вторник, 31 юли 2012 г.

Барода - университетският град (Baroda)


     © снимки: Еленикиндия 

    Барода е познат с две имена. От една страна носи името Вадодара, което произлиза от старото название на града - Ватападрака, означаващо "къща край банянови дървета". То препраща към множеството банянови дървета по поречието на р. Вишвамитра. Има и друго тълкование – от думите „ват“ (баняново дърво) и „одх“ (покритие, навес), тъй като преди време това място е изобилствало от банянови дървета и отдалеч мястото изгелждало като покрито, захлупено от дървесни корони.

      Барода е наричан още Санскари Нагари – културният или университетският град на Гуджарат. Градът е с 80 процента грамотност и притежава най-големият университет в щата, както и множество музеи и арт галерии. В края на XIX-ти век Барода, който по това време е маратхско княжество, се превръща в център на изобразителното изкуство благодарение на щедрото покровителство на местния владетел. Прогресивното и благоразумно управление на махараджа Саяджирао Гаеквад между 1881 и 1939 г. е двигателната сила в израстването на града. Владетелят се възкачил на престола още преди пълнолетие. От ранна възраст хранел уважение към традицията и се опитал да създаде модел на управление, базиран на връзката на владетеля с поданиците си, стъпващ въз основа на културата. Изпитвал известно недоверие и подозрителност към методите на британците в Индия, но

Изгубената дъщеря - Шилпи Сомая Гоуда


За авторката

Шилпи Сомая Гоуда е родена в Торонто, където родителите й емигрират от Бомбай. Тя завършва университета Станфорд с магистърска степен по финанси. Преди да започне да пише, Шилпи работи като финансист в продължение на десет години. Сюжетът за първия й роман – „Изгубената дъщеря“, й хрумва през лятото на 1991 година. Тогава тя работи като доброволка в приют в Индия. Написването на „Изгубената дъщеря“ й отнема близо две години, но романът се превръща в сензация още с появата си на пазара. Той оглавява класациите за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, правата за издаването му са продадени в 22 страни и до този момент от него са се продали над един милион екземпляра. „Изгубената дъщеря“ заема второ място в класацията на „Амазон“ за книга на 2010 година и трето в тази на списание „Ел“. Задържа се в Топ 100 на канадския „Амазон“ в продължение на 465 дни, като 15 седмици от тях прекарва на първо място. „Изгубената дъщеря“ е най-продаваната книга в Канада за 2010 година и се нарежда в челните места на класациите в Израел, Полша и Норвегия. Номинирана е за редица престижни награди, сред които Международната награда на Ирландия за литература, най-добър дебют и за най-добра съвременна книга. Шилпи Гоуда живее в Калифорния със съпруга си и двете им дъщери. Тя вече работи и над втория си роман, който отново ще бъде повлиян от Индия.

  За „Изгубената дъщеря“ В една дъждовна нощ, в бедно индийско село, Кавита ражда дъщеря си Аша. Двамата със съпруга й Джазу едва свързват двата края. Мечтаят за момче, което да им помага в работата, но съдбата ги дарява с момиче.

неделя, 22 юли 2012 г.

"Търсачът"

"Търсачът" - Хорхе Букай
 Из "Приказки за размисъл"


 Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач... Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

 Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе. Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата. Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните: Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел: Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици.

  Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък. - Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

 Старецът се усмихнал и казал: - Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: Вляво - това, което го е зарадвало. Вдясно - колко време е продължила радостта. Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?... След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица? Бременността и раждането на първото дете?... А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни? Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент. Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско живяно време...

