Днес Калкута повече боготвори, отколкото чете Тагор. Образът му - винаги с дълга, надиплена се брада и мъдри очи, заобиколени със ситни бръчици, е навсякъде. Песните му гърмят от високоговорители но улиците. Книжарниците са отделили цели секции за трудовете му. „Трябва да прочетете Тагор“, ми казва всеки, след което ми цитират Йейтс, който изрекъл знаменитата фраза, че да прочетеш един стих от Тагор е достатъчно, за „да забравиш всички грижи на света“. Има два вида гении: едните ни помагат да разберем света, а другите - да забравим за съществуването му. Тагор успява да нрави и двете.
Трудовете му са неподвластни на времето, което всъщност отличава всички гении. Той винаги е актуален. Един ден влизам в музикален магазин и съм шокиран. Първо, че на планетата все още има работещ музикален магазин, и второ, че в него има толкова много Тагор. Цели рафтове са посветени на него. Все едно да намериш Гершуин на най-хубавото място в американските музикални магазини. Ако имахме музикални магазини, де. Ако гениалността се определя от способността за устояване на времето, тогава Тагор без съмнение е гений. Както веднъж ми каза един популярен музикант, докато пиехме кафе, „Музиката на Тагор е най-модерната за всички времена, защото дори и днес можеш да отидеш в тоалетната и да си запееш негова песен, да се качиш в автобуса и да запееш негова песен. И хората го правят“.
Една златна епоха е като супермаркет. Предлага огромен избор. Какво ще направиш с него, зависи от теб. Пазаруването в супермаркет не ти гарантира вкусна вечеря, но прави възможна една такава вечеря. Когато Тагор се появил, основите на Бенгалския ренесанс вече били положени. Супермаркетът бил отворен. Тагор бил редовен клиент в него, при това клиент с вкус. Като много други гении, и той не бил тесногръд. Черпел вдъхновение откъдето можел - от будизма, от класическия санскрит, от английската литература, суфизма, вишну- изма и баулите - странстващите певци, които обикаляли от село на село, наслаждавайки се на момента. Геният на Тагор била геният на синтеза.
Ще ми се да науча малко повече за самия Тагор, затова решавам да посетя дома на предците му, Жорансанко. Приятно ми е да открия, че всичко е запазено непокътнато. Червеният пясъчник, с който е постлан дворът, е малко похабен, но и така не се отличава от времето, когато е живял младият Тагор.
Събувам се, както ме инструктират (това е свещена земя) и влизам вътре, като на вратата ме поздравява усмихната жена на име Индрани Гхосе, пазител на дома на Тагор. Тя е едра жена, с усмивка, съответстваща на обиколката й, и с ярка червена точка на челото. Кабинетът й изглежда така, сякаш нищо в него не се е променило от деветнайсети век насам. Стари етажерки, бавен и шумен вентилатор на тавана, изтъркани ра- танови столове, всичко това осветено от онази особено бледа флуоресцентна светлина, която се среща само в кабинетите на индийските бюрократи и на шотландските учени.
Изобщо не се изненадвам, че тя е фен на Тагор.
-Не знам дали има богове или богини, но ние имахме Та- гор. За мен той е Бог - отсича тя.
След няколко секунди тишина тя продължава:
- Искате да уловите духа на града, духа на Тагор, нали?
-Да - потвърждавам аз,- точно така.
Тя ме уверява, че съм дошъл на правилното място. Тук е отраснал младият Тагор. По време на детството си той бил подложен както на крайна самота, така и на безброй външни стимули. Най-малкото измежду 15 деца, той бил постоянно заобиколен хаос и култура, както на улицата, така и в дома си.
Децата от семейство Тагор се скитали наоколо боси и без ограничения. Били шеметни, буйни времена, и години по-късно Тагор ще напише: „Като се замисля за детството си, си спомням как често си мислех, че съм заобиколен от тайни и загадки“. Тези тайни и придружаващият ги хаос го вбесявали, но и вдъхновявали, може би но равно и от двете.
Хаос. Думата често се използва, неправилно, като синоним на „анархия“. „Пълен хаос“, казваме ние за тийнеджърка- та стая на дъщеря си или за емоционалния си живот. Вярваме, че хаосът е нещо лошо и трябва да бъде избягван на всяка цена.
Ами ако грешим? Ами ако хаосът не е токсичен? Ами ако именно той е материалът за творческите пробиви?
На пръв поглед това няма смисъл, мисля си аз. Нима творците не са в постоянно търсене на начини да овладеят на хаоса, да „намерят форма, която да съпътства бъркотията“, както е казал Самюъл Бекет? Да, така е, но от време на време и те самите копнеят за хаос, и ако няма естествен, си го създават сами. Прословутото разхвърляно бюро на Бетовен. Обърканият любовен живот на Айнщайн. Аз го наричам „изкуствен хаос собствено производство“.
