Пещерите Едаккал в Западните Гхати (Edakkal caves)

© Elenikindia

Градче на име Султан батери (Sultan Battery)

© Elenikindia 

Каква батерия, какви пет лева? Всъщност градчето носи името на храбрия владетел Типу султан, а battery в случая означава "военна батарея", не батерия. Мястото е много смотано, но е идеален подстъп за невероятния резерват за тигри, слонове и какво ли още не чудеса - Уаяанд в щата Керала

Катхакали в Керала (Kathakali)

© Elenikindia & Vanya Topalska 

Названието катхакали е съчетание от две думи на езика малаялам, говорен в Керала - катха (история, разказ) и кали (театрална игра, изпълнение). Появата на изкуството се отнася към XVI век, но оттогава насам то e многократно усъвършенствано и усложнявано, за да придобие днешната свръхдетайлност и натруфеност по отношение на грима, облеклото и движенията. Безспорно най-атрактивната част от драмата е гримът. Това, което го прави още по-впечатляващ е, че процедурата по нанасянето му отнема няколко часа. Освен че е носител на красота, гримът изпълнява и функцията на код, чрез който внушенията достигат по-ясно до зрителя. За незапознатия зрител героите на сцената биха изглеждали комично – хора със зелени лица, с бял контур около устата, облечени в рокли, наподобяващи отворени парашути. Познаващият кода обаче би видял съвсем друго. Той знае, че видът на грима варира според типажа на героя, който актьорът има за цел да представи. Ако героят е благородник, ще преобладава зеленото и задължително ще има бяла брада, изработена от хартия и оризова паста. Ако е аскет, ще преобладава жълтият цвят. Демоните и злите същества по правило имат черни лица с червени бради и бели перкоподобни поставки на носа.

За някои особени порядки (On some strange manners)

Индийските жени са пословично свенливи, но знаете ли, че в недалечното минало съществували немалко райони на Индия, в които жените се разхождали по без горнище на публични места. При това не било въпрос на вкус или избор, а на закон. Закон, който забранявал на индийските жени да покриват гърдите си. 

Райската градина на Керала - горите на Уаянад (Wayanad)

© Elenikindia & Vanya Topalska

Има райони, които агресивно и стремглаво са се хвърлили в новото хилядолетие и превръщат всичко в пари, молове и бизнес центрове, но има и такива кътчета като Уаянад, които сякаш са застинали във времето и пространството, сякаш те сближават с необозримата безконечност и те обгръщат с невинна чистота. Места, които веднъж съзрени, се врязват като томахоук в сърцето и при всеки спомен за тях, кървиш от носталгия.

Резерват за тигри Перияр (Periyar tiger reserve)

© Снимки: Elenikindia & Vanya Topalska 

Още едно любимо място, включително и заради това, че трябваше да изкарваме с бели листи хартия един скорпион от стаята си и да се вардим цяла нощ от постоянните набези на маймуни, опитващи се, а някой и успяващи да надхитрят охранителните съоръжения. 

Перияр е разположен в региона на хълмовете Кардамом в Западните Гхати и е един от най-известните паркове за диви животни в Индия, простиращ се върху площ от 777 кв. км. Той е дом на голямо разнообразие от животни, включително диви слонове, индийски елени, диви свине, мангусти и летящи катерици "малабар", а също и над 300 вида птици. В парка живеят още леопарди и малък брой тигри, но шансът да ги види човек е също толкова голям, колкото да видите индиец да се целува с индийка на публично място.

Кумараком или нирвана (Kumarakom or nirvana)

© Снимки: Elenikindia 2013

НИРВАНА

Спят вечните води, безбрежните води – бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води – безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний поглед безнадеждни,

Срещи с животинки - Южна Индия ( Animal encounters in South India)

© Снимки: Elenikindia & Vanya Topalska, 2013

अयं निजः परो वेति गणना लघुचेतसाम् ।
उदारचरितानां तु वसुधैव कुटुम्बकम् ॥
                          - हितोपदेश

“Това е мое, онова е негово” - така мисли само плиткоумният. За онзи с благороден ум всички в света са едно семейство.

