Гонда - лицето на индийските племена (Gonda- the face of indian tribes)

© текст: Еленикиндия
снимки: интернет

Гондa са един от най-многобройните и важни представители на племена в цяла Южна Азия. Поради своята многобройна численост са се превърнали във "визитната картичка" на индийските племена. Населяват територии, известни като Гондвана, "земята на гонда", включващи по-голямата част от централния индийски щат Мадхя Прадеш, както и отцепилия се Чхатисгарх.

Названието “гонд” за пръв път им е дадено от моголските владетели и означава “хора от хълмовете”. Самоназванието им “кои” е с неизвестен произход и значение. Общият им брой е около 4 милиона, но преброяването им е изключително трудно, тъй като много гондски общности са напълно инкорпорирани в хиндуистката кастова система, сменили са имената си и не признават корените си.

ИСТОРИЯ

Чанданапур и селище на занаятите Рагхураджпур (Chandanapur and Craft-village Raghurajpur)

© Еленикиндия, 2010

След поредната сесия “левитиране в автобусни условия” и двукилометрова разходка из село Чанданапур по осеян с риба и зърно път, криволичещ покрай колиби от кал и детски гласове, молещи за химикал, шоколад или две рупии, стигаме известното селище на занаятите - Рагхураджпур.



Разполжено сред гори от кокосови палми и мангови дървета, това малко, закътано селце северно от Пури се състои едва от две улици, но за сметка на това те са едни от най-живите, красиви и богати улици, които можете да видите в цяла Индия. 120 изрисувани в традиционни мотиви глинени къщи подслоняват безчет произведения на изкуството и техните майстори-създатели, много от които деца-чираци. В Рагхураджпур всеки е творец, вече изявен или още утвърждаващ се като такъв.

Рамнами - Бог по цялото тяло ( Ramnaami - God all over the body)

Със своята богата традиция и неизчерпаем божествен пантеон хиндуизмът е сред основните източници на вдъхновение за западната култура, когато става дума за татуировки. Разбира се, в Европа идеята за татуиране е меко казано профанизирана, тя е сведена до най-незначителната й функция, а именно декорация на тялото. Докато в повечето култури, включително сред хинду татусите имат изключително важна роля – те предпазват от магии и болести, изразяват социалното положение на човека или служат като своеобразен „паспорт“, без който не можеш да минеш в отвъдното.


© Снимки: Olivia Arthur

Сред най-богато татуираните общности в Индия са Рамнами,

Мраморните скали в Джабалпур (Marble rocks in Jabalpur)

© снимки: Еленикиндия, 2010

Санскритска поема в снимки ( संस्कृत कविता )

© Снимки: ЕЛЕНИКИНДИЯ и Бай Стефо

Създателю,

песен искам да ти посветя,

ала щом отворя устни да запея

като звук от счупено стъкло

гласът ми раздира тишината.

------------------------------------------

Крокодилите в Индия (Crocodiles of India)

© С-ние “Лов и риболов”
Веселин СЕЙКОВ
снимки: Интернет

По време на журналистическите си странствания съм имал шанса да наблюдавам отблизо в естествена среда различни крокодили и алигатори в реки, езера и резервати в Америка, Африка и Азия. Имал съм и рядкото екзотично удоволствие да ям супи и пържоли от крокодилско месо по тези краища. Но това, с което се запознах преди години в прочутия в цял свят развъдник край гр. Мадрас в Южна Индия, надминава всичките ми впечатления от интересните срещи с тези водни страшилища.
Фактически това е една от най-големите ферми на нашата планета за свободно отглеждане на различни крокодили, които се въдят в Индия и Южна Азия.

Вишакхапатнам ( Vishakhapatnam)

 © Еленикиндия 
    текст: сп. Светилник

"Когато посетите този прославен с богатото си културно наследство щат на Индия, в миналото седалище на царе и низами, за чието славно време свидетелстват старинни крепости, разкошни дворци и паметници на вярата, вие разбирате какво са имали предвид рекламните брошури с това: „Колкото повече гледате, толкова повече ви се иска да видите!”

