Изгубената дъщеря - Шилпи Сомая Гоуда

За авторката

Шилпи Сомая Гоуда е родена в Торонто, където родителите й емигрират от Бомбай. Тя завършва университета Станфорд с магистърска степен по финанси. Преди да започне да пише, Шилпи работи като финансист в продължение на десет години. Сюжетът за първия й роман – „Изгубената дъщеря“, й хрумва през лятото на 1991 година. Тогава тя работи като доброволка в приют в Индия. Написването на „Изгубената дъщеря“ й отнема близо две години, но романът се превръща в сензация още с появата си на пазара. Той оглавява класациите за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, правата за издаването му са продадени в 22 страни и до този момент от него са се продали над един милион екземпляра. „Изгубената дъщеря“ заема второ място в класацията на „Амазон“ за книга на 2010 година и трето в тази на списание „Ел“. Задържа се в Топ 100 на канадския „Амазон“ в продължение на 465 дни, като 15 седмици от тях прекарва на първо място. „Изгубената дъщеря“ е най-продаваната книга в Канада за 2010 година и се нарежда в челните места на класациите в Израел, Полша и Норвегия. Номинирана е за редица престижни награди, сред които Международната награда на Ирландия за литература, най-добър дебют и за най-добра съвременна книга. Шилпи Гоуда живее в Калифорния със съпруга си и двете им дъщери. Тя вече работи и над втория си роман, който отново ще бъде повлиян от Индия.

  За „Изгубената дъщеря“ В една дъждовна нощ, в бедно индийско село, Кавита ражда дъщеря си Аша. Двамата със съпруга й Джазу едва свързват двата края. Мечтаят за момче, което да им помага в работата, но съдбата ги дарява с момиче.

"Търсачът"

"Търсачът" - Хорхе Букай
 Из "Приказки за размисъл"


 Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач... Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

 Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе. Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата. Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните: Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел: Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици.

  Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък. - Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

 Старецът се усмихнал и казал: - Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: Вляво - това, което го е зарадвало. Вдясно - колко време е продължила радостта. Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?... След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица? Бременността и раждането на първото дете?... А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент. Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време...

Джайпур и Чампанер през мусоните (Jaipur and Champaner)

Снимки: Elenikindia, 2010 ©

Конарк - любимото жилище на Слънцето

© списание: Европа 
текст и снимки: Николай Янков

СЛЪНЦЕТО ПРИТЕЖАВА СВОИ САМОСТОЯТЕЛНИ "ЖИЛИЩА" НА МНОГО МЕСТА ПО СВЕТА, НО НА 60 КМ ОТ БХУВАНЕШВАР, В ИЗТОЧНИЯ ЩАТ ОРИСА, СЕ НАМИРА ЛЮБИМИТО МУ МЯСТО ЗА ОТДИХ - "ПЕРЛАТА" СРЕД НЕГОВИТЕ "ИМОТИ", ЕДНО ОТ СЕДЕМТЕ ЧУДЕСА НА ИНДИЯ - ХРАМЪТ НА СЛЪНЦЕТО В КОНАРК. ЗА НЕГО СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯТ БЕНГАЛСКИ ПОЕТ РАБИНДРАНАТ ТАГОР КАЗВА: "ТУК ЕЗИКЪТ НА КАМЪКА Е НАДМИНАЛ ЕЗИКА НА ЧОВЕКА". И НАИСТИНА, КОГАТО ПРИБЛИЖИМ ХРАМА НА СЛЪНЦЕТО, СИЛАТА НА КАМЪКА НА МИГА НИ ВЪВЛИЧА В БЕЗМЪЛВИЕ И ТИХА ПОЧИТ КЪМ ОГНЕНАТА СИЛА.     

