателката. Вероятно чаят не е последен и е приготвен с любов от балкански билки.

До началото има няколко минути и аз се зачитам в анотацията на гърба. „Състрадателен, обичащ, нежен и същевременно силен” роман, „който отключва нашите собствени истории.” Това звучи обещаващо. Книжарите още се суетят. Мога да разгърна страниците напосоки. Това е игра, която играя от малка. Понякога ме разсмива, а друг път ме води до прозрение. Нахъсана съм да разбера коя от моите истории би отключило случайно изречение от тази книга. Попадам на епизод, в който към героинята се залепва дете, нарича я „мама” и я следва навсякъде. Замислям се за женската си участ и за необходимостта да бъда мама, не само у дома за собствените си деца, а и за ученици, за приятели… при толкова различни ситуации. 

Поглеждам