Доброто в нас (The good in us )

Н.Янков

В ръката си държа броеница. Извита между пръстите като гъсеница. Докосвам с палец първото мънисто и го приплъзвам по нишката. „Доброто в нас“ - изричам веднъж. Чакам. Нищо. Към първото мънисто се приплъзва второ. Чакам и пак нищо. Към второто се присъединява трето, и четвърто, и пето. Шестото идва с въпрос: „А кое е доброто в теб?“ Мълчание. Нищо. Седмото мънисто започва да пулсира и оживява в спомен....

Прибирам се на път за вкъщи. Броя стотинките и си купувам пакет пуканки. Устата ми копнее за соления им вкус. Тъкмо бъркам за първа шепа удоволствие, когато с дясното ухо дочувам глас:

– Може ли и аз?

Поглеждам. Опърпан, стар бездомник ми се усмихва беззъбо през гъста брада. Машинално, без мисъл, протягам ръка с пакета мимолетна наслада в нея. Старецът пъха ръка – груба, черна, мръсна – и гребва като мечок в кошера с мед. Усмихва се.

– Не, вземи го. Вземи целия пакет – казвам и го тупвам в дланта му.

Старецът все още се усмихва. Тръгвам напред. Но не спирам да мисля за глада си и за овъглената, с черно под ноктите, ожулена ръка, която бръкна в белите, пухкави като снежинки пуканки.

„Не, това не е доброто в мен“, чувам се да казвам, докато прибутвам поредното мънисто....поредния спомен...

Вдигам от земята падналия човек. Пиян е. Докато се изправя, сумти и фъфли. Пускам го, но той залита и е на път отново да се стовари на паважа. Хващам го.

– Къде живееш? - питам го
– Малко по-нагоуе – отвръща той.
– Къде точно?
– Абе, давай нагоуе, шти кажа.

Тръгваме бавно по баира. Мирише на бъчва. Заглеждам го. Протрит, вехт, неугледен. Сигурно е самотник. Дано да не е и бездомник. Говори ми нещо. Но не го слушам. Тръгнал съм към магазина за бърза покупка. А ще закъснея. С всяка крачка все повече съжалявам, че се хванах на въдицата му. Сигурно разхождам като бавачка някакъв бродяга, който въобще си няма покрив над главата. Яд ме е, че един пияндурник ще ми изгуби цялото време. А може би тайно ми харесва, че някой, макар и непрокопсаник, се подпира на мен, по-малкия непрокопсаник.

– Ей там, в оня блок – посочва ми той.

Помагам му да отключи, след като два пъти изпуска халката с ключове. Качвам го по стълбите до апартамента му. Отвътре се чува кучешки лай.

– И повече да не пиеш толкоз – викам му. “Само губи времето на хората”, мисля си аз.
Вратата пред мен се тръшва.

Не, и това не съм аз. Трябва да има нещо друго. Придърпвам следващото мънисто и следващото...

Единайсто....Ето виждам се как давам кръв в благородна кауза. Но всъщност го правя, за да пречистя застоялата си, почти съсирена, кръв. Казват, че е полезно.

Двайсто...Виждам се как подавам ръка от трамвая и вдигам чантата на грохнала старица, а после взимам и сбръчканата й като кора на дърво длан. Но го правя заради етикета, заради одобрителния поглед на другите пътници в трамвая....

Препускам по броеницата на живота, по кръга от спомени.....Петдесето..... Виждам се как давам дрехи и обувки на скитащи цигани, спрели пред контейнера до нас. Но всъщност не ги давам, а ги изхвърлям в пълната с боклуци циганска каруца.

Осемдесет и осмо...Приятел ми се обажда посред нощ. Закъсал е. Иска да го прибера. Мога да му откажа. Ще намери друг. Имам важна среща утре сутрин. Защо да го правя? Мятам якето си и излизам. Не за друго, а защото имам да му връщам услуга.

Деведесет и девето...Сто и първо...сто и пето...