Името "Конарк" е съчетание от думите кона (ъгъл, кът) и арка със значение "слънце". Точно тук, в този "слънчев кът" край Бенгалския залив, сияе от километри великолепието на храма, служил в миналото като навигационен ориентир за чуждестранните мореплаватели, отправили се към Калкута. Но честите корабокрушения на европейски кораби по бенгалското крайбрежие му спечелили недотам добра слава и скоро храмът станал познат и като Черната пагода. Предполага се, че една от причините за разстройването на мореплавателските компаси е богатото количество магнетит, използван за направата на храма, за да крепи каменните блокове в тежките крайбрежни условия. Днес заради безмилостните атаки на моголи, пирати и европейски колонисти съществена част от първоначалния вид на храма е заличена заедно с високата 70 метра кула, от която е останала само основата. Въпреки това той продължава да блести със своята внушителна осанка и изящество.

Храмът е построен през XIII в. от владетеля Нарасимхадев I, като с него кралят целял да увековечи победата си над мюсюлманите. Но легендата разказва, че той бил сътворен от самия син на бог Кришна, хубаволикия Самба. В продължение на 12 години Самба се лутал като прокажен и носел бремето на тежко бащино проклятие, докато един ден богът Слънце, Сурия, се смилил над него и възвърнал красивия му лик. В чест на Сурия той създал най-красивия храм на слънцето, познат някога на Индия. Неговата архитектурна прецизност и изтънченост до днес удивяват учени и туристи.     Храмът е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне (седемте дни от седмицата), и дванайсет двойки от огромни каменни колела (часовете в денонощието). Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод. 

   Още в началото на комплекса ни посрещат два каменни лъва, надвесили застрашително тела над смирилите сe от страх слонове. Гледката на каменната колесница е толкова внушителна, че когато човек застане пред главния вход, изпитва чувството, че всеки момент земята под нозете му ще затрепери и изведнъж каменният "левиатан" ще задвижи колелата си и ще потегли към безвремието, оставяйки след себе си пръснати отломки, прах и огромна площ гола земя.

    С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга. По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи (Индия явно е имала добри търговски отношения с Африка), виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите. Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото. Сякаш погледът ти се замъглява и, попаднал в плен на трансовото съзерцание, започваш да се замайваш все повече и повече. 

  И ако все още не сте опиянени от красивата слънчева обител, то няма как да не се впечатлите от трите хлоритени статуи в естествен ръст на бог Сурия, които са разположени така, че слънчевите лъчи да огряват лицата им през трите най-важни стадия от деня - изгрев, пладне и залез.     Храмът на Сънцето в Конарк е върхово постижение в архитектурното развитие на Стара Индия. За него историкът Чарлз Фабри казва: "Ако Конарк бе открит преди Тадж Махал, няма никакво съмнение, че мавзолеят в Агра щеше да се примири с второто място".

Холи - празникът на пролетта ( Holi - the festival of spring)

доц. Милена Братоева, 

преподавател по литература към специалност Индология

Снимки: Интернет

© източник: списание "Европа 2001"

Холи е празник на новото начало, на победата на живота над смъртта, на радостта над тъгата, на пъстротата над сивотата. Затова пръскането с разноцветни бои и оцветена вода представлява кулминацията на всеобщото веселие, по време на което се размиват всякакви различия - кастови, икономически, възрастови, полови и прочее.

   В народния календар на всяка култура има празник, с който хората отбелязват края на зимата и началото на пролетта. В Индия това е Холи или Холика, известен също и като Васанта махотсав ("Празник на пролетта"), а в Южна Индия - като Кама махотсав ("Празник на бога на любовта Кама"). Според народните вярвания денят на пълнолунието през месец пхалгуна или фалгун (февруари - март) от традиционния хиндуистки календар е последният от старата година, а на следващия започва новата. Началото на новата година съвпада с първия ден на пролетния сезон. Всяка година празникът се чества на различна дата в зависимост от това, кога настъпва пълнолунието.

През настоящата 2012 г. индийците празнуваха Холи на 8 март.

   Празникът обединява индийците - брахмани и шудри, богати и бедни, стари и млади, жени и мъже - всички се потапят във вълшебната феерия от багри. Празникът Холи може да се сравни с карнавала във фолклора на народите в Европа и Америка.

