Чанданапур и селище на занаятите Рагхураджпур (Chandanapur and Craft-village Raghurajpur)

© Еленикиндия, 2010

След поредната сесия “левитиране в автобусни условия” и двукилометрова разходка из село Чанданапур по осеян с риба и зърно път, криволичещ покрай колиби от кал и детски гласове, молещи за химикал, шоколад или две рупии, стигаме известното селище на занаятите - Рагхураджпур.



Разполжено сред гори от кокосови палми и мангови дървета, това малко, закътано селце северно от Пури се състои едва от две улици, но за сметка на това те са едни от най-живите, красиви и богати улици, които можете да видите в цяла Индия. 120 изрисувани в традиционни мотиви глинени къщи подслоняват безчет произведения на изкуството и техните майстори-създатели, много от които деца-чираци. В Рагхураджпур всеки е творец, вече изявен или още утвърждаващ се като такъв.

Рамнами - Бог по цялото тяло ( Ramnaami - God all over the body)

Със своята богата традиция и неизчерпаем божествен пантеон хиндуизмът е сред основните източници на вдъхновение за западната култура, когато става дума за татуировки. Разбира се, в Европа идеята за татуиране е меко казано профанизирана, тя е сведена до най-незначителната й функция, а именно декорация на тялото. Докато в повечето култури, включително сред хинду татусите имат изключително важна роля – те предпазват от магии и болести, изразяват социалното положение на човека или служат като своеобразен „паспорт“, без който не можеш да минеш в отвъдното.


© Снимки: Olivia Arthur

Сред най-богато татуираните общности в Индия са Рамнами,

Мраморните скали в Джабалпур (Marble rocks in Jabalpur)

© снимки: Еленикиндия, 2010

Санскритска поема в снимки ( संस्कृत कविता )

© Снимки: ЕЛЕНИКИНДИЯ и Бай Стефо

Създателю,

песен искам да ти посветя,

ала щом отворя устни да запея

като звук от счупено стъкло

гласът ми раздира тишината.

------------------------------------------

Крокодилите в Индия (Crocodiles of India)

© С-ние “Лов и риболов”
Веселин СЕЙКОВ
снимки: Интернет

По време на журналистическите си странствания съм имал шанса да наблюдавам отблизо в естествена среда различни крокодили и алигатори в реки, езера и резервати в Америка, Африка и Азия. Имал съм и рядкото екзотично удоволствие да ям супи и пържоли от крокодилско месо по тези краища. Но това, с което се запознах преди години в прочутия в цял свят развъдник край гр. Мадрас в Южна Индия, надминава всичките ми впечатления от интересните срещи с тези водни страшилища.
Фактически това е една от най-големите ферми на нашата планета за свободно отглеждане на различни крокодили, които се въдят в Индия и Южна Азия.

Вишакхапатнам ( Vishakhapatnam)

 © Еленикиндия 
    текст: сп. Светилник

"Когато посетите този прославен с богатото си културно наследство щат на Индия, в миналото седалище на царе и низами, за чието славно време свидетелстват старинни крепости, разкошни дворци и паметници на вярата, вие разбирате какво са имали предвид рекламните брошури с това: „Колкото повече гледате, толкова повече ви се иска да видите!”

Доброто в нас (The good in us )

Н.Янков

В ръката си държа броеница. Извита между пръстите като гъсеница. Докосвам с палец първото мънисто и го приплъзвам по нишката. „Доброто в нас“ - изричам веднъж. Чакам. Нищо. Към първото мънисто се приплъзва второ. Чакам и пак нищо. Към второто се присъединява трето, и четвърто, и пето. Шестото идва с въпрос: „А кое е доброто в теб?“ Мълчание. Нищо. Седмото мънисто започва да пулсира и оживява в спомен....

Прибирам се на път за вкъщи. Броя стотинките и си купувам пакет пуканки. Устата ми копнее за соления им вкус. Тъкмо бъркам за първа шепа удоволствие, когато с дясното ухо дочувам глас:

– Може ли и аз?

