понеделник, 27 октомври 2014 г.

Надежда за милиони ( A hope for millions)


       Ерата на цивилизацията до голяма степен съвпада с геологическата епоха Холоцен, започнала преди почти 11 000 години. Предишната епоха Плейстоцен е продължила 2.5 млн. години. Учените сега считат, че преди 250 години е започнала нова епоха, Антропоцен – периодът, в който човешката активност е оказала драстичен ефект върху материалния свят.         Бързината, с която геологическите епохи се сменят, трудно може да се пренебрегне. Един от показателите за човешко въздействие е измирането на видовете, счита се, че сега то протича със същия темп като преди 65 млн. години, когато голям астероид е ударил Земята. Предполага се, че това е сложило край на ерата на динозаврите, което от своя страна отваря пътя за разпространението на малките бозайници, в крайна сметка на съвременните хора. Днес хората са астероидът, обричащ голяма част от живия свят на изчезване. Една от най-опасните последици от антропогенно предизвиканото глобално затопляне е разтапянето на пермафроста – замръзналата от полярния студ почва.

сряда, 22 октомври 2014 г.

Знанието дава смирение (विद्या ददति विनयम्)

     Снимка: интернет
 © Текст: Elenikindia

     
   विद्या ददति विनयम्  (Vidya dadati vinayam ) "Знанието дава смирение" гласи прочут стих от санскритския нравоучителен текст Хитопадеша. Мисля си, че смирението би трябвало да е най-съществената характеристика на човека, вървящ по пътя към самоусъвършенстване. По това би трябвало да разбираме дали един човек действително работи върху себе си или просто си прави духовна прическа и педикюр. Работата ни в холистичен център предпоставя това да се срещаме с най-различни "търсещи" и "алтернативни" хора. Но за жалост почти не минава и ден, в който да не се сблъскаме с толкоз духовни и ефирни особи, че вече едва стъпват по земята; "хелиеви балони", които до вчера са били ученици, а днес надуват перки, че са учители и инструктори, които явно няма какво повече да учат от другите. Хора, които изпълняват безупречно своите асани, но в общуването си с отсрещния човек, в овладяването на своето его и гордост не са постигнали ни най-малка трансформация независимо от дългите години практика.

    Мисля си все пак, че

неделя, 19 октомври 2014 г.

Как звучат Ведите (What do the Vedas sound like)


© снимка: http://theuncarvedblog.com 
    текст: Elenikindia

  Ето как звучи свадхяя, всекидневното устно изпълнение на Ведите. 

  Според разбирането на индиеца Ведите съдържат божествените истини, разкрили се на избран кръг от мъдреци (риши) чрез звуците от пукота на съчки на свещения огън, затова и знанието се определя като откровение, „нещо доловено, чуто“ (шрути) и като откровение то трябва да продължи да се предава от уста на уста, от учител на ученик.

събота, 18 октомври 2014 г.

Снизхождането на Ганга на Земята (Descent of the Ganges)

   © Elenikindia

    В южния град Махабалипурам стоим пред прочутия шедьовър на древноиндийското изкуство от времето на династията Паллава – масивна скала с размери 30 на 12 м, за която се твърди, че е най-големият барелеф в света. И наистина прилича на приказка, изписана върху тялото на кит. Барелефът с тези десетки сцени на животни и божества, на нимфи, джуджета, небесни музиканти, хора-змии, хора-птици, хора-лъвове и т.н ни говори и раказва като някой надъхан придворен поет. Изнася своя каменен прочит на легендата за раждането на Ганга. Естествената пукнатина в скалата, образувана от някогашно поточе, е умело включена в композицията, за да се пресъздаде напълно митът за изливащата се от небето река. Според някои в композицията е изваян образът на героя Арджуна, който се покайва пред Шива, за да си осигури оръжие и мистична сила малко преди да влезе в битка с Кауравите, но според повечето историци изваяният камък все пак разказва популярната легенда за раждането на Ганга. Затова и паното е позната с две имена: „Покаянието на Арджуна“ и „Снизхождането на Ганга на Земята“.


     Легендата разказва

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Книгата на Лила (Leela's book)

Излезе романът "Книгата на Лила" от британската писателка Алис Албиния, от издателство "Жанет 45" в превод на Надежда Розова.

За "Книгата на Лила" изданието "Файненшъл Таймс" пише: "Дързък и възхитителен роман, написан с енергия и усет… Албиния е постигнала нещо изключително, съчетавайки семейна история от нашето съвремие 
с разказ за древни богове и аватари… Роман с невероятно заплетен сюжет и пищни подробности 
от индийския живот, който се чете с лекота. Резултатът е превъзходен." 

С голямо удоволствие и видима лекота започвам тъкмо сега своята част от тези страници. Нито миг по-рано. (Нито мъничко по-късно? Ще трябва да променя реда.) Защото думите идват сами. Позволете да се представя. Аз съм Ганеша, богът със слонска глава, уродливият син на бог Шива и Парвати; обезглавен от своя баща, защото защитих честта на майка си; обидно дарен с този пренебрежителен слонски заместител; прекалено много време прекарах в Кайласа, студената и неприветлива планина, където семейството ми избра да живее; сприятелих се единствено със своя верен плъх (свещения ми вахана, божественото ми средство за придвижване). Признавам, че смъртният ми враг е Вяса – скучният съчинител на свръхдългия индийски епос, на стихотворната "Махабхарата", която съм написал дума по дума.

понеделник, 13 октомври 2014 г.

Децата на Танджор (Children of Thanjore)


   Снимки:  © Elenikindia & Vanya Topalska

петък, 10 октомври 2014 г.

Подвигът на Йогендра Сингх Ядав (Yogendra Yadav's feat)

Йогендра Ядав е родом от село Аурангабад (област Буландашар, Уттар Прадеш, Северна Индия) през 1980г. Постъпва на служба в 18-ти гренадирски полк на индийската армия. През 1999г. е включен във командоски взвод „Гатак“ (Смъртоносен), чиято цел е превземането на три укрепени позиции на Тигровия хълм в Хималаите. Операцията е предвидена за ранното утро на 4ти юни, 1999г. Целта са три бункера на пакистанската армия, разположени на 16 500 фута (4950м) надморска височина върху отвесна скална стена, покрита със сняг. Едва деветнадесет годишен, гренадир Ядав е доброволец да води атаката и пръв поема по скалната стена за да подсигури с клинове и въжета трасето за идващите след него. 
     По средата на изкачването, единият от бункерите открива огън с картечници и снаряди. В следствие на обстрела командирът на взвода и още двама войници загиват. Въпреки че е прострелян с три куршума в рамото и стомаха, Ядав изкачва оставащите 20 метра, щурмува тежко ренен пакистанския бункер и успява да хвърли вътре граната, която елиминира четирима пакистански войници. Действията му дават шанс на останалите от взвода да довършат изкачването. След като заемат позиция, Ядав и още двама щурмуват следващия бункер, превземат го, а Ядав убива още четирима противници в ръкопашен бой. В последствие взвода елиминира и последния бункер и превзема Тигровия хълм. За проявената доблест гренадир Йогендра Ядав е удостоен с най-високото отличие за храброст в индийската армия – ордена Парам Вир Чакра. Тъй като Ядав е прострелян общо над десет пъти, ордена е връчен посмъртно, но в последствие се оказва, че героят се възстановил от раните си в болница и получил лично наградата. В историята на индийската армия, орденът Парам Вир Чакра е даван само двадесет пъти, като едва една трета от носителите го получават лично, а останалите са наградени посмъртно. 

 Из Списание "Военна История", брой 6

вторник, 7 октомври 2014 г.

Откъс от "Зелено", Прах от нозете


    "Аз сефте срещнах мечка, когато бях малък. Тя бе тая, дето поръча срещата, щото ако знаех, онзи ден нямаше хич да мръдна от къщи. Тогава я имах я нямах десет години, не помня. По онова време нас дечурлигата много ни плашеха със зверове и духове. Само да чуехме шер или бхалу*, и гащите ни се разтреперваха. Като тръгвахме на път, си повтаряхме: „Само мечки и тигри да не срещнем, всичко друго ще посрещнем!” А няма да забравя татко Санджи, човек-планина беше, дваж по-едър от мен и хич не знаеше страх, та помня го как казваше: „Планината от сняг се не бои. Нали сте планинци, страхът е за пилците, не за соколите.“ После потегляхме. 

     Някъде около Ганга Дашера** ще да е било. Юни месец. Бях излязъл от селото да ударя едно алайче до любимите си поляни. Имаше едно местенце, една поляна, пъстра като празнично сари, а дърветата, превили врат от плодове. Череши, големи колкото биволски очи и праскови сочни, ама сочни ти казвам и крехки - като ги разпориш, все едно ядеш бенгалско рибено филе.Чак лигите ми потичат, като се сетя. А навред едни бръмбари, щурци и свирачи, дето се надварват по цветове и музикални умения.

      Така обичах да се въргалям едно хубаво по треволяка, че ако речеше човек, можеше билков чай да свари от дрехите ми. Истински хималайски чай, не тия днешни залъгалки в цветни целофанчета от магазина на Раджу на Донгра базар. Казвам ти, хубав, силен чай. Само с едно изстискване на вълнения чорап лекувах туберкулоза. И чумин цяр можех да ти открия в някоя закътана гънка или заплетено възелче от дрехата си. Често ходех там, като ми пристържеше отвътре, нали знаеш как свири песента на глада. Като оркестър по време на Суи Мата Мела. Е, при нас често свиреше. Само децата бяхме осем ненаситни гърла. Баща ми и майка ми не смогваха да нахранаят ни себе си, ни родителите си, какво оставаше за децата. Ама недоимъкът ни отрака. Научи ни на много неща. Че храната няма крака, за да дойде при теб, ти сам ходиш при нея. Че ако искаш да си като тигър в яденето, трябва да си тигър и в работата. И най-важното, че трудът никога не отива нахалос. За способните и упоритите Лакшми е не богиня, а слугиня. Така ме учеше бащата.

неделя, 5 октомври 2014 г.

Из "Песента на Кали" (The song of Kali)

Из "Песента на Кали" - Дан Симънс

"Наведох се напред и пуснах ръката си, така че да усещам камъка. Взрях се изпитателно в човешкото същество в обвивка на прокажен от другата страна на масата. Гласът ми беше сериозен, припрян.
— Защо, Дас? За Бога, защо? Защо точно капаликите? Защо този непристоен епос за Кали, завърнала се да управлява света, или каквато там друга тъпотия сте написали? Навремето бяхте велик поет. Пеехте песни в прослава на истината и невинността.
    Думите ми прозвучаха блудкаво, но не знаех как другояче да го кажа.
    Дас се облегна тромаво назад. Дъхът му изхриптя в отворената уста и ноздрите. „Колко може да живее човек в такова състояние?“ Там, където плътта не беше разядена от болестта, кожата изглеждаше почти прозрачна и чуплива като пергамент. Откога ли този човек не беше виждал слънчева светлина?
— В Богинята има невероятна красота — пророни той.
— Красота в смъртта и тлението? Красота в насилието? Откога, Дас, един ученик на Тагор пее в прослава на насилието?
— Тагор беше сляп! — В съскащия му шепот се долавяше нова сила. — Тагор не виждаше. Може би в миговете преди да издъхне. Може би. Ако тогава беше прогледнал, господин Лучак, щеше да се обърне към нея. Всички би трябвало да се обърнем към нея, когато Смъртта влиза в спалнята ни и ни хваща за ръката.
— Бягството в някаква вяра не оправдава насилието възразих аз. — Няма да оправдае злото, което възпявате…

петък, 3 октомври 2014 г.

За Индия, плурализма и журналистиката


   "Индия е географско понятие. Да бъде наричана народност е все едно да наречем Екватора нация!" , казва Уинстън Чърчил. 

   И наистина, един от най-големите плюсове и минуси на Индия е плурализмът. В разнообразието ѝ се крие основната притегателна сила. Всеки западняк обожава факта, че прескачайки от щат на щат сякаш преминава в отделни държави с различна култура, език, кухня и празници. Но плурализмът е и причината за многото дремещи под повърхността конфликти. 

    Спомням си колко забавно и неадекватно беше поведението на една известна българска журналистка, докато взимаше интервю от дошлия на турне в България индийски писател Рана Дасгупта. В интервюто Рана Дасгупта ѝ обясни, че Индия е империя, под чиято шапка съжителстват премного етноси и култури, скрепени от съвсем крехки митове, че е страна защитена от хаос, насилие и безумие само с тънка стена от електрически ток ( при това опитите за създаване на единна нация и унификация са инициирани още от британците). След това изказване тя не просто го гледаше с потрес, директно прекрати интервюто, казвайки троснато, че това не е Индия-та, за която ще прави репортаж и не е Индия-та, която светът познава или иска да види. 
     Разбираемо. Заради такава журналистика Индия-та, която си представяме в повечето случаи е "страната на Ганди", страната на ненасилието, на Буда, на духовно просветените гуру и свами, на атлантите, медитиращи в Шангри-ла и т.н. Или пък обратната страна на монетата - Индия е тъмнина, боклуци, бедност и кастово разслоение. Индия, слава Богу, не е нито едното, нито другото. 

     Може би едно от най-добрите определения идват от друг индийски писател: "Индия е като амазонска джунгла. Тук важи правилото "всеки срещу всеки", а същевременно напук на всяка логика цари съвършен баланс."
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...