Нидар Сингх- последният жив майстор на сикхското военно дело

Източник: nauka.bg
автор: Неделин Бояджиев
снимки: интернет

44- годишният бивш работник в английска фабрика за опаковка за храна Нидар Сингх е последният жив майстор на военното изкуство на сикхите шастар видя (shastar vidya). Учениците му го наричат „прозорец към миналото”. На външен вид този човек изглежда като дошъл от XVII-XVIII век. Но той желае да се превърне и във „врата към бъдещето”. Зает е с търсене на наследник на своите знания и умения.

В основата на бойното изкуство шастар видя (което в превод от индийски означава "наука за хладните оръжия”) е движение в пет стъпки: отклоняване на противниковите атаки, приближаване до противника, странична (флангова) атака, целяща изваждане на врага от равновесие, заемане на стабилна позиция и предприемане на контраатака.

Тази бойна система е разработена от сикхите през XVII век, когато младата им религия е била подложена на атаки от страна на враждебните съседи, изповядващи хиндуизъм или ислям. А през XIX век британските окупационни сили принуждават сикхите да предадат оръжията си.

Нидар Сингх има много ученици, на които преподава своето бойно изкуство, но усвояването на шастар видя отнема години, а необходимите на изучаващите го време и енергия не са налице при съвременния начин на живот.

Г-н Сингх обикаля територията на Индия и Пакистан в търсене на млад наследник на своите знания и умения. Той много би се радвал да открие поне един ентусиазиран млад човек, който ще бъде твърдо решен да посвети живота си на усвояването и преподаването на военното изкуство на сикхите.

Докато бил на 17 години, той познавал малка част от историческото наследство на сикхите. Семейството му

Сикхска му работа!

Пехливаните на Индия (Kushti wrestling)

© текст и снимки: Еленикиндия

Безспорно най-успешната спортна федерация в България е тази по борба. Борбата е в кръвта ни. От момчетата на село, които до ден днешен разрешават спорове, като се предизвикват на борба до гениалния Дан Колов и настоящите световни шампиони. А такива имаме почти всяка година. Случвало ми се е да научавам за славата на българските борци от чужденци, които не са чували нито за Стоичков, нито за мистерията на българските гласове. Свързват ни единствено с борбите.

В Индия борбата също има дълга и непрекъсната традиция, а ето че и тази година старната отнесе златен медал на Световното първенство в Москва благодарение на 27-годишния си талант Сушил Кумар. Дълго време борбата в Индия е била задължително занимание за индийските воини. Много бегло тя се споменава в старите текстове като Ведите или епосите Махабхарата и Рамаяна. Има два средновековни документа, които дават по-ясна представа, макар и обща. Единият е "Мансалласа", трактат върху царското изкуство и култура в кралство Виджайнагар, а другият е "Маллапурана" – текст на брахманското по произход съсловие „джйестхималла“ в Западна Индия. Някъде към XII-ти век борбата в Индия започва да се отделя самостоятелно като спорт. Днес тя не се различава много от борбата в световен план. Затова можем по-скоро да говорим за наличието на такава традиция в Индия и по-малко за определение като „индийска борба“. И все пак няма начин борбата в Индия да няма своите особености, вследствие на типично индийското намесване на религията в бита и спорта.

Борбата в Индия се нарича "кушти",

Маллакхамб - "стълбовидни подвизи" – (Mallakhamb - pillar-like feats)

снимки: интернет
текст: Еленикиндия

Маллакхамб представлява следното нещо: момче с добро телосложение и оранжеви гащета натърква ръцете си с дървесна смола, скача от тепиха с един замах и като пантера се улавя с нокти за стълба от тиково дърво, който за момент трепва, респектиран от поведението на натрапника, но повече не помръдва. Следва серия от невъобразими маневри, извивки на тялото, чупки и стойки по стълба, на които всеки примат в джунглата би завидял. Всъщност става дума за 90 секунди неспирни атлетически подвизи, каквито надали можем да видим другаде по света.


Маллакхамб е индийската представа за гимнастика. В миналото е била предназначена за подготовка на мъжете-воини, а понастоящем е национален спорт. Думата е комбинация от малла (силен мъж) и кхамб (стълб). Най-ранните сведения за този вид гимнастика се срещат в текст на Сомесвара Чалукя от 12 век, където се говори за малластамбха. Стамбха е друга дума за стълб, колона, което хвърля изследователите в диспут доколко става въпрос за същия спорт или за нещо друго. Истинското възраждане на спорта е дело на Баламбхатта Деодхар, който между 1800 и 1810 взима част от упражненията като подготовка за учениците си.

Днес редовно се провеждат състезания по маллакхамб, в които участват всички 29 индийски щати.

Срещат се три основни разновидности:

Мечът и копието ( The sword and the spear )

Тханг-та ( или HUYEN LALLONG ) - "изкуството на меча и копието". Бойното изкуство е развито в динамичната и враждебна среда на бившото кралство Манипур,днес част от картата на Индия.

Калари и Аз ( Kalari and me )

Викам да му покажа туй-онуй от българското народно военно дело,но ми домиля за кералеца и го оставих без травми :)

I am showing the keralan fighter a bit of the traditional bulgarian martial art, called "kyutek", but after all i decided to show mercy on him.

Бойната йога на Керала ( Fighting Yoga )

Влязохме в малка и тъмна зала. Центърът за традиционни изкуства всъщност беше училище за деца и юноши по катхакали и каларипаяту, а ежедневните демонстрации се правеха за допълителни приходи. Заехме местата си. Иззад кулисите се появиха петима младежи – снажни, жилави, яки индийци, каквито рядко можеш да видиш по улиците.

Най-добрият сред учениците беше момче с леко деформиран крак. В края на демонстрацията научихме, че преди да започне да тренира, кракът му от коляното надолу бил огънат като лък.


Демонстрацията започна с ръкопашен бой.



Словосъчетанието каларипаяту включва в себе си две думи – съществителното калари, което означава нещо средно между арена и тренировъчно място и глагола паяттука със значение на „упражнявам се, полагам усилие, боря се“.
Бая усилия се изискват за овладяването на техниките, гъвкавостта и пъргавината на бойното изкуство.





Поискахме да огледаме мечовете. Бяха масивни, не много остри, но със зъбци като на трион. Ако те ударят, със сигурност ще шурне кръв.



Гъвкав меч, уруми, дълъг около два метра.С него младежът изпонатръшка всички зрители от първите редове.