Поглеждам. Опърпан, стар бездомник ми се усмихва беззъбо през гъста брада. Машинално, без мисъл, протягам ръка с пакета мимолетна наслада в нея. Старецът пъха ръка – груба, черна, мръсна – и гребва като мечок в кошера с мед. Усмихва се.

– Не, вземи го. Вземи целия пакет – казвам и го тупвам в дланта му.

Старецът все още се усмихва. Тръгвам напред. Но не спирам да мисля за глада си и за овъглената, с черно под ноктите, ожулена ръка, която бръкна в белите, пухкави като снежинки пуканки.

„Не, това не е доброто в мен“, чувам се да казвам, докато прибутвам поредното мънисто....поредния спомен...

Вдигам от земята падналия човек. Пиян е. Докато се изправя, сумти и фъфли. Пускам го, но той залита и е на път отново да се стовари на паважа. Хващам го.

– Къде живееш? - питам го
– Малко по-нагоуе – отвръща той.
– Къде точно?
– Абе, давай нагоуе, шти кажа.

Тръгваме бавно по баира. Мирише на бъчва. Заглеждам го. Протрит, вехт, неугледен. Сигурно е самотник. Дано да не е и бездомник. Говори ми нещо. Но не го слушам. Тръгнал съм към магазина за бърза покупка. А ще закъснея. С всяка крачка все повече съжалявам, че се хванах на въдицата му. Сигурно разхождам като бавачка някакъв бродяга, който въобще си няма покрив над главата. Яд ме е, че един пияндурник ще ми изгуби цялото време. А може би тайно ми харесва, че някой, макар и непрокопсаник, се подпира на мен, по-малкия непрокопсаник.

– Ей там, в оня блок – посочва ми той.

Помагам му да отключи, след като два пъти изпуска халката с ключове. Качвам го по стълбите до апартамента му. Отвътре се чува кучешки лай.

– И повече да не пиеш толкоз – викам му. “Само губи времето на хората”, мисля си аз.
Вратата пред мен се тръшва.

Не, и това не съм аз. Трябва да има нещо друго. Придърпвам следващото мънисто и следващото...

Единайсто....Ето виждам се как давам кръв в благородна кауза. Но всъщност го правя, за да пречистя застоялата си, почти съсирена, кръв. Казват, че е полезно.

Двайсто...Виждам се как подавам ръка от трамвая и вдигам чантата на грохнала старица, а после взимам и сбръчканата й като кора на дърво длан. Но го правя заради етикета, заради одобрителния поглед на другите пътници в трамвая....

Препускам по броеницата на живота, по кръга от спомени.....Петдесето..... Виждам се как давам дрехи и обувки на скитащи цигани, спрели пред контейнера до нас. Но всъщност не ги давам, а ги изхвърлям в пълната с боклуци циганска каруца.

Осемдесет и осмо...Приятел ми се обажда посред нощ. Закъсал е. Иска да го прибера. Мога да му откажа. Ще намери друг. Имам важна среща утре сутрин. Защо да го правя? Мятам якето си и излизам. Не за друго, а защото имам да му връщам услуга.

Деведесет и девето...Сто и първо...сто и пето...

Нима наистина съм такова чудовище? Чудовище в красиви дрехите? Нима никога не съм правил истинско добро? Добро заради самото добро, заради усмивката и радостта на другия. Без да виждам себе си в него, без да чувам гласа на собствения си интерес в появилата се възможност.

Сто и седмо...предпоследното мънисто. Иде ми да хукна из улиците, да се разтворя в тълпата, да правя неискано добро, но само да не бъда такова чудовище в собствените си очи. Наляга ме тъга.

Сто и осмо...В мен изплува спомен. Седя на пейката пред Столична библиотека. От нищото се появява момиче. Не повече от тринайсетгодишно. Тя коленичи и слага ръка на коляното ми.

– Аз те познавам – казва тя, взирайки се в мен. Устните й са напукани, очите влажни.

