Последният чай (The last cup of tea)

© literaturensviat.com

Казват, че петък вечер е парти вечер. За мен също е време за парти. Но по-необичайно. Решила съм да се нагостя с балканска реч и чай, но не обикновен, а последен. Тези, които следят книжните новини вече се досещат - подарявам си представяне на книга „Последният чай” на македонската писателка Винка Саздова.

Издателите от “Бард” и книжарите от “Пингвините” са се подготвили: масичка с два стола, чаша чай за писателката. Вероятно чаят не е последен и е приготвен с любов от балкански билки.

До началото има няколко минути и аз се зачитам в анотацията на гърба. „Състрадателен, обичащ, нежен и същевременно силен” роман, „който отключва нашите собствени истории.” Това звучи обещаващо. Книжарите още се суетят. Мога да разгърна страниците напосоки. Това е игра, която играя от малка. Понякога ме разсмива, а друг път ме води до прозрение. Нахъсана съм да разбера коя от моите истории би отключило случайно изречение от тази книга. Попадам на епизод, в който към героинята се залепва дете, нарича я „мама” и я следва навсякъде. Замислям се за женската си участ и за необходимостта да бъда мама, не само у дома за собствените си деца, а и за ученици, за приятели… при толкова различни ситуации. 

Поглеждам

Индийски приключения с Николай и Елена

   
   http://www.peika.bg/statia/Indiyski_priklyucheniya_s_Nikolay_i_Elena_l.a_i.72306.html

    "Преди около пет години една студентска стипендия отвежда Елена Щерева и Николай Янков за първи път в Индия. Те прекарват около осем месеца там, като живеят в студентско общежитие в град Агра и пътуват надлъж и нашир из страната. Приключенията и пътешествията им до Индия не спират, а значителна част от безкрайните им забавни истории са събрани в книгата „Химикал, шоколад и две рупии“, която за авторите е материален израз на благодарност към всички изпълнени с емоции и щастие мигове от първото им индийско приключение."

     Вижте тук интервюто ни за  www.peika.bg/,  а в края му ще разберете и как да спечелите копие от книгата "Химикал, шоколад и две рупии".

Тантра - пътят на познанието в епохата на Кали Юга (Tantra)

   

     текст: Николай Янков 
     снимка: Сонали Чаудхари (Third eye creations)

       При все че израства от същите семена, дали живот на традиционната индийска представа за света, тантра с времето е изградила своя своеобразна доктрина, която неведнъж в различните епохи бива разглеждана като еретическа и застрашаваща традициите, най-вече заради това, че нарушава общоприетите представи за порядъчно поведение (ачара) и насърчава човека независимо от произхода му да развива мистична връзка с божественото вътре в себе си. И все пак и най-чудатите и неконвенционални практики на тантризма намират обяснение в традиционната индийска философия. Нещо повече тантра не само зачита авторитета на Ведите (древните индийски текстове), но в много отношения се доказва като единствен приемник на ведическия ритуал. Чрез посредничеството на тантра за първи път в историята на арийска Индия идеята за Великата Богиня Майка започва да заема господстващо положение. А преоткриването на богинята е до голяма степен свързано с чувственото, сетивно състояние на духа на епохата Кали Юга - епоха на огрубяване и разпад на ценностите. Авторите на тантрическите трактати представят своето учение като ново откровение на истината, адресирана към човека от "смутната епоха", когато духовното е скрито под покривалото на сетивното, телесното и материалното.
       Едно от значенията на думата тантра е „система от напътствия"; „доктрина". Но мнозина изследователи като Андре Падукс, Катрина Ана Харпър виждат в тантризма не толкова определена система, култ или учение, колкото конкретен мироглед - идеи и схващания, които са залегнали , къде по-силно, къде по-слабо в съществена част от индийските учения и религии. Тантра според тях е повече методология и по-малко система от вярвания или теология. Повече наука за преживяването и психология, отколкото религия. Може би най-добър отговор дава пионерът в анализирането на тантризма Джон Уудроф: „Тантра по същество е енциклопедична наука. Напълно практична и лишена от многословност, тя запалва факела на знанието и огрява стъпка по стъпка пътя на пътника, докато той не достигне края на своето пътешествие."[1]
          Тантра не е хомогенна доктрина и има множество разновидности, които като цяло се побират в две направления - дакшина марга, „тантра на дясната ръка", която е в по-голям синхрон с ортодкса и конвенционалното поведение и вамачаря или „тантра на лявата ръка", която е хетеродоксална по своя характер, тоест обзвързана е с нарушаване на социалните табута и общоприетите морални норми. Тя е по-крайната и по-силно ориентирана към култа към женската сила, за разлика от дакшина марга, където фокусът пада върху мъжкото начало. Така че няма да е напълно вярно, ако възприемаме тантра като единствено и само култ към Богинята Майка и нейните проявления.
      Когато днес посетим сърцето на тантризма в индийските щати Асам, Кашмир или Западен Бенгал, край бреговете на реките ще видим брадати мъже със сплъстени коси и покрити с пепел от изгорелите клади тела да разговарят помежду си, докато отпиват по глътка вино или уиски под клоните на банянови дървета, украсени от горе до долу с боядисани в червено човешки черепи, много от които очевидно детски. Ще видим около домовете им изображения на Деви, Богинята Майка, тризъбци на Шива - нейния съпруг, гирлянди и пръснати навред животински черепи и кости. За поклонничка на тантризма като Маниша Ма Бхайрави Бог е съвършен и след като няма нищо на този свят, което да не е негово творение, то няма нищо, което да не е съвършено. В „Девет живота: по следите на свещеното в съвременна Индия" (Уилям Далримпъл, 2009) тя дава следния отговор на въпроса защо предпочита да живее на гробището, заобиколена от черепи, кости и мърша наместо в красивите и спокойни Хималаи:

