събота, 4 февруари 2017 г.

До Розмари Де Мео и нейните читатели (To Rosemary De Meo)

Не обичаме да критикуваме. Когато критикуваш, всъщност си придаваш важност, сякаш гледаш от позицията на по-добрия, по-достойния, за когото изречените критики не важат, а както някой бе казал: „Не се смей, ако смениш името, шегата ще стане за твоя сметка.“ В България всички сме критикари, сочим с пръст, независимо дали някой е заседнал в калта или излиза от нея, и го замеряме с кал, а не си даваме сметка, че и да уцелим, и да не уцелим, все си цапаме ръцете. И не само тях.

Но не можем и да подминем лъжата, особено когато е дългоопашата и те гъделичка с опашката си по корема.

Преди време се обърнахме в писмо до обичания от нас Стефан Цанев за неточностите в сходствата между думи от езика хинди и българския, които дава в своя първи том на "Български хроники" (не че такива няма, има, но не и тези, които е изредил в книгата си, явно подведен от драсканиците на Петър Добрев). Но той, като човек с голяма душа, не криеше в публичните си изказвания, че той не е историк и че на "Българските хроники" не трябва да се гледа толкова като на реалната история на България,за което в никакъв случай не претендира, колкото като на една поема за българския народ. Историята на България така, както би изглеждала, ако бъде написана от истински поет, милеещ за родината си и обичащ да чете история. В този смисъл грешките и неточностите му са оправдани и маловажни.

Този път писмото ни е до Розмари Де Мео и нейните читатели. Надяваме се, че тя ще има доблестта на Стефан Цанев да признае художествеността си в "изобретяването" на българските традиции или поне читателите й да "имат очите" да го съзрят.

------

Пиша това писмо с надеждата, че авторката на нашумялата книга "Стопанката на Господа" един ден, както се казва по неведоми пътища, ще достигне  до него и ще прочете написаното. Но дори и да не стане, то считам, че то би било от полза за някой от читателите й, стига да допуснем, че след като се интересуват от българските традиции, то са и склонни да дирят обективните факти, а не просто да клонят към красивите пожелания или художествени рефлексии, защото, както знаем, човешката психика се отличава с тази почти универсална склонност - да смесва вярваното или умозримото с желаното. От този брак се ражда илюзията или по-скоро делюзията. Онова измамно убеждение, за което говори и Ричард Докинс в книгите си, онази упорита самозаблуда, отстоявана дори при наличието на силни контрааргументи, която в по-силна фаза е симптом за психиатрично разстройство. Позволявам си да напиша думите по-долу, защото считам, че дезинформацията е възможно най-опасният враг в настоящия Zeitgeist. Противник, който върлува особено смело из географските ширини, на които живеем. Утре ще избухне цяла пандемия от подобни ментални вируси, от непрекъснато цитирани и повтаряни от българина недоразумения и грешки, а може и да се е случило вече, след като все по-често се налага да споря с хора, заразени с подобни вредни делюзии. И се чудя кому е нужно да осмисля своята идентичност през напълно неверни величини, през отявлени спекулации при положение че имаме пребогат и сигурен източник на вдъхновение и гордост в своите собствени кладенци на отминало знание и история. Та именно това ме подтикна да пиша до авторката на "Стопанката на Господа" Розмари Де Мео.

Г-жа Розмари Де Мео,

Г-жа Розмари Де Мео,

имам един въпрос към вас, на който дори не е нужно да отговаряте. Представете си го по-скоро като ситуация. Съзнавам, че примерът ми  не е от най-остроумните, но не претендирам, че мога повече от това. Надявам се също така, че с него не обиждам никого. Просто считам, че илюстрира добре моята идея. Да вземем за пример човек на име Митко. Как ще реагира Митко, ако примерно се намира на представяне на книга (да речем на своята премиера) и напълно непознат се приближи към него и най-дръзко заяви, че той не се казва Митко, а Ричард. Най-вероятно ще приеме думите на непознатия за някаква шега или ако в този момент е обзет от някаква свръхснизходителност към човешката природа, ще се усмихне и ще каже "Сигурно е станало грешка. Бъркате ме с някой друг". Само че човекът насреща му не само че не е готов да се откаже от твърдението, че Митко се казва Ричард, но посяга към микрофона на масичката до него и публично оповестява, така че и всички в залата да го чуят, че Митко всъщност не е Митко, а Ричард.  Навярно Митко би тряснал по главата въпросния човек с възможно най-ръбестия предмет наоколо или в друг, алтернативен вариант би оспорил тези негови твърдения, като просто покаже личната си карта или повика майка си за потвърждение на неговата самоличност. Пак казвам примерът въобще не е от най-блестящите, но е първият, за който се сещам.