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Джайпур и Чампанер през мусоните (Jaipur and Champaner)



Снимки: Elenikindia, 2010 ©

Конарк - любимото жилище на Слънцето


© списание: Европа 
текст и снимки: Николай Янков

СЛЪНЦЕТО ПРИТЕЖАВА СВОИ САМОСТОЯТЕЛНИ "ЖИЛИЩА" НА МНОГО МЕСТА ПО СВЕТА, НО НА 60 КМ ОТ БХУВАНЕШВАР, В ИЗТОЧНИЯ ЩАТ ОРИСА, СЕ НАМИРА ЛЮБИМИТО МУ МЯСТО ЗА ОТДИХ - "ПЕРЛАТА" СРЕД НЕГОВИТЕ "ИМОТИ", ЕДНО ОТ СЕДЕМТЕ ЧУДЕСА НА ИНДИЯ - ХРАМЪТ НА СЛЪНЦЕТО В КОНАРК. ЗА НЕГО СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯТ БЕНГАЛСКИ ПОЕТ РАБИНДРАНАТ ТАГОР КАЗВА: "ТУК ЕЗИКЪТ НА КАМЪКА Е НАДМИНАЛ ЕЗИКА НА ЧОВЕКА". И НАИСТИНА, КОГАТО ПРИБЛИЖИМ ХРАМА НА СЛЪНЦЕТО, СИЛАТА НА КАМЪКА НА МИГА НИ ВЪВЛИЧА В БЕЗМЪЛВИЕ И ТИХА ПОЧИТ КЪМ ОГНЕНАТА СИЛА.     

Името "Конарк" е съчетание от думите кона (ъгъл, кът) и арка със значение "слънце". Точно тук, в този "слънчев кът" край Бенгалския залив, сияе от километри великолепието на храма, служил в миналото като навигационен ориентир за чуждестранните мореплаватели, отправили се към Калкута. Но честите корабокрушения на европейски кораби по бенгалското крайбрежие му спечелили недотам добра слава и скоро храмът станал познат и като Черната пагода. Предполага се, че една от причините за разстройването на мореплавателските компаси е богатото количество магнетит, използван за направата на храма, за да крепи каменните блокове в тежките крайбрежни условия. Днес заради безмилостните атаки на моголи, пирати и европейски колонисти съществена част от първоначалния вид на храма е заличена заедно с високата 70 метра кула, от която е останала само основата. Въпреки това той продължава да блести със своята внушителна осанка и изящество.

Храмът е построен през XIII в. от владетеля Нарасимхадев I, като с него кралят целял да увековечи победата си над мюсюлманите. Но легендата разказва, че той бил сътворен от самия син на бог Кришна, хубаволикия Самба. В продължение на 12 години Самба се лутал като прокажен и носел бремето на тежко бащино проклятие, докато един ден богът Слънце, Сурия, се смилил над него и възвърнал красивия му лик. В чест на Сурия той създал най-красивия храм на слънцето, познат някога на Индия. Неговата архитектурна прецизност и изтънченост до днес удивяват учени и туристи.     Храмът е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне (седемте дни от седмицата), и дванайсет двойки от огромни каменни колела (часовете в денонощието). Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод. 
   Още в началото на комплекса ни посрещат два каменни лъва, надвесили застрашително тела над смирилите сe от страх слонове. Гледката на каменната колесница е толкова внушителна, че когато човек застане пред главния вход, изпитва чувството, че всеки момент земята под нозете му ще затрепери и изведнъж каменният "левиатан" ще задвижи колелата си и ще потегли към безвремието, оставяйки след себе си пръснати отломки, прах и огромна площ гола земя.

    С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга. По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи (Индия явно е имала добри търговски отношения с Африка), виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите. Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото. Сякаш погледът ти се замъглява и, попаднал в плен на трансовото съзерцание, започваш да се замайваш все повече и повече. 

  И ако все още не сте опиянени от красивата слънчева обител, то няма как да не се впечатлите от трите хлоритени статуи в естествен ръст на бог Сурия, които са разположени така, че слънчевите лъчи да огряват лицата им през трите най-важни стадия от деня - изгрев, пладне и залез.     Храмът на Сънцето в Конарк е върхово постижение в архитектурното развитие на Стара Индия. За него историкът Чарлз Фабри казва: "Ако Конарк бе открит преди Тадж Махал, няма никакво съмнение, че мавзолеят в Агра щеше да се примири с второто място".
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...