Креативните хора знаят, че случайността е твърде важна, за да бъде оставена на шанса. Креативният човек не вижда хаоса като бездна, а като богат залеж от информация. Наистина, това е информация, която все още е неразбираема за нас, но с времето това би могло да се промени, така че по-добре да й обърнем внимание. Творецът си сътрудничи с хаоса, но сътрудничество не означава капитулация. Постоянният хаос не е добра среда за креативността, както не е и абсолютният ред, но „някъде между тях е се получава магическата среща на познатото и изненадващото, върху която се гради креативността. В това пространство всички възможности са открити“
Семейство Тагор определено се е вписвало в тази среда. Техният разхвърлян дом е бил като арт център, в който редовно се поставят пиеси и се изнасят концерти. „Ние пишехме, ние пеехме, ние играехме, изявявахме се по всеки възможен начин“, спомня си Тагор.
Но в огромната къща е имало и много самота. Бащата на Тагор, богат земевладелец и търговец, често отсъствал. Когато си бил вкъщи пък, бил студен и отчужден. Гениите почти винаги имат един родител, който сдържа любовта си, а понякога и двамата са такива. Геният израства в отсъствие на емоционален комфорт, което компенсира по различни начини - и добри, и лоши. Гор Видал веднъж казал: „Ненавистта на един от родителите може да направи от детето или Иван Грозни, или Хемингуей. Прекомерната любов на двама отдадени родители обаче, може напълно да унищожи един артист“.
Влизам в една стая и усещам под босите си крака студа на мраморния под. Озовавам се пред картините на Тагор. Някои са почти по детски прости, други са сложни и смущаващи. Има много портрети на забулени жени, потънали в размисъл и загледани в далечината. Тагор никога не решавал предварително, че ще рисува. Това винаги се случвало неочаквано, по стечение на обстоятелствата, и начинът, по който е ставало, говори много за природата на креативността.
Започнало, както всички неща, с неговите стихтворения. Те далеч не били толкова спонтанни, колкото изглеждат.
Много пот е отишла във всяка строфа. Фанатичен перфекционист, той задрасквал думи и редове, цели страници. Докато търсел правилните думи, той продължавал да си драска и така драскулките се превръщали в скечове, някои от тях доста сложни и изпипани.
Един ден той показал тези драсканици на своята приятелка Виктория де Кампо, която ги погледнала и казала: „Защо не рисуваш?“
Така и направил. На 67-годишна възраст, без обучение по изобразително изкуство, той започнал да рисува. И рисувал. През следващите тринайсет години изпод четката му излезли около 3000 картини.
В съседната стая виждам чернобяла снимка на Тагор, с неговата неопитомена коса и брада, който стои рамо до рамо с друг, също толкова обрасъл човек. Тагор гледа напрегнато в обектива. Вторият човек изглежда по-спокоен и като че ли се опитва да сподави една самодоволна усмивка. Албърт Айнщайн.
Тези двама интелектуални гиганти са се срещали няколко пъти, първо в Берлин през 1926 година, и по-късно в Ню Йорк. Каква странна двойка. Тагор, „поетът с глава на мислител“ и Айнщайн, „мислителят с глава на поет“, както казва Димитри Марианов, роднина на Айнщайн. В стаята имало ужасно много сиво вещество, „сякаш разговаряха две планети“, спомня си Марианов.Те били като планети на различни орбити, защото никога не били на едно и също мнение. Срещите им, както отбелязва шеговито философът Исая Бърлин, били „едно пълно интелектуално разминаване“.
По време на дискусия за природата на действителността, Тагор изразил убеждението си, че нашият свят е „относителен“ и не съществува отделно от нас, неговата реалност зависи само от нашето съзнание. Айнщайн не се съгласил.
Значи, ако няма хора, то и Аполон Белведерски вече не би бил прекрасен? - попитал той.
Не - отговорил Тагор.- Този свят е свят на човека.
-Съгласен съм с подобна концепция за прекрасното, но не мога да се съглася с концепцията за истината.
-Защо не? Нали истината се опознава от човека.
След дълга пауза Айнщайн, несаитименталният учен, едва доловимо прошепнал:
- Аз не мога да докажа правилността на моята концепция, но това е моята религия.
Трябва ли да ни учудва, че не са били на едно и също мнение? Не мисля. Спомнете си как Микеланджело и Леонардо са се нападали като някакви сприхави тийнейджъри. Противно на старото клише, великите умове не мислят еднакво. Ако е вярно, цивилизацията нямаше да прогресира. Фактът, че Тагор се е срещнал с Айнщайн по време на презокеанско пътешествие, не е изненадващ. Тагор е бил неспокойна душа и веднъж казал, че пътува толкова много, за да „вижда правилно“. Но все пак от време на време се завръщал в Калкута.
Което е нормално. Неопределеността е добра почва за креативността, а едва ли има много но-неопределени, неясни и загадъчни неща от град като Калкута, който се намира в държава като Индия. Тагор не избягвал тази неопределеност, а я приемал с отворени обятия. Противоречията и неочакваното му доставяли удоволствие, а от съвпаденията бил на- право „като хипнотизиран“, както отбелязва писателят Амит Чаудури.
Из "География на гения", Ерик Уайнър
Няма коментари:
Публикуване на коментар