„Ние говорим за една светска Индия, (...) За някои определението „светска" е нещо противоположно на „религиозна", което очевидно не е вярно. То може да означава само едно - държава, в която всички религии се ползват с еднакво уважение и са равнопоставени пред закона. Впрочем Индия има отколешен опит с религиозната толерантност. (...) А и в страна като нея, с толкова много култове и религии, някакъв национализъм би могъл да се изгради единствено на основата на секуларизма.“
(Томас Джеферсън, 1743-1826)
"Гледката на т.нар. религия (особено пък организираната) в Индия, а и навсякъде другаде, винаги ме е изпълвала с покруса. Често се улавям, че я заклеймявам и ми се ще да разчистя това блато. Почти винаги зад нея се спотайват сляпата вяра и реакционността, догмата и лицемерието, суеверието, експлоатацията и браненето на нечии тесни интереси.“
Джавахарлал Неру (1889–1964)
"Връщането в Америка беше по-голям културен шок, отколкото пристигането в Индия. Хората в селските райони на онази страна не използват ума си като нас; използват интуицията си и тя е по-развита, отколкото на който и да е друг народ по света. Интуицията е много силно нещо, по-силно от интелекта според мен. Това оказа голямо влияние върху работата ми.
Западното рационално мислене не е вродено у човека; то се усвоява и е огромно постижение на Западната цивилизация. В индийските села хората не го заучават. Научават се на друго, което в някои отношения е по-ценно, но в други не е. Това е силата на интуицията и придобитата чрез опита мъдрост.
Когато се върнах след седем месеца по индийските села, осъзнах цялата лудост на Западния свят, но оцених и способността му за рационално мислене. Ако просто седнеш и се отпуснеш, ще установиш колко неспокоен е умът ти. Когато се опиташ да го укротиш, това само ще влоши нещата, но с течение на времето той ще се успокои и когато това стане, долавяш по-фини неща — тогава интуицията ти започва да разцъфва, а стане ли това, вече виждаш нещата по-ясно и си по-близко до реалността. Умът ти просто преминава на бавна скорост и ти виждаш грамадния мащаб на мига. Виждаш много повече, отколкото си виждал преди. Това е дисциплина, която се постига с практика."
Стив Джобс пред своя биограф Уолтър Айзъксън
Не обичаме да критикуваме. Когато критикуваш, всъщност си придаваш важност, сякаш гледаш от позицията на по-добрия, по-достойния, за когото изречените критики не важат, а както някой бе казал: „Не се смей, ако смениш името, шегата ще стане за твоя сметка.“ В България всички сме критикари, сочим с пръст, независимо дали някой е заседнал в калта или излиза от нея, и го замеряме с кал, а не си даваме сметка, че и да уцелим, и да не уцелим, все си цапаме ръцете. И не само тях.
Но не можем и да подминем лъжата, особено когато е дългоопашата и те гъделичка с опашката си по корема.
Преди време се обърнахме в писмо до обичания от нас Стефан Цанев за неточностите в сходствата между думи от езика хинди и българския, които дава в своя първи том на "Български хроники" (не че такива няма, има, но не и тези, които е изредил в книгата си, явно подведен от драсканиците на Петър Добрев). Но той, като човек с голяма душа, не криеше в публичните си изказвания, че той не е историк и че на "Българските хроники" не трябва да се гледа толкова като на реалната история на България,за което в никакъв случай не претендира, колкото като на една поема за българския народ. Историята на България така, както би изглеждала, ако бъде написана от истински поет, милеещ за родината си и обичащ да чете история. В този смисъл грешките и неточностите му са оправдани и маловажни.
Този път писмото ни е до Розмари Де Мео и нейните читатели. Надяваме се, че тя ще има доблестта на Стефан Цанев да признае художествеността си в "изобретяването" на българските традиции или поне читателите й да "имат очите" да го съзрят.