Сигурно се е припознала. За пръв път я виждам. Някаква жена стои на две крачки от нея и плаче. Навярно майка й.

– Ще ме водят в Александрийска болница, в психиатрията. Ще ме отведат там... в онзи затвор... при лудите.

Очите й гледат ту в мен, ту в земята. Почти не мига. Сякаш не е на себе си.

– Как мога да ти помогна? - питам, за да й вдигна духа.

– Може ли да пренощувам у вас?

Изпадам в потрес. Как така? Какво се казва на някого, който се появява от нищото, слага ръка на коляното ти, казва, че отива в лудница и те моли да се подслони при теб? Мълча. Опитвам се да измисля нещо. Безуспешно.

– Ще чакам Господ да слезе – продумва тя, след като дълго време стои, загледана в плочките на земята. Майка й я подканва да тръгват. Тя не помръдва. Аз мълча, неспособен да намеря точните думи.

– Надявам се, че ще се видим отново - казва тя и се изправя. Виждам как двете фигури, на майка и дъщеря, се отдалечават към спряло такси.

Все още съм объркан. Внезапно се сещам. Докосвам гърдите си с длан. През блузата напипвам това, което ми трябва. Талисманът ми! Не й дадох талисмана си. За късмет! Бягам с всичка сила. Виждам ги как влизат в таксито. Почти стигам. Само още няколко метра...

Отварям очи. Пръстите ми стискат сто и осмото мънисто. Целите са влажни от пот. Веднъж да бъда истински, веднъж да сторя искрено добро...и да закъснея. Това съм аз. Човек от двайсет и първи век.

Връзката човек-животно в хиндуизма ( Human-animal relation in hinduism)

“Агресивните хора се превръщат в хищници; хората, които се хранят с нечисти храни – в червеи; крадците се превръщат в насекоми, които се самоизяждат.”



© текст: Еленикиндия
снимки: Интернет

    Единствените пъти, когато сме влизали в по-сериозни словесни пререкания и даже физически разпри с индийци са били свързани с насилие над животните. Затова реших да събера информация оттук-оттам ( слава богу изследвания по въпроса има бол) и да предложа един интересен поглед върху хиндуизма.

    Никога не съм можел да проумея с какво сърце някой ще посегне да удря онези “космати топки” любов, доверие и съпричастност, каквито са животните. Пратеници на земята да ни учат на онези велики и прости неща, които са най-трудни за човека – обич, преданост и състрадание. Разбирам, че зад агресията се крият куп фактори – тя може да е рефлексия от родителско възпитание, да е причинена от комплекси, от неразбиране и примитивно чувство за надмощие и власт и разбира се от обществени предразсъдъци и стереотипи. Нещата не винаги могат да бъдат поставени на една везна. Ако за бедняците, бедстващи по улиците на градовете, безразличието и дори агресията към животните е донякъде обяснима с враждебната среда, в която самите те живеят, с лишенията и недоимъкът, които са им отнели всякакво чувство на съпричастност и са огрубили сетивта им за страданието на другите извън членовете на семейството, то какво да кажем за жестокостта на онези момчета от средностатистически семейства, които изливат мас по "свещените" крави, само за да ги видят как ритат и пищят в безумна агония.

Да оставиш любовта си

Из "Химикал,шоколад и две рупии"

Първа Глава

Да оставиш любовта си из дневника на Ники: “Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата”

Открих любовта на своя живот,

съкровището от тайнствения кивот.

Изправен пред него, неуверен се чудя,

дали да го отворя, ами ако всичко изгубя?

Стоя, размишлявам и малко ме е страх,

ураган е любовта, а пък човекът прах,

кой знае накъде и как ще ме завее,

кой знае колко кръв и пот ще се пролее?

А колко път изминах преди да те намеря,

и с колко смърт се сблъсках, живота да измеря,

години, дни, секунди във търсене и мъка, 

а днеска ме е страх да разтворя сандъка.

Какво ли има вътре, а какво ли няма?

Треперя като лист, щом очаква ме промяна,

а промяната е страшна, дори неумолима

помита всичко тя досущ като лавина.

– Глупости! - възкликнах аз, докато държах в ръце разпечатката на хороскопа си.


Вече цели двайсет години майка ми се занимава с астрология. Научил съм се да ѝ вярвам. Неведнъж ми е помагала със съвети. Поне така си мисля. Но колкото и да съм подготвен, колкото и да предусещам ходовете на съдбата, Фортуна винаги намира начин да ме изненада. Затова в един момент престанах да разсъждавам над хороскопа си и над евентуалните ситуации, които биха изскочили от гъсталаците на бъдещото. Заключвах думите на майка си в закътано чекмедже в съзнанието си и ги оставях необработени, неразтълкувани, в чистия им като бистра вода вид. В крайна сметка опитите ми да разгадая земните прояви на звездните влияния само размътваха водата. Последната дума винаги принадлежи на планетите. Бъдещето е сякаш огромна варовикова скала, в която се взирам в очакване на нещо да се случи. Уж гледам в правилната посока, ала все не успявам да видя скалния къс, докато се отчупва или търкулва към мен. Забелязвам го чак след като ми разбие носа. Тогава вдигам камъка от земята, оглеждам го и с вече окървавен нос си казвам: „Ами да, към тебе гледах, а пък не те видях!?“

Всеки път едно и също. Чак когато събитията изскачат пред мен, осъзнавам конкретния смисъл на думите и кроежите, които иначе си стоят заключени в чекмеджето. Не случайно в основата на хинди думата за „планета" стои „грахан” – прихващане, улавяне. Всички сме в плен на планетите.

– Пълни глупости, мамо! – повторих аз – Твоята приятелка греши! – ядосвах се на категоричността, с която нейната колежка тълкуваше звездната ми карта.
Не без основание майка ми казва, че е сляпа, когато изследва картата на някого от своите най-близки роднини. Понякога субективизмът, породен от роднинските взаимоотношения, замъглява окото на сърцето ѝ до такава степен, че тя не успява да разграничи реалните влияния на планетите от своите лични опасения и страхове. Затова когато става дума за най-близките, предпочита да се консултира със свои приятели астролози. Бе пратила хороскопа ми на своя добра приятелка и професионална астроложка. Тази година бе една от най-важните в живота ми – последната в университета. Предстоеше окончателно скъсване с пъпната връв. Само че резултатът от краткия анализ на приятелката ѝ бе, меко казано, незадоволителен. Беше неприемлив!

– Врели-некипели! Чуй само – “...обучение в чужбина и възможно влюбване. При всички положения ако предпочете да замине за чужбина, ще трябва да изостави любовта си!“ Откъде е толкова сигурна? Нали уж астрологията предполага, а човек разполага? Знаеш добре, че никога няма да замина без Елена. С нея вече сме говорили по този въпрос. Никой няма да остави другия. Двамата поехме по този път и заедно ще го завършим. Не може да бъде другояче! – отсякох аз – Плюс това приятелката ти пише, че вторият транзит на Уран-Венера ще бъде в началото или средата на октомври. Дори да получим стипендия за Индия, няма как полетът да е чак тогава. Казах ти, че всяка година студентите тръгват в края на август или началото на септември. Няма причина да се забавим толкова! – палех се аз.

Беше февруари. Пред шестимата завършващи индолози от випуск 2007/2008 стоеше важният въпрос за евентуално седеммесечно обучение в Индия. Трябваше да вземем решение до началото на лятната изпитна сесия, защото още през май започваха процедурите по кандидатстване. След дълго умуване решихме и шестимата да пробваме късмета си Досега на година бяха заминавали най-много четирима български студенти. Ние се надявахме да бъдем първият цял випуск, който ще се обучава в Индия.
Август дойде неусетно. Никой не подозираше, че той ще се превърне в месеца на голямото разочарование...