   Холи е един от най-древните хиндуистки празници, възникнал първоначално като обред в чест на пълнолунието, извършван от омъжените жени за благоденствието и щастието на семействата им. Сведения за празника са съхранени в множество древни текстове, особено в комплекса на хиндуистките пурани. Той е споменат и в драмата "Ратнавали" на великия владетел Харшадева, живял и управлявал в Индия през VII в. сл. Хр. Сцени, изобразяващи празника, са съхранени в множество средновековни платна и храмови скулптури.

   Тържествата продължават обикновено три дни. През първия ден на пълнолунието, наречен

Мумбай - митичният Молох, поглъщащ хора и съдби

© текст: Елена Щерева

снимки: Еленикиндия, Стефан Манчев
Списание Европа 2001

Мумбай си е Мумбай - друг стандарт, други порядки. Град на палати и палатки. На лъскави небостъргачи и ошмулени обувкочистачи. На английска подреденост и поразяващ хаос. На изискани клубове и ресторанти и улични сергии. "Ей, та това е Мумбай!", натъртено ми казва хотелиерът, когато се опитвам да спазаря стая на по-ниска цена. А просещото момче, на което давам една рупия, ми хвърля сърдит поглед, измънква нещо и ми връща монетата. 

В съзнанието на мнозина името Мумбай събужда две основни асоциации – Боливуд и „Беднякът милионер”. За Мумбай обаче (както и за Индия като цяло) всяко определение е оправдано и достоверно. Името Бомбай е изкривена форма на португалското наименование Bom Bahia („Добър залив“). През 1995 г градът е официално преименуван на Мумбай в хода на кампания за премахване на европейските наименования на градовете в Индия. Новото име е изведено от това на хиндуистката богиня Мумбадеви, която се счита за покровителка на селото и много отдавна, когато Мумбай било малко рибарско селище, нейният храм бил опорен център, който се е намирал в района на днешната гара Чхатрапати Шиваджи.

   Да, Мумбай си е Мумбай.

   Всеки ден 13-милионният мегаполис набъбва заради прииждащите орди от търсещи препитание и нови хоризонти завършили студенти, за много от които Мумбай е като друга държава.
    И няма как да не е. Мумбай е най-голямото пристанище в Западна Индия и обработва повече от половината от пътническия трафик в страната, затова е наричан "морската врата на Индия". Той е и финансовият център, като в града са седалищата на централната банка, най-големите фондови борси и индийски компании. Средният дневен доход е три пъти по-висок от общия за страната. Въпреки относително високия общ жизнен стандарт обаче, 55 % от населението на Мумбай живее в гета, сред които първенец по известност е Дхарави.То например е в списъка на топ 10 туристически места. Дузина агенции се бият да предлагат на туристите обиколки из “града на щастието". В момента само то е дом на повече от милион души. Този град в града е приютил хора от всички краища на Индия -

Гмуркане в града Алфа (Diving into Delhi)

текст: Николай Янков

снимки: Стефан Манчев, Росица Бошняшка

списание Европа, http://euro2001.net

 Aко се промъкнем зад налудничавата фасада, определяща столицата като най- шумното и натоварено място в цяла Индия, ще почувстваме онзи вътрешен мир и уравновесеност на града, който задържа в обятията си не просто туристи и чужденци, а и множество индийски писатели, поети и артисти.

Столицата Ню Делхи е като микрокосмос на вечния всепоглъщащ океан, който представлява Индия със своите древни традиции и културни богатства. Той е и най-голямата и известна на чужденците порта, през която се осъществява началният досег с чудесата на Индия. Често първият ни контакт с града е като гмуркане в студен басейн с нажежено от слънцето тяло. В първия миг то е в шок, а в следващия вече се носи блажено и яхва гребена на вълната. А вълни има много. Наглед Ню Делхи, част от огромния делхийски метрополис, ще ни се стори вълнолом от динамика, в който се разбиват с трясък бурните води на едно хаотично ежедневие, белязано от неспирна трескавост и гълчава. И няма как да е другояче, след като на протежение от 80 км живеят 11 милиона души, колкото Рим и Вашингтон, взети заедно.

