Don't worry, be Hampi

  © Снимки: Elenikindia & Vanya Topalska

   Don’t worry be Hampi или Be Hampi not grumpy са два от най-разпространените надписи на тениски из Хампи. И наистина такова безвремие е обхванало тия места, че няма как настроението ти да не "хампияса". Времето в Хампи е като вконачило се подобно на всички онези хиляди издялани фигури, пръснати из градчето. Абсолютно неподвижно, непоклатимо. Вечер седиш на пластмасово столче на руфтопа с джинджифилов чай в ръка, хлътнал си в посипалата се като черен прах нощ и съзерцаваш бледото очертание на храма Вирупакша и изронените от бурите на времето скали. Наоколо е море от мрак. Само храмът като крайбрежен фар стои насред тъмата и праща своята спасителна дрезгава светлина към удавниците от света на блуждаещите. Небето е огромно и като поръсено със звездни капчици.

Няма нещо, което да пасва толкова добре на една тъмнина, колкото тишината. Тишината в Хампи е плътна и дълбока. Не се чува друго освен подрънкване на метални гривни или звън на колела. Някоя друга потракваща ключалка. Навярно местните се прибират след вечеринка. Оставаш звуците и спокойствието да се плъзнат по лицето и ума ти. Мирис на безвремие, загнезден в диплите на вятъра, се носи навред. Довява с шепота си спомени за несметните богатства и разкоша на княжество Виджайнагар, за шестте мили, постлани със златотъкан и кадифе на централната улица пред двореца, за хилядите стаи, изцяло направени от слонова кост, за многобройните пазари, преливащи от купчини с цветя, за пищните аркади и галерии, за бижутерите, продаващи рубини и смарагди, за стотиците акведукти, вливащи живот в града, за заровените съкровища, за удавените в кръв битки, за великодушния цар Кришна Деварая. Довява за жалост и думите на историците, че „никога, може би в цялата световна история, толкова красив град не е бил подлаган на опустошение с подобни размери, и то така внезапно.” 

Сутрин обичаме да гледаме как Хампи мудно се пробужда и посреща новия ден. Дечица щапукат боси по червеникавия пясък, крави и козички изпълват малките улички, накичени с цветни схлупени къщурки, жени, които клечат и разстилат със своите примитивни метли смес от кравешка тор и вода, за да дезинфекцират настилката пред дома си.

По някакво невероятно стечение на обстоятелствата рикшаджията ни стовари точно пред хотелчето, в което бяхме отседнали преди три години и което исках да намерим, но бях забравил името и разположението му. За късмет единствената свободна стая се оказа точно тази, която тогава ни бяха отстъпли. Влизайки си, си миселх дали нещо ще се променило въобще за тия три години. Отговорът дойде мигновенно. Всичко си беше абсолютно същото все едно времето за три години беше прескочило това хотелче. Все същата полуизкъртена мивка, захабената картина на Кришна и Радха, натежалите от прах завеси, проядената от влагата врата, лющещите се стени, хлопащата седалка на тоалетната, шлаката по душа и чешмата, дупката на тавана, дори гущера, който се скатава там (дали същият или негов потомък), петната по чаршафите. Да се чуди човек защо ни е любим този хотел. Няма спор, заради безупречното домакинство и гостоприемство на усмихнатите Рамеш, Махеш, Арпита и Натарадж, заради кравите в двора и уютната тераса, на която се намира също толкова чаровното ресторантче. 

И все пак в Хампи не всичко беше под знака на безвремие този път. Беше настанала промяна. И тя не можеше да се подмине. Както казваха местните – бе ги сполетяло „правителственото цунами”.  Горните етажи, където доскоро имаше навеси и действащи ресторанти под тях, бяха масово съборени. Хампи се беше променил драстично и за онези 400 души прогонени от централната част на градчето и принудени да дирят друга алтернатива за прехрана. Реално половината население на Хампи го нямаше. Домовете им бяха сринати със земята, защото по думите на правителството били открити нови археологически разкопки. Сега всеки се спасяваше, както можеше. Правителството обещава помощи и компенсации, но както може да се очаква, след повече от година резултатите са нулеви. Сега руините на домовете и тези на главния пазар пред храма Лакшминараяан се сливат с тези от средновековния град Виджайнагар. Бизнесът на местните също страда. Въобще хората вече имат основание да бъдат grumpy, а не просто Хампи.