                                           

                         - Хитопадеша

Муннар - зелена приказка (Munnar - green fairyland)

© Elenikindia & Vanya Topalska, 2013

Муннар – невъобразимо пиршество от зелени тонове и нюанси. Има го зеленото в очите на афганско момиче и това в очите на черен котарак. Зеленото на узряло грозде, сочно авокадо и разрязан лайм, зеленото на опашката на паун или крилото на папагал. Има го и зеления цвят на морско дъно в тихоокенаски риф, на лагуна в ясен слънчев ден. Зелено като сок от магданоз и краставица, като шейк от спирулина или чатни от кориандър. Вижда се зеленото на тюркоазена ацтекска маска и ярко зеленото на неонова светлина в тъмна нощ. Малко може би от

Кочи след шест години (Fort Cochin)

© Elenikindia 2013

Кошници от морски мирис, пълни с влага и слънчеви жълтици тежат на главите. Рибарски мрежи и мрежи от трафик, суетня и оживление, мрежи от електрически кабели и жици, мрежи от ухания на подправки и звънчета. Рибари с мрежи от бръчки по лицата, носещи цвета на чаканото щастие. Мрежи от мисли оплели са другаря Че. От глъбините морски издърпва той своите грижи за утрешния ден. Непокътнат, както преди шест години.

Змийски любовен танц, Керала (Dancing snakes)

© Elenikindia, 2013

Непознатата Индия - тайните на пания - част II

©текст: Ники
снимки: Ники и Ели, Ваня Топалска
източник:

http://www.peika.bg/

продължение...

Иззад плетеницата от дървета поддаваха глава първите племенни колиби. Направени от бамбук, глина и слама, колибите на пания се сливаха с заобиколния свят и приличаха на животински хралупи. Заизкачвахме се към първата, а нашият водач изпляска няколко пъти, за да предупреди домакинята за нашето идване. Пред нас застана едно крехко и дребно създание, около метър и петдесет, със съсухрено като пергамент лице, което като че идваше от друга планета. Беше дребничка колкото 12-годишно момиченце, ала същевременно изглеждаше някак висока, така наблюдавайки ни от верандата на своя опит и омъдряла правота. Приликата й с някои африкански народи бе недвусмислена. Широките лица и ноздри, къдрави коси и орнаментите за украса определено препращаха към Черния континент. 

 Жените пания, както забелязахме и по-сетне, се отличаваха с това, че поставят в ушите си втулки от сушени листа. Всяко семе от втулката символизираше една изминала година от живота на жената. Така на практика по червените семена във втулката човек можеше да разбере възрастта й. И без да броя семената бих казал, че бабата изглеждаше на около 80. Оказа се дори на повече - над 90, вдовица, грижеща се за дъщерите и внучките си, а косата й бе още прошарена, без някога да е помирисвала къна. 

 Противотровата на отровата на старостта, както стана ясно, е свързана не просто с начина им на живот, който макар и лишен от стрес, не бе никак лек, а в диетата им. Пания са особено добри ловци - дотолкова, че са известни с храбростта си в лова на тигри – а също така се славят и като изключително умели риболовци. Все още използват и една древна и характерна за племената от цял свят техника – упойване на рибата със сока на определен вид трева. Прихванатата във вирчето риба се зашеметява, след което и най-малкото дете може да я вземе в шепи. Съставките на някои риби и раци, обясниха те, противодействат на процесите на побеляване и оплешяваване.

 - Какво означава името пания? – попитах аз.

 Сабу, водачът, ми обясни, че на езика малаялам, официалния на Керала, етнонимът  им означава „работници“, защото в близкото минало пания станали жертва на  сериозна експлоатация от страна на земевладелците, с което си спечелили имиджа на „роби“ и „черноработници“. До неотдавна мнозина от тях все още работели като крепостни селяни, които изплащали доживотно на кредитора натрупаните родови борчове. 

 - Викат им още „крадци на кафе“ - рече с усмивка Сабу, докато обгръщаше с ръка крехката слаба женица. - Били наемани от богати земевладелци да се промъкват нощем и да крадат кафе за тях. 

 Устоялото на безброй суховеи и опасности бабино лице стоеше някак безизразно, потънало във вечна застиналост, забравила дори какво означава да онагледиш с почерка на лицевите си мускули спотайващите се в ума мисли. А сигурен съм, че такива имаше, може би най-вече на недоумение и почуда. Когато тишината около дома й натежа повечко, решихме да оставим женицата на мира. На сбогуване й вързахме мартеничка и й подарихме картичка от нашата България, ей така, да има нещо за спомен. 

 Запътихме към следващия дом. Къщите бяха пръснати тук-там, като разпилени от детска ръчичка и не следваха никаква подредба. С наближаването ни посрещна радостна детска глъчка и трескаво оживление. Под навесите на къщата, която беше по-голяма от предната, се бяха насъбрали голям брой хора – едни си говориха, други чистеха, трети отсяваха зърното със сръчни движения, а четвърти сновяха около казана с храна. Личеше си, че ги заварваме в неподходящ момент, насред празнична подготовка, от което се смутихме. Все пак не искахме да се чувстваме като натрапници. Водачът ни Сабу обаче проведе един бърз разговор със старейшините и те се съгласиха да останем. 

 И слава богу! Защото така получихме рядък шанс да се докосненм до церемониалния живот на пания. Без да сме се надявали на това въобще. Седнахме на земята в близост до навеса, под който се готвеше да пее местният жрец (чемми), ала това предизвика бурното несъгласие на насъбралите се хора. Не за друго, а защото не подобаваше на гостите да седят върху земята, когато има приготвени за това рогозки и чердежета. Настаниха ни съвсем фронтално срещу жреца. В този момент той се отпусна и започна да пее и мантрува, а звънчетата в дрънкалката му взеха да рипат и играят. Междувременно хората продължаваха да вършат своите занимания и само един-двама изглеждаха съпричастни с действията на жреца.

 След около 10-15-минутно пеене, молитвата достигна своя апогей. Ритъмът се засили, а някой отстрани се включи с барабанене по малко тъпанче. Тогава жрецът започна да се тресе и конвулсира. Сякаш с продължителното изричане на молитви и заклинания бе натрупал огромно напрежение в себе си. В момента, в който понечи да положи своята дрънкалка върху купчината дрехи пред себе си, имах чувството, че кожата му ще запуши. Вените му бяха изскочили като дебели жици, а самият жрец беше като проводник, през който преминаваше силен ток. Щом отпусна дрънкалката върху дрехите, по лицето му се изписа чувство на лекота и освобождение. Както научихме от Сабу впоследствие, това беше нещо като заупокойна молитва за човек, който на този ден преди една или две години си бе отишъл от този свят. Церемонията се провежда в три последователни години. Пания имат особено силна връзка с предците си и всъщност като оставим вярата им в страховития и безполов господар на джунглата - Кад Бхагавади - когото почитат с каменни олтари, полагани в основата на определени дървета, представите им за религия са доста ограничени. Най-развити са те в култа им към предците и погребалните обичаи. 

 Времето напредваше. Нямаше как да останем за празненството. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да потеглим обратно за цивилизацията и да напуснем този пристан на покоя и магията, в които все още царуваха онези първични технологии - на огъня, водата, камъка и растенията – чийто досег те дарява с едно друго, и струва ми се пълнокръвно усещане за живота. За пореден път си тръгнах запленен, за пореден път бях за-племе-нен.

Непознатата Индия: Тайните на племето Пания

   
© текст и снимки:Еленикиндия
източник: http://www.peika.bg/

Индия е като континент, под чието небе се подслоняват безброй народи, религии и учения и това е една от причините, поради която тя не спира да ни удивлява. Днес малко хора свързват Индия с племенните общности и дори не подозират, че те са изиграли огромна роля във формирането на индийската култура, такава, каквато я познаваме днес. Малко хора подозират, че нейните богатства се дължат точно на сливането на външната арийска традиция и мироглед с тези на коренните жители на полуострова. Така термини, учения и практики, които в миналото са се отнасяли единствено и само за явления от племенните общности – като например образите на божествата Шива и Кришна и дори основите на йога, чийто първообраз намираме сред руините на древната цивилизация на Мохенджо-Даро – днес всичко това е неразривна част от всеобщия индийския светоглед. 

 В индийската конституция са регистрирани 645 отделни племена. Обобщеното название, под което са известни те, е адиваси – изначални, древни хора, като племената съставляват около 8,3% или 84 милиона от цялото едномилиардно индийско население. Някои като гондите са колкото цялото население на България, а от други като чаимал на Андаманските острови са останали едва 18 души. 

 Може да се каже, че племената са древните филолози на Земята, защото без съмнение са първите, усвоили езика на заобикалящия ги свят и точно тази устойчивост и силна взаимовръзка с природата ни кара да изследваме и опознаваме пътеките им. 

Нашият водач Сабу

  Този път бяхме решешни да се запознаем отблизо с племето пания – едни от най-древните обитатели на полуостров Хиндустан. Не знаехме дали ще успеем, тъй като нямахме ни най-малка идея как можем да достигнем до земите им от мястото, в което се намирахме тогава – а именно малкото, крайно непопулярно градче със смешното име Султан Батери, щата Керала. Извадихме късмет все пак, защото попаднахме на точния човек, идеалната ни връзка с племето. Сабу не беше пания, ала не беше и външен човек, защото от години работеше заедно с тях в селското стопанство и познаваше езика и порядките им. 

Зеленото на Керала

 Тръгнахме с него през малки пътечки, криволичещи между живописни чаени плантации, оризови и пиперови насаждения и навлязохме в толкова типичния за щата Керала „магичен свят“, в който се редуваха в който се редуваха всички възможни нюанси на зеленото – от най-наситеното тъмнозелено, каквото се намира в джунглата до най-яркото и светло на росната и свежа трева. Изведнъж се отклонихме от пътеката и зацепихме право през шпалир от мангови и бананови горички, които не спираха да ни удрят плесници с големите си разперени длани. Същевременно трябваше да си гледаме в краката, защото в селските райони, особено сред насажденията, се спотайваха и най-много опасни змии. Всяка година те отнемаха живота на хиляди селяни и неслучайно са сред най-почитаните животни на Юга. Както знаем колкото си по-страшен и опасен, толкова си по-значим и почитан сред вярващите. Само преди няколко дни на подобна разходка в джунглите на Перияр бяхме станали неволни свидетели на любовния танц на две непознати за мен змии – изключително красива гледка, от която обаче те побива цяла гора от остри тръпки. 

След пет километра наближихме селото...

 Следва втора част

Мохън - Човекът Ток (Mohan - The electricity man)

 

Понякога Боговете обичат да се шегуват. Едно индийче решава да се самоубие след загубата на майка си. Хваща се за жиците отвън, но вместо смърт получава невероятна дарба...да бъде проводник на огромно количество ток и да се прочуе като Мохън - Токът. Така започва историята на Мохън. Няма йога, няма трикове, няма воля...само смирение пред небесните дарби. Електричеството, което преминава през тялото му би блокирало сърцето на всеки обикновен човек, а единственият дискомфорт, който изпитва мъжът е замъгляване на погледа. Човек, който няма да се учуда, ако пребори и електрическия стол.

Това трябва да се види....

Kerala - God's own country

Плаващият град ( Floating town )

© текст и снимки: Еленикиндия, 2008

Керала, най-южният щат на Индия, представлява дълга, тънка брегова ивица, рязко очертена от назъбения хребет на Западните Гхати. Този район с благоприятен климат е пълен с главозамайващи пейзажи. Според легендите той е изплувал от морето, когато Бог хвърлил брадва в дълбоките води, като по този начин им повелил да се отдръпнат. Плодородни оризища, къщи с червени керемиди, кокосови горички, палми, люлеещи се на повея на лекия бриз, водни зюмбюли и винтообразни иглолистни дървета. Представете си не по-малко от 40 реки, преплитащи се по пътя си през хълма, за да се влеят в обточените с палмови дървета лагуни и оттам в морето.

Кочи,„Кралицата на Арабско море“, е един от най-хубавите пристанищни градове в света. От древни времена Кочи е бил важна пристанищна спирка за редица народи.Това е мястото, където пътешественици и търговци от цял свят са мерели сили за дял в търговията с подправки - кардамон, индийско орехче, джинджифил, пипер. Познавали са го елините, римляните и евреите, а от XIV в. започнали да го посещават и арабски и китайски търговци. После градът се превърнал в апетитна хапка за португалци, холандци, британци и майсурски принцове. Всички тези народи допринесли за сегашния многолик образ на града.

Град на лагуните ( Town of lagoons )

Снимки: Еленикиндия, 2007

Трака-трак с високопланинската теснолинейка.

Красотите на Сините планини

Керала е от малкото примери за що-годе успешно комунистическо управление. Стандартът е по-висок в сравнение с този в повечето индийски щати, културата и туризмът са в своя апогей, а нивото на грамотност е едно от най-високите в Индия - 95 процента.

Колам беше най-близката точка, където можехме да се насладим на кратко плаване с лодка по 900-километровата естествена мрежа от пресичащи се водни канали, образували се от дейността на вълните и теченията.

Кералските лагуни са нещо изумително. Сладка вода от трийсет и осем реки се слива със солените води на Арабско море. На някои участъци баражи не позволяват на солената вода да проникне навътре. Освен канали и острови районът е нашарен и с много езера, сред които Вембанад е най-дългото в цяла Индия.
Ние цепехме бавно тихите води, докато лодкарят гребеше с бамбуков прът по широки, колкото да се разминат две канута, канали. От време на време водачът разклащаше