статията е публикувана в сп."Йога за всички", 37 бр. (2014)
Като тръгнем от централната гара Ню Делхи, минем покрай Червената крепост и портите на Делхи, излизаме на десния бряг на река Ямуна, покрай която се стелят паркове. На това място, известно като Раджгхат, се издига една от най-почитаните светини - черна мраморна платформа с размера на погребална клада, на която е изсечен простият и скръбен възглас „О, Рам“ – думите, с които Ганди напуска този свят, думите, изтръгнали се в мига, в който трите куршума пронизали тялото му на 30 януари 1948 г. На шестия път, колкото са общо на брой извършените срещу него опити за убийство, атентатът успява, с което индийският народ собственоръчно убива „бащата на своята независимост“.
През целия си живот Ганди се опитва да пречисти въздуха от черните облаци на болката и страха, от киселинните дъждове на грубите нападки и насилието, от отровния газ на пошлите мисли и дела. А най-големият му успех е, че успява да пренесе от абстрактния небесен свят на думите позабравените принципи на истинност, чистота и ненасилие и да ги посее тук на земята в коравата, дори безплодна почва на политиката. Принципите, които проповядва Ганди, не са новост – той е от бания (търговската каста), характеризиращи се със своето пуританство, строго вегетарианство и религиозен консерватизъм. Нещо повече – отраснал е в Гуджарат, където доктрината за ненасилие, истина и чистота е част от хилядолетната традиция на джайнизма. Самият той признава, че Бхагавадгита, джайнизмът и Толстой оформят житейската му философия.
Салман Рушди бе толкова потресен от една наскорошна вълна от религиозни кланета в Индия, че написа цяла статия под надслов „Религията, както винаги, е отровата в кръвта на Индия".
Ето и неговия заключителен параграф:
„Има ли нещо, което да уважаваме в това, а и в което и да е друго от престъпленията, които напоследък се вършат почти ежедневно из целия свят в името на религията? Колко добре умее религията да издига тотеми, да не говорим за фаталните последствия, и колко лесно се съгласяваме да убиваме заради тях! А когато убиваме прекалено често, се притъпяват и моралните ни сетива, което пък ни улеснява да го правим отново и отново.“
автор: ЕлиНики
източник: Йога за всички, брой 26
Всички ние живеем в един свят на постоянно получаване. Слънцето ни дарява със своята топлина и светлина. Въздухът и вятърът ни довяват дъха на живота. Облаците ни обливат с водите си. Океаните, моретата и реките напояват земята и тя ражда всякакви видове растения, семена, плодове. Нашите тела са съставени от всички тези дарове. А с какво всъщност ние се отблагодаряваме на тази щедра природа? Когато нещо е в изобилие, ние не го споделяме с друг, а взимаме повече от полагаемото. Въпреки че получаваме предостатъчно, ние позволяваме на пренебрежението, страха, апатията и егоизма да ни заслепят и не оценяваме щедростта на Майката Земя. Докога ли природата ще търпи нашата неблагодарност? Макар и кратък, ние можем да направим престоя си на тази планета смислен и пълноценен, ако изберем и решим да живеем по природните и вселенски закони.
Всеки Ренесанс има нужда от Ренесансов човек. Флоренция има Леонардо. Единбург има Дейвид Хюм. Калкута има Рабиндранат Тагор. Поет, есеист, драматург, активист и Нобелов лауреат, той олицетворява пълния разцвет на бенгалския Ренесанс. Макар да носел толкова много дини под една мишница, към края на живота си той обобщил своето съществуване с три думи: „Аз съм поет“. За Тагор всичко друго било вторично, производно на това. Което ни води към една очевидна, но въпреки това важна характеристика на хората, които водят креативен живот - те се виждат като хора, които водят творчески живот и не се страхуват да го кажат. „Аз съм математик“, отсича Норберт Винер в заглавието на автобиографията си. Гертруд Щайн отива още една крачка напред, като смело заявява „Аз съм гений!“
Днес Калкута повече боготвори, отколкото чете Тагор. Образът му - винаги с дълга, надиплена се брада и мъдри очи, заобиколени със ситни бръчици, е навсякъде. Песните му гърмят от високоговорители но улиците. Книжарниците са отделили цели секции за трудовете му. „Трябва да прочетете Тагор“, ми казва всеки, след което ми цитират Йейтс, който изрекъл знаменитата фраза, че да прочетеш един стих от Тагор е достатъчно, за „да забравиш всички грижи на света“. Има два вида гении: едните ни помагат да разберем света, а другите - да забравим за съществуването му. Тагор успява да нрави и двете.
Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и религията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауреат, един носител на „Оскар“, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), както и един уникално нов и различен начин на общуване, наречен „аdda ”. (Adda e групов разговор, форма на интелектуален обмен между членове на една общност или група, които първоначално са били от същия социално-икономически слой, но процесът се демократизира в модерните времена. Адда е най-популярна сред младежите, които принадлежат към така наречената „средна класа интелигенция“. Въпреки че Калкута се смята за родното място на Ада културата, Сатяджит Рай (в своя филм „Agant.uk“) проследява произхода на традицията до провежданите в Древна Гърция по времето на Сократ или Платон редовни интелектуални диалози. Ада е предпочитано занимание за свободното време в Индия и Бангладеш) И това е само началото.
„Ние говорим за една светска Индия, (...) За някои определението „светска" е нещо противоположно на „религиозна", което очевидно не е вярно. То може да означава само едно - държава, в която всички религии се ползват с еднакво уважение и са равнопоставени пред закона. Впрочем Индия има отколешен опит с религиозната толерантност. (...) А и в страна като нея, с толкова много култове и религии, някакъв национализъм би могъл да се изгради единствено на основата на секуларизма.“
(Томас Джеферсън, 1743-1826)
"Гледката на т.нар. религия (особено пък организираната) в Индия, а и навсякъде другаде, винаги ме е изпълвала с покруса. Често се улавям, че я заклеймявам и ми се ще да разчистя това блато. Почти винаги зад нея се спотайват сляпата вяра и реакционността, догмата и лицемерието, суеверието, експлоатацията и браненето на нечии тесни интереси.“
Джавахарлал Неру (1889–1964)
"Връщането в Америка беше по-голям културен шок, отколкото пристигането в Индия. Хората в селските райони на онази страна не използват ума си като нас; използват интуицията си и тя е по-развита, отколкото на който и да е друг народ по света. Интуицията е много силно нещо, по-силно от интелекта според мен. Това оказа голямо влияние върху работата ми.
Западното рационално мислене не е вродено у човека; то се усвоява и е огромно постижение на Западната цивилизация. В индийските села хората не го заучават. Научават се на друго, което в някои отношения е по-ценно, но в други не е. Това е силата на интуицията и придобитата чрез опита мъдрост.
Когато се върнах след седем месеца по индийските села, осъзнах цялата лудост на Западния свят, но оцених и способността му за рационално мислене. Ако просто седнеш и се отпуснеш, ще установиш колко неспокоен е умът ти. Когато се опиташ да го укротиш, това само ще влоши нещата, но с течение на времето той ще се успокои и когато това стане, долавяш по-фини неща — тогава интуицията ти започва да разцъфва, а стане ли това, вече виждаш нещата по-ясно и си по-близко до реалността. Умът ти просто преминава на бавна скорост и ти виждаш грамадния мащаб на мига. Виждаш много повече, отколкото си виждал преди. Това е дисциплина, която се постига с практика."
Стив Джобс пред своя биограф Уолтър Айзъксън
Не обичаме да критикуваме. Когато критикуваш, всъщност си придаваш важност, сякаш гледаш от позицията на по-добрия, по-достойния, за когото изречените критики не важат, а както някой бе казал: „Не се смей, ако смениш името, шегата ще стане за твоя сметка.“ В България всички сме критикари, сочим с пръст, независимо дали някой е заседнал в калта или излиза от нея, и го замеряме с кал, а не си даваме сметка, че и да уцелим, и да не уцелим, все си цапаме ръцете. И не само тях.
Но не можем и да подминем лъжата, особено когато е дългоопашата и те гъделичка с опашката си по корема.
Преди време се обърнахме в писмо до обичания от нас Стефан Цанев за неточностите в сходствата между думи от езика хинди и българския, които дава в своя първи том на "Български хроники" (не че такива няма, има, но не и тези, които е изредил в книгата си, явно подведен от драсканиците на Петър Добрев). Но той, като човек с голяма душа, не криеше в публичните си изказвания, че той не е историк и че на "Българските хроники" не трябва да се гледа толкова като на реалната история на България,за което в никакъв случай не претендира, колкото като на една поема за българския народ. Историята на България така, както би изглеждала, ако бъде написана от истински поет, милеещ за родината си и обичащ да чете история. В този смисъл грешките и неточностите му са оправдани и маловажни.
Този път писмото ни е до Розмари Де Мео и нейните читатели. Надяваме се, че тя ще има доблестта на Стефан Цанев да признае художествеността си в "изобретяването" на българските традиции или поне читателите й да "имат очите" да го съзрят.
През целия си живот Ганди се опитва да пречисти въздуха от черните облаци на болката и страха, от киселинните дъждове на грубите нападки и насилието, от отровния газ на пошлите мисли и дела. А най-големият му успех е, че успява да пренесе от абстрактния небесен свят на думите позабравените принципи на истинност, чистота и ненасилие и да ги посее тук на земята в коравата, дори безплодна почва на политиката. Принципите, които проповядва Ганди, не са новост – той е от бания (търговската каста), характеризиращи се със своето пуританство, строго вегетарианство и религиозен консерватизъм. Нещо повече – отраснал е в Гуджарат, където доктрината за ненасилие, истина и чистота е част от хилядолетната традиция на джайнизма. Самият той признава, че Бхагавадгита, джайнизмът и Толстой оформят житейската му философия. 
