понеделник, 30 ноември 2009 г.

Градът на миротвореца Ганди ( The town of the peacemaker )

 

© текст и снимки: Еленикиндия, 2007  


  Щатът Гуджарат е най-вече свързван с едно име - Мохандас Карамчанд Ганди, Махатма, „Великата душа” на Национално-освободителното движение. Но приносът на Гуджарат далеч не се изчерпва с неговото величие. Този край като че ли има нелеката мисия да изгради съвременния облик на Индия, като изнесе на плещите си бремето на индустриалния напредък. Така както жителите на Керала са познати като меценати на хумора и сатирата, жителите на Пенджаб като елитни войници, така и гуджаратци се славят като най-големите предприемачи и бизнесмени на страната. Тук е роден човекът, който успял да допринесе най-много за обединяването на индийските щати и за създаването на целокупна Индия – Сардар Валабхай Пател. Гуджаратци са и „бащата на индийската индустрия”, основателят на компанията „Тата”, Джамшетджи Тата, и създателят на индийската космическа програма, физикът Викрам Сарабхай, както и едни от най-големите богаташи в света като Азим Премджи и Тулси Танти. Находчивостта на тези хора и още мнозина като тях превръщат Гуджарат в е един от най-проспериращите щати на Индия. Днес той захранва цялата страна с мляко, след като поставя началото на т.н. “бяла революция” и създава най-голямата федерация за млека в Азия – марката „Амул”. Щатът е също така главен производител на конвеционална и алтернативна енергия за страната, основен износител на газ, метали, сол и на текстилни изделия.


В Ахмедабад се намираше ашрамът Сабармати, служил дълго време като основно обиталище на Ганди. Беше разположен на 5 километра от центъра, край западния бряг на река Сабармати.

Прецаканият Сун Джун ( Screwed Sung Jun)

неделя, 29 ноември 2009 г.

Отровеният град ( Poisoned city )

© Снимки: Еленикиндия, 2007

Самата столица на щата ­- гр. Бхопал, е конгломерат от уникална култура, историческо наследство и модерна визия. Основан е през ХI в. от владетеля Бходжпал, но е превърнат в значимо средище от прославения афгански воин Дост Мухамад между 1708 г. и 1740 г. Уникална атракция в този красив град са двете езера, около които е построен и откъдето идва другото му име -­ Град на езерата. В него са издигнати множество красиви джамии, дворци и крепости.


Фалоси, змии и пещери ( Phalluses, snakes and caves )

© Снимки: Еленикиндия, 2008
 Бходжпур и култът към змиите
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата”




      Стояхме пред най-големия Шива лингам в цяла Индия. Висок 2,3 метра и с обиколка 5,5 метра. Беше издялан от огромна скала, а храмът представляваше правоъгълна кутия, вдадена в каменен масив. Всеки камък с образа на лингам е свещен. Щастливец е този, който намери в река естествено образувал се лингам. Щастливец е и този, който дори само се докосне до лингам или му поднесе дарове. Чудя се дали щастието и късметът са правопропорционални на големината на почитания фалос. Защото тогава наистина имаше причина да се радваме на рядко голям късмет!
Непосредствено преди храма имаше малко светилище, в чийто център стоеше статуя на кобра. Преди да влязат в храма, поклониците се спираха пред нея и я отрупваха с дарове.
       Индийците имат особена връзка с това недолюбвано от мнозина влечуго. Отношението им към змията е двойствено – тя е и презирана, и почитана, и убивана, и обожествявана. И как иначе, след като Индия е дом на 216 вида змии, 52 от които са отровни. Срещите с тях са неизбежни и постоянни. На полето, по пътя, вкъщи. Стопаните, в чиито двор се настанят царски качуалти змии не се оплакват много много, защото се смята, че ще са благословени с късмет и плодородие през годината. Кобрите, които са така масово разпространени в Индия, рядко нападат хора. Подобно на всички останали животни те атакуват само когато се почувстват застрашени или изненадани. Затова от малко всяко индийско дете се научава да не протяга ръка към тъмните кюшета, килери или каквито и да е неогряни от светлина места, където може да се е стаило спящото тяло на кобра. Нощните стражи в Индия,

събота, 28 ноември 2009 г.

Древният "хотел" ( The ancient hotel )

© Снимки: Еленикиндия, 2008

На 46 км южно от столицата Бхопал , в района на веригата Виндхя, се намира друг обект от листата на световното наследство ­- Бхимбетка. На това място са открити над 600 скални заслона от неолита. Тук са намерени и рисунки на сцени от живота на обитателите на тези пещери от праисторическо време. Рисунките, обикновено в червено и бяло, изобразяват ловни сцени, танцуващи хора, борби между животни, събиране на мед и други сцени от ежедневния живот. Те съдържат често и религиозни и ритуални символи. Обявени от ЮНЕСКО през 2003 г. за част от световното културно наследство, тези пещери са едно от най-атрактивните места за туристи в щата Мадхя прадеш.