„Кой казва, че гробищата не са място за просветление и осъзнаване? Тара (епитет на богинята Кали) е навсякъде около нас в Тарапитх: в листата на дърветата, в пъпките на ориза, в сока на палмите, в дъждоносните облаци. Ние само палим огньове в нейна чест, напяваме мантри и извършваме ритуали. Тя прави останалото... Не с страхуваме, защото тя ни обича... грижи се за нас."

Пълната статия може да прочетете тук: http://notabene-bg.org/read.php?id=246

Изначалният беззвучен звук и учението за АУМ

   
© автор: доц. Милена Братоева, преподавател по санскрит и древна и съвременна литература на Индия към  катедра Индология на СУ

    "Всяко поучение в упанишадите - пише Бриретън (цит. по: Оливъл 1996: lv ) - създава интегрална визия, възглед за цялото, което свързва в едно отделните елементи на света  и ги сбива в една форма." Едно от най-изкусните потвърждения на обобщението на американския индолог е упанишадата, чиито идеи ще се опитам да разтълкувам в настоящия доклад.    
      „Мандукя упанишад" е на-кратката от така наречените „класически" или фундаментални упанишади, създадена в традицията на „Атхарваведа" призлизително в периода 450-400 г. пр. Хр., тоест към края на ведическата епоха. За неин създател традицията почита мъдрец на име Мандукя, което означава „син на Мандука", а думата majduka означава „жаба", „жабок". В традицията съществуват редица спекулации във връзка с тази, най-малкото любопитна и не докрай прозрачна етимология на името, на които няма да се спирам. Ще отбележа само, че в „Ригведа" има химн (7. 103), в който жреците, провеждащи ритуали в чест на растението бог Сома са отъждествени с жаби и затова химнът е известен като „жабешкия химн".
        „Мандукя упанишад" се състои само от дванадесет сутри, с които би могла да остане дори незабелязана сред респектиращите, разбира се не само като обем, „Брихадараняка"-, „Чхандогя"- или „Тайттирия упанишад". Религиозно-философската традиция в Индия, обаче, й придава изключителна значимост, синтезирана по следния начин в един средновековен образец от комплекса на упанишадите - „Муктика упанишад":
     „За [постигането] на абсолютното освобождение от желаещите да се освободят е достатъчна единствено и само Мандукя упанишад."
     Това обобщение е продукт до голяма степен на високия статут, който придобиват идеите, изложени в нея, във философията на адвайта веданта, „забелязани" и откроени от един от най-великите първоучители на адвайта - Гаудапада, който ги коментира в знаменитите си „Мандукя карика" („Дефиниции в мерена реч върху Мандукя"). Квинтесенцията на учението, изложено в „Мандукя", е обобщена в т.нар. „велика мисъл", букв. „велико изречение" (mahavakya), кое то гласи следното:

  Ayam atma bráhma – Този атмане брахман. 

Това е т.нар. "истина на истините", или "реалност на реалностите", която е непостижима по рационален път. Този „велик израз", както и останалите три, идеи на упанишадите, но се използват и като медитативен инструмент за постигане на идентификацията на ātmán и bráhman. Формулирането на тази фундаментална за индийската религиозно-философска традиция, теза се явява до голяма степен закономерен резултат от усилията на древните мислители да прозрат и назоват единствената и абсолютна субстанция, до която може да бъде редуцирано безкрайното множество от феномени във видимия свят. Съзерцанието и осмислянето на външната обективна реалност довежда до изкристализирането на идеята за bráhman, докато самовглъбяването и проникването в дълбините на човешкото съзнание - до идеята за ātmán. В своето мистично прозрение духовните учители от епохата на упанишадите, така да се каже, обективизират субективното начало и субективизират обективното и осъзнават ātmán, като абсолютния еквивалент на bráhman на равнището на субективното. Затова, както подчертава Олденберг, "когато искат да опишат ātmán,, казват, че е bráhman. Ако някой попита за bráhman , те обясняват, че е ātmán." (Олденберг 1997: 35)

  Какво представлява ātmán?

      Изначалната субективна субстанция, представляваща иманентна същност на индивидуалното съзнание, започва да се нарича постепенно в упанишадите ātmán, термин, засвидетелстван, макар и много рядко, още в "Ригведа". Значението, с което се употребява в РВ  е „дъх", „а чак впоследствие се развиват и останалите й значения „същност, природа, дух, душа", както и употребата й като възвратно местоимение...." (Русева 2012: 22)

     Първоначалното значение на думата - "дъх", "дихание", "дишане" препраща към определени народни вярвания, предшестващи философската доктрина за Аза в упанишадите. Според едно такова популярно вярване Азът дъх, чиято "обител" е сърцето, напуска тялото на човека нощем по време на сън, приемайки формата на птица. Вярвало се, че това пътуване на Аза може да бъде опасно, защото винаги е можело да се появи причина, поради която дъхът да не се завърне обратно в тялото и да причини смъртта на човека. Затова стряскането от сън при внезапно събуждане се е мислило за особено опасно, защото би могло да доведе до смърт. Впоследствие, както е добре известно, сънят и съновиденията придобиват изключителна значимост в интерпретацията на ātmán. Друга народна представа, обвързана с предходната, разглежда слънцето като последна обител на диханието (Аза) на мъртвите, при това на най-добродетелните и на най-мъдрите.

  Пълната статия, четете тук: http://notabene-bg.org/read.php?id=248

Времето е странно нещо...

     Времето наистина е нещо странно. Разтегливо като локум, гъвкаво като гума, относително като пластелин. Свива се, разширява се. Часовете могат да бъдат дълги като дни, а понякога дните и месеците хвръкват за минути. Понякога Времето е като отвратителен плъх, който гризе за секунди небитието, а друг път го яде лениво и постепенно като тромав дървояд. Преди девет години на този ден смелостта най-накрая реши, че излезе от мишата си дупка, където се спотайваше през последните дни и месеци, за да човърка още повече в огъня на душевния раздор, и пламенно се метна на коня на желанието и устрема, който пък на свой ред хукна по мъхестата, но и чат-пат трънлива пътека на Любовта.

    С една дума там на пейката в същия като днешния мразовит ден, когато есента оцапваше света с шарената си кръв, а слънцето хвърляше уморени лъчи над главите ни, ние с Елена се погледнахме в кладенчетата на очите, душите ни се харесаха и засвириха в резонанс своята обща песен. Като две малки щурчета. Девет години, които са като девет секунди, а в същото време са толкова пълни от спомени и емоции, красиви и цветни, понякога тъжни, че ако ги сложа в торба и я зафича на дървото на спомените тя сериозно би натежали, та дори скършили клона.
      Дай Боже песента да продължи, все така в резонанс, и през следващия деветгодишен цикъл и никога да не запявам друга песен, че какво по-голямо нещастие от това - да секне песента на Любовта.

“सिर्फ खड़े होकर .....