Искам да ви кажа, че това, което правите в момента с вашата книга "Стопанката на Господа" е точно като това, което прави въпросният човек с мегафона, който се опитва да направи от Митко Ричард. В случая чрез писането на не просто неправдоподобни, а дори лъжливи твърдения се опитвате да „инвалидизирате“ българския читател. Позволявате си (навярно несъзнателно, в желанието си да допринесете с нещо добро за разбулване на българските традиции) да подменяте автентичността и реалността с една ако не грозна, то неугледна неистина.

Няма да коментирам съдържанието на книгата ви освен в един единствен аспект, пред който не мога да си замълча. Не мога да стоя безучастно, най-малкото като човек побратим на народа, откогато сте взели понятието, което така упорито и уверено налагате като абсолютен и върховен български символ, но и защото е особено подвеждащо за българския читател. И за мен това е много по-важно от всички останали неточности в книгата ви. 

Навсякъде в своите писания говорите за ОРЕНДА като за българска реалия. Наричате я „името на божествената сила по нашите земи“ и т.н. Само че ако вие, или дай боже някой от читателите ви, се потруди да отвори някоя нормална, стандартна антропологична книга (например на Хулкранц, Хюит, Фогелсън или дори на социолога Емил Дюркем), ще разберете, че тази толкова българска дума е всъщност понятие от ирокезките езици на Северна Америка, които се говорят и до днес от народите мохок, сенека, онондага, каюга, онейда, уендот, а в миналото и от ири, петун, сускехана, натауей и разбира се да не забравяме ирокезо-езичните черъки в Северна Каролина, представители на които все още пазят езика си. Това понятие, което означава „безлична сила, съдържаща се в различна степен в природните дадености, а също и в живите твари“ навлиза в антропологията още след първите антропологични изследвания на пионера Луис Хенри Морган през 19-ти век и най-вече Джон Хюит в началото на 20 в.. Оренда и орендизъм са отдавна утвърдени термини в науката, откъдето преминават и в българските трудове. Дали първи В. Бешевлиев в книгата си „Първобългарите: Бит и култура“ използва този термин или ще да е бил някой друг, не се наемам да кажа. Но така или иначе това няма значение, защото от един момент нататък всички учени, както у нас, така и по света използват оренда като научен термин, експлициращ конкретна концепция. 

Вие не сте първата, която решава, че понеже това го пише във връзка с прабългарската религия, ergo - това е прабългарска дума, но сте първата, която се опитва да наложи една грешка, едно недоразумение ( че е българска дума и символ) с толкова голям хъс и плам. Ако прабългарите са вярвали в концепцията за „безличната сила, съдържаща се повече или по-малко в определени природни места и обекти“ (което е напълно възможно предвид масовото разпространение на подобно схващане в Азия), то не само, че не са я наричали оренда, но няма и грам исторически сведения, достигнали до нас, от които можем да изведем заключения как въобще са я наричали.

В този смисъл оренда е толкова българска дума, колкото „анцунг“ или „бюро“

Колкото до това дали думите ми са истина или не. Няма да ви карам да отваряте антропологични книги - това, навярно ще попречи на бъдещите ви изследвания в областта на българското наричане, тъй като от дипломната ви работа разбирам, че вие не използвате писмени източници. Но поне може да направите бърза справка с Гугъл. Вижте какво излиза, ако само наложите двете думи Iroquois и Orenda една до друга. За още по-голяма сигурност „цъкнете“ върху раздела „Книги“.

Skenen ke hak („Да бъде мир“, както се сбогуват ирокезите)

ПС: не се познаваме лично, но сме се засичали. Веднъж в мола, покрай някакваи празници ще да е било, купих за майка си един буркан с български късмети от вашето щандче. Много симпатични. Майка ми особено много ги хареса.


Николай Янков, докторант в специалност индология към Софийски университет, член на Българското общество по индианистика (БОИ)

Няма коментари:

Публикуване на коментар