Аргументът "така каза моят гуру" ("My guru said so" statement)

Вече на няколко пъти ни се случва да водим полемика с хора, чиито аргументи се свеждат до „така каза моят гуру”. Няма факти, няма доказателства, няма логически обяснения или някакви елементарни доводи. "Виж сега, чух го от моя гуру, значи е така." 

Не знам защо, но разговорите от този тип ми напомят на оня виц с чукчата, който не познавал друго животно освен северния елен. Знаете ли го?

Отишъл чукчата на екскурзия в Африка. Връща се след един месец и съплеменниците го разпитват: - Видя ли някоя зебра? - Видях. - И как изглежда? - Нали сте виждали северен елен? - Виждали сме. - Ами, като елен, само че черно-бяло. - А жираф видя ли? - Видях. - И как изглежда? - Нали сте виждали северен елен? - Виждали сме. - Ами, като елен, само че с много дълга шия и на петна. - А крокодил видя ли? - Видях. - И как изглежда? - Нали сте виждали северен елен? - Виждали сме. - Е, северния елен няма нищо общо с крокодила.

Смешно е наистина. Трудно  да се говори с човек, който не познава друго освен северния елен, т.е казаното от гуру. Такъв човек прилича много на дете, стискащо се плахо за полата на майка си? 


В миналото статутът на гуру е имал огромно значение, на 50 000 души се е падал един мъдрец, свещен човек, учител. Дискурсът в Упанишадите постепенно придобил характеристиките на магически процес, посредством който учителят преобразувал духовно своя ученик. Този факт разширил и задълбочил значимостта на учителя, който бил сред малкото владеещи върховното знание и механизмите за неговото предаване. Той бил проводник на знание и мъдрост, въплъщение на божественото, рядък шанс да се докоснеш до нещо истинско, свято и получено с години, може би поколения опит. Той единствен имал капацитета да прозре мъдростта на боговете и да я преведе на разбираем език. 

Но начинът, по който преди се е гледало на учителя, тотално не е релевантен за нашето съвремие, освен ако не желаем твърде много да заприличаме на онзи чукча. Не е нормално при наличието на толкова много възможности да не свериш думите на учителя си, да се задоволиш с „така каза гуру, значи е правилно.” Не е нормално да не поставиш под въпрос своята собствена преценка за това как си чул нещата, дали пък си ги разбрал правилно, дали учителят ти няма говорен дефект и не фъфли, или е от вечно пребиваващите в света на чарас (хашиша). Не е логично да не се усъмниш нито за миг в неговия авторитет и да приемаш всичко за чиста монета, стопроцентовата истина.

Да раболепничиш пред някого е също толкова контрапродуктивно, колкото и да раболепничиш пред самия себе си. Нарцисизмът, обърнат наобратно, си е пак нарцисизъм. Да изтъкваш за щяло и не щяло, че имаш гуру, на който се осланяш за всичко, си е маниакална препратка към теб самия. Акцентът винаги пада върху притежателното местоимение "моят гуру" каза, рожденият ден на "моят гуру" е еди кога си. Това е толкова оздравително за егото, колкото и изтъкването на титли и призове, а уж целта на йога, независимо от течението, което следваш, е да отидеш отвъд гордостта и тщеславието. 

Съгласен съм с Ерик Уайнър, който казва, че предлаганият в Индия съвременен подход към познанието е духовен педикюр. Чувстваш се добре за известно време, но в действителност нищо не се е променило. Защото това, което се предлага е само козметична промяна. Отиваш в ашрама, където няколко месеца чистиш тоалетни и белиш картофи, за да се смириш и с тревичките и хлебарките, а като се върнеш обратно, набутваш наученото в джоба си и започваш да раздаваш шефско правосъдие, да засичаш с автомобила на път за работа, да капризничиш в сладкарницата и да смяташ, че си триж по-духовен от всеки присъстващ в залата. 

Преди, за да следва Бог, човек е вървял по дългия път на страданието и самоотричането, пътят на саннясина. На това е учел гуру. Себеотдаването е минавало през период на критичност, преценка и съмнение. Какъв учител е този, който дава знание на готово? Но това не изглежда привлекателно за младите хора днес, които искат нещата да стават веднага – хоп в чашата, изливаш водата и ето ти духовно нескафе. С новите гуру не се искат саможертви. Снема се от теб чувството за лична отговорност, защото непряко ти се казва, че всъщност нещата не зависят от теб. Ако нещо се обърка, просто палиш джапанките и отиваш да заредиш батериите в ашрама. Само гуру е отговорен за твоето израстване, никой друг не може да ти помогне. Не ти остава друго освен да се молиш често за неговата благословия и съвет.

Когато прехвърлиш цялата отговорност на друг човек извън теб самия, не се чуди после, когато този същият човек реши да злоупотреби с теб, независимо дали го прави съзнателно или заради временната ментална абдикация, която спохожда и най-великите.