Когато се събудите сутринта от песента на делхийските пауни и автомобилни клаксони, се подгответе като за гмуркане - готови да изследвате необятните тайни пространства и глъбини на величествения Стар Делхи, а сетне да се отдадете на заслужена отмора сред модерната и разнообразна архитектура на чаровната нова част. Ню Делхи предлага еднакво изобилие както за изследователя, така и за сладострастния епикуреец.

Когато се разхождате из Ню Делхи, имате неспирното чувство, че пътувате из цялата хилядолетна история на Индия, защото макар градът невинаги да е бил столица на Индия, той винаги е бил нейното лице - значимо средище на световни идеи и ключов подстъп към Централна и Югоизточна Азия. „Най-големият град на вселената“ – така го нарича големият арабски пътешественик от XIV в. Ибн Батута. Може да се каже, че Ню Делхи е град от градове. Поне осем познати на историците градове са били основани на територията на днешната столица, допринасяйки за древния и вечен облик на града.

Ако искаме да задоволим авантюристичния си дух и да се почувстваме като съвременни археолози, дълбаещи в руините на миналото, трябва първо да се насочим към старата част на града – Олд Делхи (Шахджаханабад). Древни крепости, мавзолеи, хамами, джамии и паметници напомнят за голямото мюсюлманско наследство, оставено от  знатните моголски династии.
 Вървейки по гръбнака на стария квартал – булевард Чандни чоук – ще минем покрай множество улички, обърнати на нестихващи живописни пазари като Кинари базар, Мийна базар и Дариба калан, които бързо ни убеждават в две неща –

Събиращият мантри

   

© Из "Живот сред хималайските учители" - Свами Рама

снимка: Томас Кели 

   Събирах мантри, тъй както хората събират материални вещи, с надеждата че някоя от новите мантри, които получавах, ще е по-добра от предишните. Понякога сравнявах себе си с другите ученици и си мислех: „Моята мантра е по-добра от неговата”. Бях много незрял. Наричам това щура духовност.

      Имаше един свами, който живееше кротко в Хималаите между Утаркаши и Харсил. Отидох да го видя, и когато пристигнах той ме попита:

        -  Каква е целта на посещението ти?

        -  Исках да получа мантра – казах аз.

        -  Ще трябва да почакаш – отвърна ми той.

     Когато западняците отидат при някого за мантра, те са готови да платят много пари, но не искат да чакат. Опитах същата тактика: Казах му:

       -  Свами джи, бързам.

       -  Тогава ела догодина – рече той.

       -    А ако сега остана, колко дни ще трябва да чакам?

       -    Ще чакаш, колкото искаш да чакаш – отговори ми.

       Така че аз зачаках търпеливо – ден, два, три. А той все още се бавеше с мантрата. На четвъртия ден рече.

       -   Искам да ти дам мантра, но обещай да я помниш през цялото време

       Обещах.

        -  Нека отидем до Ганг – каза ми.

         Безброй мъдреци са получавали духовното си посвещение там. Застанах до реката и казах:

       

         - Обещавам да не забравям тази мантра – повторих няколко пъти. Най-сетне той рече:

         

          -  Независимо къде живееш, живей радостно. Това е мантрата. Бъди винаги радостен дори да си зад решетки. Където и да живееш, дори и да трябва да отидеш в най-презряното място, създай там рай. Запомни момчето ми, ти сам създаваш радостта. Тя изисква единствено човешко усилие. Трябва сам да си създадеш радост. Помни тази моя мантра.

Брутално смешна реклама

 Брутално смешна, може би, дори абсурдна, но при всички случаи съвсем индийска реклама... 

Сигурно е много престижно да работиш като лампа, завеска, корниз или полилей в царски имот   :)