Нима наистина съм такова чудовище? Чудовище в красиви дрехите? Нима никога не съм правил истинско добро? Добро заради самото добро, заради усмивката и радостта на другия. Без да виждам себе си в него, без да чувам гласа на собствения си интерес в появилата се възможност.

Сто и седмо...предпоследното мънисто. Иде ми да хукна из улиците, да се разтворя в тълпата, да правя неискано добро, но само да не бъда такова чудовище в собствените си очи. Наляга ме тъга.

Сто и осмо...В мен изплува спомен. Седя на пейката пред Столична библиотека. От нищото се появява момиче. Не повече от тринайсетгодишно. Тя коленичи и слага ръка на коляното ми.

– Аз те познавам – казва тя, взирайки се в мен. Устните й са напукани, очите влажни.

Сигурно се е припознала. За пръв път я виждам. Някаква жена стои на две крачки от нея и плаче. Навярно майка й.

– Ще ме водят в Александрийска болница, в психиатрията. Ще ме отведат там... в онзи затвор... при лудите.

Очите й гледат ту в мен, ту в земята. Почти не мига. Сякаш не е на себе си.

– Как мога да ти помогна? - питам, за да й вдигна духа.

– Може ли да пренощувам у вас?

Изпадам в потрес. Как така? Какво се казва на някого, който се появява от нищото, слага ръка на коляното ти, казва, че отива в лудница и те моли да се подслони при теб? Мълча. Опитвам се да измисля нещо. Безуспешно.

– Ще чакам Господ да слезе – продумва тя, след като дълго време стои, загледана в плочките на земята. Майка й я подканва да тръгват. Тя не помръдва. Аз мълча, неспособен да намеря точните думи.

– Надявам се, че ще се видим отново - казва тя и се изправя. Виждам как двете фигури, на майка и дъщеря, се отдалечават към спряло такси.

Все още съм объркан. Внезапно се сещам. Докосвам гърдите си с длан. През блузата напипвам това, което ми трябва. Талисманът ми! Не й дадох талисмана си. За късмет! Бягам с всичка сила. Виждам ги как влизат в таксито. Почти стигам. Само още няколко метра...

Отварям очи. Пръстите ми стискат сто и осмото мънисто. Целите са влажни от пот. Веднъж да бъда истински, веднъж да сторя искрено добро...и да закъснея. Това съм аз. Човек от двайсет и първи век.

Връзката човек-животно в хиндуизма ( Human-animal relation in hinduism)

“Агресивните хора се превръщат в хищници; хората, които се хранят с нечисти храни – в червеи; крадците се превръщат в насекоми, които се самоизяждат.”



© текст: Еленикиндия
снимки: Интернет

    Единствените пъти, когато сме влизали в по-сериозни словесни пререкания и даже физически разпри с индийци са били свързани с насилие над животните. Затова реших да събера информация оттук-оттам ( слава богу изследвания по въпроса има бол) и да предложа един интересен поглед върху хиндуизма.

    Никога не съм можел да проумея с какво сърце някой ще посегне да удря онези “космати топки” любов, доверие и съпричастност, каквито са животните. Пратеници на земята да ни учат на онези велики и прости неща, които са най-трудни за човека – обич, преданост и състрадание. Разбирам, че зад агресията се крият куп фактори – тя може да е рефлексия от родителско възпитание, да е причинена от комплекси, от неразбиране и примитивно чувство за надмощие и власт и разбира се от обществени предразсъдъци и стереотипи. Нещата не винаги могат да бъдат поставени на една везна. Ако за бедняците, бедстващи по улиците на градовете, безразличието и дори агресията към животните е донякъде обяснима с враждебната среда, в която самите те живеят, с лишенията и недоимъкът, които са им отнели всякакво чувство на съпричастност и са огрубили сетивта им за страданието на другите извън членовете на семейството, то какво да кажем за жестокостта на онези момчета от средностатистически семейства, които изливат мас по "свещените" крави, само за да ги видят как ритат и пищят в безумна агония.