понеделник, 28 февруари 2011 г.

Хъм...една нетипична притча



© снимка: Veronique Gauthier

    Попаднах тук http://prit4ite.blogspot.com/ на една много любопитна, безспорно красива сама по себе си притча за жената в ролята на "съучастник" в акта на Сътворението. Тя помага на Великия Творец да изгради познатия нам свят благодарение на своите капризи и желания и така докато...няма да издавам интересния финал. Притчата несъмнено звучи неарийска, в смисъл не отговаря на патриархалния модел, заложен в хиндуистката традиция, където жената е създадена, за да уравновесява, почита и следва мъжа си. Но пък притчата, ако приемем, че наистина е индийска, а не е съвсем прясна адаптация, може преспокойно да идва от дравидските земи на юг или от племенните традации в Индия. Затова подсказва и името на Създателя - Махадева (се среща и като Махадео, което е често използвано название за Твореца сред племенните народи на Индия, макар да е хиндуизаран, обобщен вариант на техни по-стари представи за абсолютната сила.
    При племенните народи на Индия подобен статут на жената е напълно допустим. Тя е най-често равнопоставена с мъжа и е почитана заради ролята си на поддръжник на живота, общността и света, а някъде изпълнява и по-доминанти и ръководни функции.


Когато всесилният Махадева създал прекрасната Индия, той слязъл на земята, за да и се порадва. От неговия полет се понесъл топъл, благоуханен вятър. Гордите палми преклонили пред Махадева своите вършини и разцъфтели под неговия поглед чистите, бели, нежни, ароматни лилии. Махадева откъснал една лилия и я хвърлил в лазурното море. Вятърът раздвижил кристалната вода и покрил прекрасната лилия с бяла пяна. Минута, и от този букет от пяна разцъфтяла жената - нежна, благоухаеща като лилия, лека като вятър, изменчива като морето, с красота блестяща като морска пяна и бързопреходна като тази пяна.

Жената преди всичко погледнала в кристалните води и възкликнала:


-Колко съм прекрасна!


После се огледала наоколо и казала:


-Колко хубав е светът!


Жената излязла на брега суха от водата (оттогава жените винаги излизат сухи от водата).

При гледката на жената разцъфтели цветята по земята, а от небето към нея се устремили милиарди любопитни очи.

вторник, 22 февруари 2011 г.

Из "Нармада -река на безсмъртието" (Amritasya Narmada)



© автор: Амритлал Вегар
превод от хинди: ЕлеНикИндия
снимка: Mitchell Kanashkevich

Нармада! Ти си толкова красива, невъобразимо прелестна,
дай ми късче от благословията на своята прелест,
за да мога да даря с нея и другите.


1.От Бармангхат до Керпани


От известно време в мен се вихреше спор между разума и сърцето. Сърцето ме увещаваше:

- Изминаха девет години от последното ти пътуване по бреговете на Нармада. Спомняш ли си какво й каза тогава? Обеща й, че дори сега да приключиш с писането, ако е по силите ти, ще завършиш останалата част от своята обиколка, ала съвсем забрави за това. Засрами се поне малко! Излез от вкъщи и довърши пътуването!”

Разумът пък ме разколебаваше:

- Виж се само на колко години си! Не се повеждай по емоциите. При последното си пътуване по бреговете на Нармада беше навършил 60 години. А сега си на 69. При все това си слаб и немощен и имаш затруднения с дишането. Като изкачваш стълбите, се задъхваш. А как мислиш да се катериш по стръмните склонове над реката? Примири се с положението си.

Сърцето ме подканваше:

- Да, но от 60 не скочи право на 69. Помежду им изминаха девет дълги години. Защо не отиде тогава? Забрави ли онзи 75 годишен самотен скитник, когото срещна край Мандала? А ти нито си на 75, нито се налага да вървиш сам. Затова стига преструвки, тръгвай!

Разумът не се предаваше лесно:

- Не всички имат еднакво телосложение. Колко силен изглеждаше онзи за седемдесет и пет годишен! Къде си тръгнал да се сравняваш с него? Преди да предприемеш нещо, обмисли го добре.
„ Да го обмисля!?” – това вече ме вбеси. Казах си:
- Не е нужно да премислям всяко свое действие. Не съм човек на разума, а на емоциите. Живея според чувствата си. Така че твърдо съм решил. Тръгвам, пък каквото ще да става!

- Щом толкова настояваш, заминавай! Не възразявам. Но направи следното....

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Пехливаните на Индия (Kushti wrestling)


© текст и снимки: Еленикиндия

Безспорно най-успешната спортна федерация в България е тази по борба. Борбата е в кръвта ни. От момчетата на село, които до ден днешен разрешават спорове, като се предизвикват на борба до гениалния Дан Колов и настоящите световни шампиони. А такива имаме почти всяка година. Случвало ми се е да научавам за славата на българските борци от чужденци, които не са чували нито за Стоичков, нито за мистерията на българските гласове. Свързват ни единствено с борбите.

В Индия борбата също има дълга и непрекъсната традиция, а ето че и тази година старната отнесе златен медал на Световното първенство в Москва благодарение на 27-годишния си талант Сушил Кумар. Дълго време борбата в Индия е била задължително занимание за индийските воини. Много бегло тя се споменава в старите текстове като Ведите или епосите Махабхарата и Рамаяна. Има два средновековни документа, които дават по-ясна представа, макар и обща. Единият е "Мансалласа", трактат върху царското изкуство и култура в кралство Виджайнагар, а другият е "Маллапурана" – текст на брахманското по произход съсловие „джйестхималла“ в Западна Индия. Някъде към XII-ти век борбата в Индия започва да се отделя самостоятелно като спорт. Днес тя не се различава много от борбата в световен план. Затова можем по-скоро да говорим за наличието на такава традиция в Индия и по-малко за определение като „индийска борба“. И все пак няма начин борбата в Индия да няма своите особености, вследствие на типично индийското намесване на религията в бита и спорта.

Борбата в Индия се нарича "кушти",

вторник, 8 февруари 2011 г.

Уроците са около нас...




© източник: spiralata.net
    снимка: интернет

Един ден запитали Даттарея защо е толкова щастлив и бодър. Ето част от отговора му:

"Земята ме научи на търпение и великодушие.
Океанът ме научи да не се променям, независимо от бурите.
Огънят ме научи да излъчвам ярка вътрешна светлина.
Въздухът ме научи да се движа навсякъде свободно и да не се задържам на едно място.
Водата ме научи колко чистота е нужна за доброто здраве.
Небето ме научи да стоя над всичко, но да обгръщам всички неща.
Луната ме научи, че Егото остава непроменено, макар че външният вид се мени.
Слънцето ме научи, че сияйният образ се отразява във всяка гладка повърхност.
Гълъбът ме научи, че любов означава да изхранваш семейството си.
Пчелата ме научи да събирам блага мъдрост от места, където никой не предполага, че я има.
Майсторът на стрели ме научи да съм целенасочен и винаги да се съсредоточавам върху една точка.
Змията ме научи да съм доволен, че живея в дупка или пещера и да не строя къщи.
Рибата ме научи никога да не налапвам стръвта, защото така ще се погубя.
Бухалът ме научи да седя кротко и да се задоволявам с малко храна."

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Старчески дом за слонове - Дубаре (Dubare forest reserve)



© Снимки: БАЙ СТЕФФО и ЕЛЕНИКИНДИЯ, 2010 

Област Кодагу в Карнатака. Дом на етноса кодава, на тибетския бежански лагер, на река Кавери и на резервата за слонове Дубаре.

Една легенда разказва, че Брахма скрил във всяко животно по една трудна за откриване тайна. Тайните на мистичните срички скрил в коня. Тайната на душевността в кравата. Тайната на пророкуването скрил в хамелеона. Тайната на дълголетието във враната. А в слона, това лунно създание с бивни с формата на полумесец, появило се от разбиването на океана, скрил тайната на младостта. Само че дори пазителите на тайната на младостта един ден остаряват.
Дубаре е старчески пансион за слонове. Тук се гледат слонове, които вече не са годни за работа в джунглата. Като казвам "гледат", това е малко относително. Вярно е къпят ги, за да привличат туристи, потенциалните билетокупувачи, а също така и ги хранят. Нашите пенсионери обаче доста ще се стреснат, ако видят какво е да си слонски пенсионер. Ако бяха видели как ги влачат с вериги и ги шибат с тоягата между очите, за да легнат, биха оценили сегашното си незавидно положение. Ако трябва да сме честни, по слоновете удряше само един неопитен хлапак. Момчето беше по-объркано и от слона, който се чудеше какво точно се иска от него - да седне ли, да легне ли, да пръдне ли. Слонът стоеше като вкаменен, докато момчето-възпитател не реши, че трябва да покаже мъжество и да върне уважението си пред неговия питомник с малко кютек. Какъв ми ти юнак само! Да налага грохнал, стар пенсионер! Свиваше заплашително юмрук на слона и го ругаеше, с което окончателно спечели сърцата на зрителите.

Но пък местата са чудни. Росните ливади, червената пръст, диханието на реката, прорязващите я островчета. Най-зеленото зелено и най-синьото синьо. А накрая срещнахме и беден сладоледопродавач, който ей така ни рече: "Вие знаете моите проблеми, а аз знам вашите. Но истината е, че това не са истински проблеми. Има само един богат на този свят - Оня Отгоре. Той единствен притежава всичко и раздава всичко."

Още снимки:
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...