Телефонът иззвъня и от отсреща се чу познатият глас на един от служителите в посолството.

– Получихме отговор от института в Агра. От групата заминават само двама. За жалост, вие с Елена не сте сред избраниците.

Не вярвах на ушите си. Думите застъргаха в ума ми като зъби на трион. Ако не бях толкова убеден в заминаването ни, сигурно студеният душ нямаше да е толкова смразяващ. Е, уж не е болка за умиране, просто едно обучение в чужбина, обаче вестта ми зашлеви такъв шамар, че едва не се строполих. Сякаш изведнъж животът ми стана нереален. Почувствах се като герой от измислен филм, на когото са дали погрешен сценарий.

Бях убеден, че ще заминем за Индия по няколко причини. Първо, защото горяхме от желание да тръгнем, а когато желаеш нещо силно и искрено, то все намира начин да стигне до теб. Второ, имахме най-добрите резултати . Трето - може би най-силният аргумент - цялата ми същност повтаряше, че пред нас стои само и единствено тази възможност. Рядко съм бил толкова сигурен в бъдещето си. Така недвусмислено убеден в това, което ме очаква, защото така ми е писано и предназначено...от Някого, от Нещо, от Шай, Тюхе или Доля. Тялото, умът и душата искаха едно и ми го крещяха в лицето. И когато чух тъжната вест, отказах да я приема. Не само съдбата ми се подиграваше. По-лошото бе, че най-близкият ми приятел, собствената ми същност, ме бе подвела. Разбрах, че Елена се чувства по същия начин – нереална, предадена, чужда на самата себе си. За бога, та това беше най-естественото продължение на пътя, по който вървяхме вече цели четири години! Най-естественият завършек на четиригодишното ни обучение в университета! Бяхме излъгани!

Поразмишлявахме ден-два и решихме, че така няма да я бъде. Трябваше да действаме. Нямаше току-така да се примирим.

Започна същинска одисея, която се проточи цели два месеца. Два месеца, през които всичко се объркваше. След много пропилени дни, потрошени нерви, похабени усилия, една камара изписана хартия и две кофи мастило, след безброй проведени телефонни разговори с индийското посолство в София и с института в Индия, нещо сякаш започна да проблясва. Монолитният блок на бюрокрацията взе да се пропуква и ние предвкусвахме победата.

Бяхме пропилели лятото в търчане, разправии и бумащина. Наближаваше септември – месецът, в който човек събира реколтата си. Дали пък той нямаше да се окаже по-щедър и благодатен? Ето че към средата на месеца получихме окончателно зелена светлина. Увериха ни, че и шестимата заминаваме. Всичко това се случи с помощта на специалност Индология, в лицето на преподавателите и гост-лекторите, както и служителите на индийското посолство, които неуморно ни съдействаха. Едва ли беше възможно да се появят повече усложнения! Още едно объркване и край с търпението ни!

От Индия ни делеше съвсем малко. В началото на октомври ни се обадиха от посолството, че билетите са пристигнали. Приятелката на майка ми щеше да се окаже права поне в едно - че ще заминем по-късно от очакваното. Прекрачихме прага на посолството, нетърпеливи да се докоснем до ценните хартийки. Господинът ни посрещна видимо смутен, което леко разклати нашата увереност. На бюрото му стояха пет билета. Изтръпнахме. В следващия момент се потвърдиха най-големите ни опасения. Билетът на Елена не бе пристигнал! И де да беше само това! Не. Той изобщо не бил купен, тъй като липсвало разрешително от индийското правителство, необходимо за пълното уреждане на документите. Сърцето ми се сви като просено зърно. Думите на астроложката се въртяха болезнено в главата ми като натрапчива омразна песен, която не можех да прогоня: „...трябва да изоставиш любовта си..., да изоставиш любовта си..., любовта си.” Няма! Няма! За нищо на света! Щях да върна билета и да се откажа от мястото си. Нямаше да позволя да ни разделят!

Явно борбата трябваше да продължи. Роднините ни вече се бяха отегчили да ни слушат как все заминаваме, а после все оставаме. Багажите ни стояха наполовина опаковани. Индийското посолство вече се бе превърнало в наш втори дом. Разрешителното било само формалност, но без него не можело. Все още имаше време да го издадат и Елена да си купи билет оттук. Тъй като получените билети не бяха с фиксирана дата, трябваше сами да направим резервация. Най-близката дата за полет бе четиринайсти октомври, но имаше само четири места – колкото за другите колеги. Пред мен стояха две алтернативи - 18-ти и 29-ти октомври. Оказа се обаче, че нашата авиокомпания, не можеше да издаде билет на Елена, което направи задачата ни още по-трудна. Последната възможност бе да намерим едно свободно място с друга авиокомпания за някоя от въпросните дати, така че поне да пътуваме в един и същи ден. Юрнахме се по офиси и агенции, ала навсякъде удряхме на камък. До края на месеца всичко бе резервирано. Не може да бъде! Звездите сигурно се смееха отвисоко на нашата злочестина. С какво бяхме заслужили това? Защо им бе да ни разделят? Дали въобще имаше смисъл да плуваме срещу течението!? Безброй пречки и никакви изгледи за благополучен край.
Може би човек е обречен по рождение. Може би личният избор е човешка измислица, която хвърля прах в очите, за да не видим грозната действителност - че хората са кукли на конци, танцуващи под тираничния съпровод на звездния орекстър.

На 10-ти октомври късметът реши да напомни за съществуването си и да се усмихне. Плаха, срамежлива усмивка, която ни помогна да намерим единствения подходящ полет. С Елена щяхме да се приземим в Делхи с един час разлика. Какво облекчение! Резервирахме мястото и се обадихме в посолството да съобщим радостната вест. Ала оттам – ново двайсет. Те вече били резервирали място за същия полет на същата компания! Та нали служителката в агенцията начаса би анулирала резервацята ни, ако види, че името се дублира! Боже, колко ли още щеше да продължи тази бъркотия? Стана ясно, че индийският служител бе резервирал място с бащиното име на Елена, а ние, както си му е реда, с фамилното! Е, не! Това вече минаваше всякакви граници. Погледнах нагоре и ми идеше да извикам на звездите като разсърдено дете: “Вие сте нечестни и аз повече няма да играя с вас!” Бях се уморил от продължителния цикъл на редуващи се надежди и разочарования. А Елена бе на прага на силите си – физически отслабнала и психически изцедена.

Времето заби осемнайстата стрела в тялото на октомври. Дойде денят на заминаването. До последно имах съмнение и очакване на поредната неприятна новина. Никога няма да забравя как двамата си приготвихме багажа. Прегърнахме се, преглътнахме всички несгоди и си казахме едно последно, изпълнено с много надежда „До скоро!“. Махнах ѝ и се запътих към колата.

В самолета бях сам-самичък. След миг колесникът се прибра и вече бях над облаците...Да, оставих любовта си в България и поех за чужбина. Дотогава не бях допускал, че това е възможно. Звездите пак победиха.. Намериха начин да ме изненадат. А астроложката се оказа права: успяха да ни разделят. Дори за ден, но успяха. И за какво бе цялото това бъхтане? Напомня ми за историята за момчето, което отишло да чиракува при един мъдрец, а мъдрецът го грабнал за врата и потопил главата му в извора, като същевременно крещял: “За какво мислиш сега? Какво искаш - мъдрост или глътка въздух?” Така беше изпитана и нашата воля. Съдбата потопи главите ни, глътнахме и малко вода, но в крайна сметка нашият отговор беше категоричен: “Искаме да заминем! Искаме го, колкото въздуха!”
А ако днес някой ме попита дали вярвам в личния избор, бих отговорил:

– Да, вярвам. Но личният избор се изчерпва с това дали искаме да сме в съзвучие с онези, които движат света. Може би истинската свобода не се крие в избора, а в това да се оставиш в ръцете на Художника!