Снимка: интернет

превод от хинди: Elenikindia ©

“सिर्फ खड़े होकर पानी को ताक कर आप समुद्र नहीं पार कर सकते।” - रबिन्द्रनाथ टैगोर

( sirf khaḍe hokar pānī ko tākkar āp samudra nahīṁ pār kar sakte )

 Не може да прекосите океана, ако само стоите и се взирате във водата -  Рабиндранат Тагор

Защо Индия - епизод II

Ахлият и способен ли си да промениш хода на живота си (Ahliyat)

© текст: Еленикиндия

Амил Кхан е млад актьор, автор на пиеси и на филми и виджей. Роден е на 18 ноември 1988 г. в Калкута, Индия. Бакалавърската му степен е в областта на търговските отношения, но от малък се занимава предимно с творчески дейности. Участва в телевизионни предавания, прави скечове, организира културните програми и представления в колежа си „Сейнт Хавиер“. От общо 75 участия в състезания и програми става победител в 55. Автор е на четири пиеси и на два късометражни филма. Член е на групата по ораторско  майсторство  на  хинди  и е активен
участник в множество дебати, ръководи и театралната трупа в колежа.

През 2009 г. с няколко свои приятели създава групата Nine Point Blank. През последните години участват в над 30 пиеси, телевизионни предавания и късометражни филми. Поставят множество пиеси в големите индийски градове Калкута, Мумбай, Делхи, Бангалор, както и извън страната – основно в Сингапур. Най-често се появяват в предавания на Sony Entertainment, Zee TV, Star One, Star Plus, Bindaas Channel, MTV и Channel V. Сред личностите, които го вдъхновяват, Амил нарежда: Стенли Кубрик, Кристофър Нолан, Анураг Кашяп, Рам Гопал Варма, а някои от любимите му актьори са: Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Даниъл Дей-Луис, Амир Кхан, Панкадж Капур, Дилип Кумар.

Разговор с Амил Кхан на Елена Щерева

– Колко пиеси сте написали и поставили на сцена до момента?
Ако говорим за диалози, може да се каже, че съм допринесъл за всички пиеси, в които съм участвал като актьор, но преди писането не ме влечеше. Не се стремях към заслугите за авторството, достатъчно беше написаното от мен да ми помага да изградя по-добре образа на героя си на сцената. Винаги съм възприемал тази работа като екипна. През 2006 г. обаче започнах да правя скечове и свои авторски комични монолози. По-късно – през 2009 г. – с още няколко мои приятели и съмишленици основахме театрална трупа, наречена Nine Point Blank. Като автор съм работил върху четири пиеси до момента. Първата се казва Samay (Време, 2006 г.), в която съм съавтор. През 2009 г. написах F, съвременна адаптация на Д-р Фауст на Кристофър Марлоу. Заимствах идеята за човека, който продава душата си на Дявола, и въпреки че този мотив е доста експлоатиран, аз бях сигурен, че може да бъде разказан, разигран и интерпретиран по съвсем различен начин от оригинала. Пиесата породи крайни мнения и изказвания – някои казаха, че е прекрасна, а други я сметнаха за ужасна. Аз лично не бях доволен и затова след поставянето на F, се покрихме за известно време, за да помислим и обсъдим как да процедираме занапред. Честно казано, след F бях сигурен, че искам да се откажа от писането, но с течение на времето почувствах, че имам потенциал да напиша нещо много по-хубаво, затова отново хванах писалката. Следващата ми пиеса бе поставена на сцена през декември 2010 г. и се казва Ahliyat. Тя се оказа повратна точка. Заимства някои мотиви от Sleuth на Антъни Шафър, но сюжетът е доста по-индианизиран и в известна степен по-мрачен от оригинала. Получи се чудесно. Четвъртата ми пиеса, озаглавена Seven Psychopaths, също бих определил като мрачен трилър. Не смея да издавам много, но мисля, че това е най-добрата ми пиеса до момента.

– Как се захванахте с писане и кое провокира интереса ви към драматургията?

Индия - близка и далечна

 На гости в предаването "Всеки ден с Роси" по Канал 3.

 Темата "Индия-близка и далечна"

Като оставим безмилостно откъсналите се откровения на онова прямо момче, което на няколко пъти разгръщаше с пълна сила своята бляскава мисъл за красотата на божественото творение и думите му "Вие сте простаци" и "Вие сте курва" увисваха в п

разнотата на смълчаното студио като сопол, отделил се от тленните си букаи, мисля че прекарахме една чудесна, ободряваща сутрин върху прословутото бяло диванче на Канал 3 :) Какво по-хубаво от това да разчупим утринните вкаменелости със здравословна доза смях :)