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Езерният град ( The Lake town )


©Снимки: Еленикиндия, 2008

Още щом слязохме от влака, разбрахме, че Удайпур ще бъде доста колоритно място. Дори фасадата на гарата бе произведение на изкуството.

неделя, 15 ноември 2009 г.

Ирула ( The Irula Tribe )




     снимки: Интернет

       Названието им най-вероятно произлиза от тамилската дума ирул със значение „тъмнина“, което навярно препраща към тъмния им цвят на кожата. Познати са още с наименованията Irular,Iriligaru, Iuvan. Те са едно от основните племена в областта Нилгири – планинските райони на Тамил Наду, Карнатака и Керала.

    Ирула вярват, че произлизат от риши, мъдрец, който живял след Юга Пралаям или Големия потоп. Този мъдрец бил прокълнат, но намерил подслон сред хора в горите и от неговото семе се появили първите ирула.

    Друга легенда разказва за това как богинята искала да създаде народ от майстори медосъбирачи, които да притежават естествена защита от пчелите. Така от потта си тя създала „ирула“. До днес племето вярва, че потта им отблъсква пчелите.
Живеят в колиби, като основата е на 30см над земята, а стените са измазани с кал и тор. Отделно от нея имат колиба за добитъка, а понякога и малко помещение, предназначено само за тъпаните. И до днес някои от селищата им разполагат със самостоятелни колиби, в които се отделят менструиращите или раждащите жени.


   
    Освен с лов и събирателство се занимават и със земеделие. Имат добри познания в градинарството и билкарството. Интересното е, че не умеят да боравят с лъка и твърдят, че винаги са ловували с капани и копия. Днес повечето работят като ратаи или пасат добитък под наем. Известни са като добри змиеукротители.

     Ирула са моногамни. Браковете им често са между братовчеди. При по-бедните групи желаещият да се ожени взима „пари“ назаем от свои приятели и роднини, с които откупува булката. Цената е стандартизирана – 101 рупии и 50 пейсе. (3,50лв) Преди браковете са се сключвали въз основа на личния избор на мъжа и жената. Майката често помагала на сина си да намери своя жена, а когато това станело младата двойка получавала възможност да се опознае в рамките на няколко дни, без да се позволяват сексуални контакти. Сега под влияние на хиндуизма се наблюдава тенденцията към уредени бракове. Осиновяването е често явление.

    Днес повечето ирула са хиндуисти, почитащи Вишну, но продължават да съчетават това със своите пантеистични и анимистични възгледи. Не са спрели да почитат тигъра, богинята на шарката, Мари, родовите духове, закрилящи дома и семейството, както и девицата-демон (канипе), която трябва да бъде омилостивявана с песни и дарове от еленско месо. 

     Имат красиви мелодии за флейта, а също и мелодии, с които прогонват нежеланите от тях животни и вредители.

    При смърт тялото се поставя в седнала поза с преплетени по турси крака и се погребва в яма с кръгла форма. Гробът се маркира с камък, поставен на мястото на главата или краката. Вдовицата оставя листа от бетел в устата на покойника. Други оставят на гроба оризови зърна и светило. На третия ден от смъртта роднините изливат мляко на гроба. Практикува се също и ритуално чупене на съд, принадлежащ на покойника, което символизира освобождаването на духа на предмета.

петък, 13 ноември 2009 г.

Езикът хинди



Хинди принадлежи към индо-иранския клон на индо-европейското езиково семейство. Той е разпространен в Индия в ареал с дължина около 1050 мили и ширина почти 600 мили в т.н. „хинди-езичен пояс“, включващ щатите Бихар,Джхаркханд, Уттар Прадеш, Мадхя Прадеш, Чхатисгарх, Раджастан, Харияна, Химачал Прадеш и Делхи. Според Конституцията на Индия той е един от двата ( наред с английския) официални езика за комуникация в държавните институции и един от 22-те в страната, които имат статут на национален език. Хинди се говори от 41% от индийското население, чийто цифров израз се равнява на около 480 000 000 души.
По света хинди се говори още в Бангладеш, Белиз, Ботсвана, Великобритания, Германия, Гвиана, Дубай, Замбия, Йемен, Кения, Непал, Нова Зеландия, Обединени арабски емирства, САЩ, Сингапур, Уганда, Филипини, Фиджи, Южна Африка.

Произведения на редица български автори са преведени на хинди – Христо Ботев, Иван Вазов,

Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Елин Пелин, Емилиян Станев, Георги Джагаров, Станислав Стратиев, Георги Константинов, Калина Ковачева и др.

Хинди и Урду

Двете понятия често се смесват и предизвикват спорове между лингвистите. Терминът урду се появява към 12 век и постепенно започва да се отъждествява с хинди. Най-точно е да се каже, че книжовният хинди и книжовният урду представляват два различни формални регистъра с общ език-прародител – диалекта Кхари боли, свързан с щатите Уттар Прадеш и Делхи.( тоест двата езика са разновидност на един език, но изпълняват различни социални функции).

Това, което различава двата книжовни езика :

* източника на лексикални заемки – в хинди речника е по-санскритизиран, докато в урду присъстват най-вече арабски и персийски заемки

* азбуката – хинди използва адаптация на Деванагари, чийто първоизточник е Гупта брахми, а урду се базира на персийско-арабската азбука.

* В урду има пет съгласни, които са заети от персийския и не присъстват в хинди

Като оставим всичко това двата езика са напълно идентични като граматика и за обикновените хора от улицата те са един език, който най-често се нарича хиндустани.

вторник, 3 ноември 2009 г.

Близки срещи с животни в Бхаратпур ( Close contacts with other species )

© Снимки: Елеиникиндия, 2007-2008 
Маймунски щуротлъци
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“


Отклонихме се от главната алея и се забутахме по една тясна, чакълеста пътечка. Тъкмо направихме няколко крачки, когато всички застинахме по места и притаихме дъх. На 50 метра от нас стоеше и втренчено ни гледаше петнист елен, който се чудеше кои са тези неканени гости в покоите му. Той пресече пътеката и потъна в шубрака. Не щеш ли след него се показа втори. Той също ни хвърли поглед и се изниза. После се показа и трети. Изненадата ни беше огромна, защото знаехме, че сме в парк за птици и не очаквахме да има едри, че и рогати животни в него. Ненадейно някакво странно животно – нещо между кошута и бик - изрева и шумно се скри в гъсталака. Оказа се нилгай – една от най-разпространените антилопи в Северна Индия, която държи „палмата на първенството“ по големина в цяла Азия. Във времената на моголския император Аурангзеб я наричали „син кон“, а днес я знаят като „синя крава“. Бих казала, че названието е абсолютно точно. А вярата, че все пак антилопата притежава нещо от „божественото кравешко“ я е спасила от преследване.
Докато се съвземем от изненадите, покрай нас изгрухтя цяла върволица от прасета и чакал подаде носа си от близкия храст. Боже, та тук беше пълно с живот! За няма и десет минути това място заприлича на животинския еквивалент на голям международен панаир! Все пак в един момент движението понамаля. Обърнахме се да яхнем колелата, само че какво да видим!? Един макак се готвеше да се качи на едното, а до него събратята му го окуражаваха. Едва от месец бяхме в Индия и все още изпитвахме лек страх от маймуните. Особено след като виждахме и непрестанно чувахме за техните набези. Ако отвориш кой да е индийски вестник, непременно ще видиш заглавие от сорта:

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Градът на мъдреца Гвалипа ( The town of the sage Gwalipa)


Снимки: Еленикиндия, 2008
Битки и крепости
из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“


    Бяха смутни времена. Из института върлуваше онова страшилище за студентите, което ядеше от времето и усилията им. Миризмата му се стелеше като масло – плътна, гъста и всепроникваща. Дъхът му беше задушлив. То бълваше огън от напрежение, предизвикваше страх и несигурност. Едни падаха жертви в ноктите му, други се измъкваха на косъм, а трети го оборваха с лекота. Беше епопеята на февруарските изпити, в която само най-смелите оцеляваха.
     Всеки ден в откритото кафене зад сградата на института кипеше оживена подготовка за битката с огнедишащото чудовище. Студенти представители на изтъкнати и не дотам изтъкнати родове, идващи от войнствени и не дотам войнствени народи, събираха ведно прашните маси, взимаха си по един топъл чай с мляко и порция варено-пържени лучени яйца и се залавяха с усъвършенстване на словесните си умения и техники на заветния хинди. Наставаше мултикултурно, интернационално събеседване, в което се дискутираха безброй теми и се преплитаха безброй езици.
      Една неделя решихме да бием отбой, да пренебрегнем ученето и да се вейнем някъде за разтуха. С неохота излъгах пазачите, че отиваме в близкото крепостно градче Фатехпур Сикри, а всъщност се насочихме към Гвалиор, на цели 122 километра от нашата студентска „крепост” в Агра.
      По пътя се разкри удивителна гледка. В продължение на час от двете ни страни се ширеха скални и пясъчни простори. Приличаха на огромни мравуняци. Сякаш бяхме лилипути в страната на мравките. Земята беше набраздена и издълбана отвсякъде. Като че ли мрежа от хиляди реки, течащи без логика и без посока, бе разяла почвата. Ех, де да можеше автобусът да ни остави тук и да се втурнем в този лабиринт от скални тунели!

Името Гвалиор води началото си от легендата за отшелника Гвалипа,
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...