„Не убивай“ — дрън-дрън! Утре сутринта ще ме убият. „Не убивай“ — дрън-дрън! В корабостроителниците на всички цивилизовани страни днес залагат килове на дреднаути и супердреднаути. Драги приятели, аз, който съм пред прага на смъртта, ви поздравявам с „Дрън-дрън!“
Питам ви: с какво е по-изискан моралът, който се проповядва днес, от онзи, който е бил проповядван от Христа, от Буда, от Сократ и Платон, от Конфуций и който и да е бил авторът на „Махабхарата“? Боже Господи, преди петдесет хиляди години, в нашите тотемни семейства жените ни бяха по-чисти, семейните и груповите ни отношения по-строги и честни.
Трябва да кажа, че моралът, който сме упражнявали в онези прастари дни, е бил по-изискан, отколкото практикувания днес. Не бързайте да отхвърлите тази мисъл. Помислете за нашия детски труд, за подкупността на нашата полиция, за политическата ни корупция, за фалшифицирането на храните и за нашата робия на дъщерите на бедните. Когато съм бил Син на планината и Син на бика, проституцията не е била позната. Ние бяхме чисти, казвам ви. Ние и на сън не сме помисляли за такава низка поквара. Да, така са чисти днес всичките по-низши животни. Трябвало е да се появи човекът с неговото въображение, с неговите умения, за да изобрети смъртните грехове. По-низшите животни, другите животни не са способни да грешат.
Хвърлям набързо поглед назад към многото си животи, по много времена, на много места. Никога не съм познавал жестокост по-ужасна от нашата система на затворите днес. Казвах ви, че съм изтърпявал наказания в усмирителна риза и в единочка през първото десетилетие на двадесетия век след Христа. В стари времена ние наказвахме сурово и убивахме бързо. Правехме го, защото така желаехме — по прищявка, ако щете. Но не бяхме лицемери. Ние не призовавахме печата, църквата и университета да потвърдят предумишлената ни жестокост. Искахме ли да направим нещо, отивахме и го правехме, честно и открито, честно и открито пред лицето на всички укори и порицания, и не се криехме зад полите на учени икономисти и буржоазни философи, нито зад полите на платени проповедници, професори и редактори..."
***
"Паскал казва някъде: „Когато разглежда хода на човешката еволюция, философският ум трябва да смята човечеството за един човек, а не за сбор от индивиди.“
Седя тук в отделението за убийци във Фолсъм със сънливо бръмчене на мухи в ушите и размишлявам върху това изказване на Паскал. То е вярно. Също като човешкия ембрион за кратките десет лунни месеца със зашеметяваща скорост, в безчет форми и образи, умножени безчет пъти, повтаря цялата история на органичния живот от растението до човека; също както човекът-момче в кратките си момчешки години повтаря историята на първобитния човек с постъпките на жестокост и диващина, от причиняване на болка при игра на по-малки твари до племенно осъзнаване, изразено в желанието да се събира в банди, също така и аз, Даръл Стандинг, съм повторил и изживял всичко, каквото е бил първобитния човек и каквото е вършил и ставал, докато съм станал това, което сте вие и аз, и всички други подобни на нас в двадесетия век на цивилизацията...."
***
[...]Понякога си мисля, че историята на човека е историята на любовта към жената. Този спомен за цялото ми минало, който пиша сега, е спомен за любовта ми към жената. Винаги, в десетте хиляди съществувания и образи съм я любил. Аз я любя сега. Сънят ми е изпълнен с нея; мечтите в будните ми часове, откъдето и да започнат, винаги ме водят при нея. Няма начин да се отърва от него, този вечен, прекрасен, бляскав образ на жената[...]Жената ме е карала да се смея на смъртта и разстоянието, да презирам умората и съня. Убивал съм мъже, много мъже, заради любовта към жената, или в топла кръв съм кръщавал брачната ни нощ, или съм измивал петното на нейното предпочитание към друг. Стигал съм до смъртта и безчестието и съм се опозорявал с предателство спрямо другарите си и звездите заради една жена — по скоро заради самия себе си, понеже толкова много съм я желал. И съм се спотайвал, примрял от желание за нея, само за да я видя да минава и да наситя очите си с чудото на поклащащата й се снага и на косата, черна през нощта, или кестенява, ленена или цялата златна на слънце.
Защото жената е прекрасна… за мъжа. Тя е сладост за езика му и благоухание за ноздрите му. Тя е огън в кръвта му и гръм в тръби; гласът й е повече от всякаква музика в ушите му; и тя може да разтърси душата му, която иначе стои непоклатима в присъствието на титаните на светлината и мрака. И далече в своите мечти, в далечните си въображаеми небесни селения, дали валкирия или хурия, мъжът с готовност е отделил място за нея, защото не може да види рай без жена. И мечът, пеещ в бой, не пее толкова сладка песен, колкото жената само със смеха си на лунна светлина или с любовното си ридание в мрака, или с полюшващата се снага, когато върви на слънце, а той лежи замаян от копнеж в тревата[...]
И все пак, като обсъдя спокойно всичко това, идвам до заключението, че най-великото нещо в живота, във всички съществувания, за мен и за всички мъже е била жената, е жената и ще бъде жената като източник на живота, докато звездите се движат в небето и небесата претърпяват вечна промяна. По-велика от нашия труд и стремежи, от плодовете на нашата изобретателност и фантазия, от битките, звездобройството и мистерията — най-велика от всичко е била жената.
При все че ме е отклонявала от пътя ми и е пречила на моя полет, и е вечно привличала моя зареял се в звездите поглед към себе си, тя, пазителката на живота, земната майка, ми е дарявала велики дни и нощи и е изпълвала със смисъл годините. Дори и на мистерията съм придавал нейния образ и в картата на звездното небе съм включил нейно изображение.
Всичките ми трудове и замисли са водели към нея; тя е била в края на всички мои далечни видения. Когато направих пръчката и дъската за получаване на огън чрез триене, то е било за нея. За нея е било, макар и да не съм го знаел, когато сложих кол в ямата, за да хвана острозъбия тигър, когато опитомих коня, убих мамута и подкарах стадо елени на юг пред настъпващата ледена покривка. За нея събрах дивия ориз, облагородих ечемика, житото и царевицата.
За нея и потомството, което раждаше по свой образ, аз съм умирал по върхове на дървета и съм устоявал на дълга обсада в отвори на пещери и върху керпичени стени. За нея съм сложил дванадесетте знака на небето. Тя е тази, която съм боготворил, когато съм се кланял пред десетте камъка нефрит и съм ги обожавал като месеци на бременността.
Жената винаги е седяла приклекнала близо до земята, като яребица, която пази пиленцата си; пристрастието ми към скитане винаги ме е извеждало на ярко блеснали пътища; и винаги звездните пътеки са ме връщали при нея — вечната фигура, жената, едничката жена, от чиято прегръдка имам такава нужда, че когато съм в нея, забравям за звездите.
За нея съм се спускал в одисеи, изкачвал планини, прекосявал пустини; за нея съм бил пръв между ловците и начело в боя; и за нея, и на нея съм пял песни за това, което съм извършил. Всичките възторзи на живота и върхове на наслада са били мои благодарение на нея. И тук, накрая, мога да кажа, че не съм познавал по-сладка, по-дълбока забрава в битието, отколкото да потъна в благоуханното великолепие и унес на нейната коса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар