Нещо ново от Индийската поредица на Жанет 45
Тя се събуди, все още в плен на усещанията от сънищата си – топлина, секс, изолация, глад, нужда: аморфна маса от натрапливи чувства, в резултат на което отвори очи странно възбудена. Рей не помнеше причината за това свое състояние, подробностите от живописното нощно пътешествие ѝ убягваха, докато лежеше, плувнала в пот. Съзнанието ѝ беше сковано от затвореното пространство, от хлъзгавата влага, която проникваше навсякъде: под дрехите, по лицето, косата и тялото ѝ, по всичко. Беше сама. Дрехите на Серина лежаха сгънати върху леглото, а куфарът ѝ беше на пода. От пирона над леглото висеше хавлия – от бял плат, тънък като за кухненска кърпа, с бордюр от каре в тъмносиньо и зелено. Над кърпата по стената се виждаха черни ленти, мрежа от пукнатини и струйки, плъзнали от тавана през тюркоазената боя и оголили камъка отдолу. Рей се изми спокойно, наслаждавайки се на самотата.
Облече се, отвори вратата и взе кутиите с храна от верандата. Тази сутрин мъжът с тюрбана не беше пред шевната си машина, но тя видя жена му, седнала върху парче плат на земята и облегната на голям метален варел с олио. Десният ѝ крак беше изпънат, а босото ѝ стъпало почиваше върху единия край на дълга права туника от синапеножълт памук. Стъпалото ѝ притискаше плата, за да не пърпори на вятъра. Жената държеше другия край на дрехата в скута си и обшиваше деколтето с игла и конец. Рей се усмихна и долепи длани за поздрав. Виждаше само устата на жената, останалата част от лицето ѝ беше закрита от края на сарито, през тънкия жоржет прозираха твърди тъмни къдрици. Отново погледна към крака на тази загадъчна жена: към стегнатия мускул на прасеца под памучните шалвари, към голия глезен, обхванат от тежка гривна от потъмняло сребро. Искаше ѝ се да я заснеме, разбира се, но наум се сгълча заради тази мисъл и си спомни срещата с Нандини. Тези хора ѝ бяха съседи.
Покритата с чунни глава сякаш кимна за кратко в отговор на поздрава намасте, едва забележима усмивка изви нагоре ъгълчетата на устата. Рей се усмихна широко, доволна от установената връзка. Прибра се в колибата си.
Закуската ѝ беше топло блюдо от варени оризови топки и супа. Хапна обилно, като потапяше оризовите питки идли в пикантния сос самбар и изсмукваше сока от всяко късче. Коремът ѝ вече се беше оправил и посрещна охотно храната.
*
Половин час по-късно излезе, помъкнала камерата. Днес трябваше да съпровожда Нандини: да я следва като сянка по време на консултациите, докато Серина започна снимки с Нейтан – зае се да запише и заснеме първите му реакции в затвора. Все още не биваше да снима Нандини – със Серина бяха единодушни, че на този етап това ще попречи на установяването на близост помежду им, – обаче си носеше камерата, за да избере пътьом детайли и общи планове.
Светлината се движеше на хоризонта – забързано цветно петно, което се стори прелестно на Рей под зейналото над дърветата небе. Тя се облегна нерешително на оградата на селото за равновесие и усети как сламата поддава под тежестта ѝ. Включи камерата. Образът я стъписа с моменталната си поява. Можеше незабавно да го заснеме – загадъчно сантиментално зазоряване, обещание пейзажът да се разгърне.
Видя фигура в кадъра и си даде сметка, че е Нейтан. Стоеше прав и пушеше до люлката от грубо въже, преметната през здрав клон на смокинята насред селото. Значи беше пристигнал. Серина сигурно бе ходила да го посреща посред нощ.
Рей се беше виждала с Нейтан два пъти. Първият път – за кратко, бяха я изпратили като втори оператор за друг режисьор на изложба с творби на затворници. Вторият път беше на съвещанието на екипа преди отпътуването им за Индия. С момчешкото си тяло и фините си черти той не ѝ приличаше на човек, участвал във въоръжен грабеж, но след като вече два месеца работеше над поредицата и беше посетила няколко затвора, тя постепенно установи, че представите ѝ за затворниците в по-голямата си част се основават на филми за бягство от затвора или на образите на злодеи от сапунките. Хубавец. Това си помисли, когато го видя за пръв път, и допускаше, че и другите го наричат така мислено. Каква ли е била ролята му в бандата, в обирите с негово участие? Израсъл по детските изправителни домове – така поне говореха в офиса, а присъдите му сумарно възлизаха на тринайсет години.
Нейтан тръгна към нея. Тя инстинктивно започна да го снима.
Беше около четиридесет и пет годишен, чупливата му коса беше подстригана късо и се къдреше на слепоочията, имаше волеви сиви очи и женствени мигли. В офиса изглеждаше немирник, флиртуваше с повечето жени, като че ли тъкмо това се очакваше от него. Разказваше анекдоти, смееше се предизвикателно на собствените си шеги. Всички се смееха заедно с него.
Не беше сигурна дали той я вижда. Все още се намираше на известно разстояние и се приближаваше към нея. След броени секунди лицето му почти изпълни кадъра, а в следващия миг той се озова до нея и взе камерата от ръката ѝ.
– Не снимаме домашно видео, нали знаеш? – каза ѝ.
– Знам. Снимах теб...
– За идните поколения ли? – усмихна се той.
– Не, просто...
– Водещ, който не говори?
– Не – възрази Рей, – по-скоро като пресечка. Преход. Връзка между различни части.
– А, да, „атмосфера“. Вътрешното пътешествие на водещия. Музикална интерлюдия.
– Нещо такова. Освен ако не озвучат всичко по време на монтажа.
Той се засмя и извади от джоба на джинсите си пакет цигари с филтър.
– Значи си от онези, дето тръбят: „Не се бъркайте в изкуството ми“. Обаче да снимаш бивш престъпник, който обикаля затвор и обяснява как стоят нещата? Дали не е правилната стъпка към наградата „Търнър“? – засмя се Рей.
– Стига, човече... – възрази тя. Беше ѝ неловко, но и приятно да разговаря с него така. Искаше ѝ се той да я хареса.
– Обаче майсторите на видеото... – каза Нейтан. – Ходих на последното връчване на наградата „Търнър“ в „Тейт Британ“ и там показаха кадрите с момчето, което пушеше цигара, някъде единайсетгодишно. Издухва дима, но пускат кадъра наобратно, сякаш отново го поглъща. Навън-навътре. Хубаво хрумване. Навътре-навън. Шокиращ образ. Повтаря се отново и отново, напред-назад, и виждаш дима, лицето на хлапето... малко дете. И аз като повечето пропуших на тази възраст. Обаче изглеждаше противно, така директно... гадост. А и целта му беше мъглява. Какъв е смисълът – само за да е ясно, че не е за телевизия?
– Да! – възкликна Рей. – Именно. И аз мисля същото за видеоизкуството. Непременно ли трябва да е визуално отблъскващо, за да се възприема сериозно? Значи следиш наградата „Търнър“, така ли?
Нейтан се ухили и дръпна шумно от цигарата си.
– Изненадана ли си? Виж се само, не можеш да повярваш.
– Не, ни най-малко. Не е вярно! Картините ти... спомена онзи ден... нали така те е открил Ник?
– Е, значи знаеш всичко. Да, така ме откри Ник. Спечелих някакъв конкурс, докато бях вътре, и излязох на светло. Би Би Си... много си падат по такива щуротии. Извинявай... „вие“ много си падате по такива щуротии. Извини ме.
– Тук и ти си от Би Би Си като нас. И ти харесва, подляр такъв – засмя се Рей и го щипна по ръката.
Отлетя малко време, няколко пропуснати такта. Нейтан я изгледа с присвити очи. Заговори тихо, сякаш обясняваше нещо интригуващо:
– Там, откъдето идвам, не обичаме да ни наричат така – смръщи се той. Рей забеляза как по горната му устна избива пот. Изобщо не усети как ѝ се изплъзна от устата, не прецени добре.
– Малко си рязка. Мислиш се за забавна. Обичаш сарказма, нали? – попита той. – И преди съм го забелязвал. Харесва ти мъничко да приземяваш мъжете. Познавам такива като теб. Най-злите надзиратели. Потребността да унижаваш. Говоря за жени надзирателки.
Рей внезапно усети пристъп на паника. Контролът над разговора ѝ се изплъзваше.
– Извинявай, изобщо не целях това... Не, Нейтан, пошегувах се. Просто изпуснах тази дума. Извинявай...
– Хвана се! – възкликна той и я прегърна. Лицето му отново стана дръзко, момчешко, докато я стискаше за раменете.
– Моля? – Тя лекичко се закашля, сякаш изхълца.
– Всичко е наред. Майтапех се. Спокойно де!
Той издиша дим през ноздрите си, засмя се и се отдалечи. Рей се взря в гърба му, походката му я жегна неприятно.
Нейтан я изигра много умело, като съвсем правилно допусна, че тя ще го възприеме стереотипно, и сега се наслаждаваше на надмощието си. „Закачлив гангстер от Ист Енд с артистични наклонности и меко сърце.“ Нещо подобно. Походката му беше ленива, нещо средно между арогантно перчене и разтакаване, но Рей ясно си го представяше как при нужда се стрелка като катеричка, огорчен и нацупен, ако нещата не се развиват по вкуса му. Невъзможно беше да го постави в контекста на миналото му – насилие, грабежи, многократно нахлуване с взлом, арести... Нейтан имаше право. Рей се напрягаше да проумее неговия свят и това я смущаваше.
Пред себе си видя четири деца с училищни униформи: тъмночервени туники и плисирани поли за момичетата, а за момчетата – бермуди, бели ризи с къс ръкав и тъмни пуловери с остро деколте. Прецапваха предпазливо рекичката на границата на затвора. Две от момчетата, на не повече от седем-осем години, се държаха за ръце и си бъбреха. Кадърът я изкушаваше. Сутрешната светлина беше безтегловна, ангелска, лъч невинност върху дребничките тела на децата. Вдигна камерата и улови мига възможно най-добре, притиснала машинката към гърдите си, за да я задържи неподвижно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар