четвъртък, 16 март 2017 г.

Дейвид Хеър и Индия (David Hare and India)


Днес се случва това, а същото се е случило и в началото на юни 1842 година. Улиците плувнали във вода, каретите хвърляли кал по минувачите. Неприятните условия обаче не попречи­ли на няколкостотин души, повечето индийци, да присъстват на едно погребение. С наведени глави и натежали сърца, те вървели редом с ковчега на Дейвид Хеър, шотландски часов­никар, който се превърнал в просветител и филантроп. Чув­ствата били силни. „Хората ридаеха, като че ли са осиротели след смъртта му“, разказва един свидетел на събитието. Един от ораторите възхвалявал Хеър като „защитник на каузата на модерното образование, вестител на ерата на разума в държа­ва, потънала във вонящото блато на суеверията, безстрашен борец за свобода, истина и справедливост... приятел на хора­та без приятели“.

Също като Джоб Чарнок, и Дейвид Хеър умрял далеч от родния си дом. Не знаем защо е заменил Шотландия с маларичните брегове на Калкута. В онези времена човек тръгвал на подобно пътешествие с ясното съзнание, че то най-вероят­но ще е еднопосочно. Може пък, като всеки истински шотландец, да е търсел приключения, или пък е искал да положи ново начало в живота си чрез изкупителната сила на пътешестви­ето. Каквато и да е била причината обаче, след като стъпил веднъж на индийска земя, Хеър никога повече не погледнал назад. Той изучавал бенгалската култура, но неговият типи­чен за шотландците стремеж постоянно да поправя и подо­брява, скоро взел връх.

Хеър продал бизнеса си и насочил вниманието си от ме­ханичната работа с часовниците към работата с човешкия ум. Хеър бил пълна противоположност на незаинтересования ко­лониален господар. Щедър по природа, той заплащал обуче­нието на тези, които не можели да си го позволят, и проявявал жив интерес към учениците си до такава степен, че „тяхната скръб бе и негова скръб, тяхната радост бе и негова радост“, както си спомня един от приятелите му. Той основал Hindu College, първия индийски университет от западен тип, като по този начин донесъл на субконтинента шотландската идея за постигане на по-добър живот чрез по-добро образование. Наистина, разцветът на Калкута е ярък пример как една злат­на ера поражда друг а. Геният на Адам Смит и другите велики шотландци достигнал до Калкута чрез вдъхновени преноси­тели като Дейвид Хеър.


Дейвид Хеър прис­тигнал в Калкута точно когато в нея кипял водовъртежът, пре­дизвикан от две конкуриращи се течения. „Хеър гледал с жив интерес сблъсъка на съперничещите си идеологии и вложил цялата си енергия да ги синтезира, да създаде възможност За­падът и Изтокът да се срещнат, да получават и заимстват един от друг“, разказва биографът му Пиъри Митра.

Висшестоящите подкрепяли усилията на Хеър, но не от някакви алтруистични мотиви, а защото се нуждаели от об­разована и грамотна работна ръка. Нямали си представа как­во ги чака. Точно както шотландската църква разпространила грамотността, за да увеличи броя на читателите на Библията, така и британските колониалисти я разпространили с намере­нието да си подсигурят армия от чиновници. Вместо това по­лучили армия от поети.

Из "География на гения"

сряда, 15 март 2017 г.

думичка за деня: Frotteur


Френското Frotteur [frawt-ER] се отнася за онзи странен индивид сред навалицата в автобуса или площада, който се забавлява като допира чатала си плътно в задните части на дамите, стоящи пред него.

Сещаме се за няколко такива ситуации, които са се случвали както на нас, така и на наши приятелки и трябва да признаем, че нито един от тях няма връзка с Франция, но пък франсетата си имат думичка за "тая работа". В Индия не сме чували за конкретно наименование на тази толкова почитана"професия" (работещите я просто се знаят като "личар-лафанга" сиреч "отрепки", но пък престъплението си има име и то се нарича breast stroke (отъркването става най-фино, докато маневрираш между хората в тълпата и държиш ръцете си на нивото на гърдите или като симулираш падане)

А иначе явно френското Frotteu е голяма работа щом се е домогнало до международно признание, защото като влезете в уикипедия може да прочетете за понятието фротеризъм - вид сексуална девиация, при която сексуалното удовлетворение се постига чрез търкане на полови органи в непознати.

Честито на печелившите, които се возят в автобус номер 9 и 72 в час пик.

вторник, 14 март 2017 г.

думичка за деня: саугат (सौगात)



думичка за деня:

Време е за подаръци, нали? Е, като сме на тая вълна, нека ви кажем един любопитен факт. Даже не един, ами цели два. В хинди има една думичка „саугат“ (सौगात), която означава не просто "подарък", а "подарък, който се дава при завръщане от дълго пътуване". Обикновено завърналият се е този, който трябва да донесе специално подаръче за близките си. А близките, ако им е домъчняло за госта, го посрещат с вкусна гозба. И ние българите го правим, ама си нямаме специална думичка за това.

Нямаме си и немското Drachenfutter [DRACH-ern-FOOT-er] Буквално това означава „фураж/храна за дракони“, но думата препраща към онези подаръци, които немските съпрузи правят на съпругите си, когато се прибират у дома след голямо закъснение или след като предния ден са сгазили здраво лука с някоя прибързана реплика. Тогава именно мъжът предлага на жената малко фураж, т.е извинително подаръче като кутия с бонбони, цветя, някой хубав парфюм. :)

понеделник, 13 март 2017 г.

думичка за деня: аюбован


Понякога е много хубаво, когато в един език имаш една единствена дума за „добро утро“; „добър ден“; „добър вечер“ „лека нощ“ и „довиждане“. И особено ако думата е красива като синхалийското „аюбован“ (официалния език на Шри Ланка), което означава „бъди дълголетен“. Тук не става въпрос за бедност на езика, а за едно по-различно отношение в начина, по който човек посреща и изпраща отсрещния. Представете си колко хубаво би било българското „здравей“, което е също толкова красиво като поздрав, да се използва в гореспоменатите случаи.

Аюбован от нас и успешна седмица!

събота, 11 март 2017 г.

Само безстрашният може да изповядва ненасилие (Only the fearless can follow ahimsa)

статията е публикувана в сп."Йога за всички", 37 бр. (2014)

Като тръгнем от централната гара Ню Делхи, минем покрай Червената крепост и портите на Делхи, излизаме на десния бряг на река Ямуна, покрай която се стелят паркове. На това място, известно като Раджгхат, се издига една от най-почитаните светини - черна мраморна платформа с размера на погребална клада, на която е изсечен простият и скръбен възглас „О, Рам“ – думите, с които Ганди напуска този свят, думите, изтръгнали се в мига, в който трите куршума пронизали тялото му на 30 януари 1948 г. На шестия път, колкото са общо на брой извършените срещу него опити за убийство, атентатът успява, с което индийският народ собственоръчно убива „бащата на своята независимост“.

През целия си живот Ганди се опитва да пречисти въздуха от черните облаци на болката и страха, от киселинните дъждове на грубите нападки и насилието, от отровния газ на пошлите мисли и дела. А най-големият му успех е, че успява да пренесе от абстрактния небесен свят на думите позабравените принципи на истинност, чистота и ненасилие и да ги посее тук на земята в коравата, дори безплодна почва на политиката. Принципите, които проповядва Ганди, не са новост – той е от бания (търговската каста), характеризиращи се със своето пуританство, строго вегетарианство и религиозен консерватизъм. Нещо повече – отраснал е в Гуджарат, където доктрината за ненасилие, истина и чистота е част от хилядолетната традиция на джайнизма. Самият той признава, че Бхагавадгита, джайнизмът и Толстой оформят житейската му философия. 

Това, което прави Ганди специален, е че със живия си пример, неустоим магнетизъм и твърда воля той се изправя пред тълпите и смело заявява: „Не се бойте. Повече няма от какво да се страхувате. Пътят към мира не е път на слабостта. Пътят към мира е саможертвата.”
За да разберем колко важни са тези думи, нека си припомним каква е историческата обстановка в страната в епохата на Ганди. По време на английското колониално господство най-разпространеното чувство е страхът – всепроникващ и задушаващ. Страх от армията, от полицията, от тайните служби, от администрацията и законите, от земевладелеца, лихваря, от безработицата и глада. Напрежението между Британската империя и Индия все повече се засилва по време на Първата световна война. Като колония на Великобритания Индия е принудена да праща свои войници срещу турци, египтяни и други. За целта са сформирани т.нар „групи за натиск”, които принудително набират войници. Във война, която не засяга пряко Индия, тя изпраща над милион свои граждани на фронта. В същото време плаща огромни суми на императрицата като помощ в трудните военни условия. Това поражда силно негодувание, но има и положителен аспект. 

Ако допреди това английската корона се стреми да спъва икономическото развитие на страната, като не позволява собственото производство, а я превръща в пазар на своите английски стоки, то Първата световна война променя това. Британското правителство е принудено да стимулира индустрията в Индия, тъй като войните в Средиземноморието попречват на търговията. С отварянето на индийските предприятия укрепва класата на индийските капиталисти, появява се буржоазия. Тя на свой ред започва да се проявява все повече на политическата сцена и да издига по-настоятелни искания за самоуправление. Интелигенцията се сплотява и се появяват дръзки революционни активисти. След Първата световна война в целия Изток се усеща политическо събуждане, а Индия особено много ври и кипи. Точно тогава едно малко облаче на политическия хоризонт бързо нараства и се разпростира на индийското небе. И то носи името Мохандас Карамчанд Ганди. Никой не вярва, че гръмовният му глас срещу страха ще отекне толкова мощно. Зад думите за мир и приятелство се прокрадвала невиждана сила и непоколебимост. Зад привидната му крехкост и нежност се мяркала сянка на твърда решимост и неподчинение. Този глас бил нечуван дотогава. Но хората му се доверили. 

Ганди и ненасилието

Така Ганди започва своята борба във и за сърцата на хората, борба, целяща да изкорени упойващия мирис на страха. След успехите на движението за ненасилие в Южна Африка, той започва своите експерименти (както ги нарича в книгата си) и в Индия. Първата всеиндийска стачка, парализираща индустрията, администрацията и транспорта, се осъществява през 1919 г. Тя прераства в движението за пасивна съпротива сатяграха (букв. „да се държиш за истината“), в което хората се противопоставят открито на закона. Сатяграха не е само гражданско неподчинение, а борба за справедливост без насилие. За нея Ганди казва:


„Практикувайки сатяграха, аз бързо разбрах, че търсенето на истината въобще не допуска да се прибягва до насилие спрямо противника и че той трябва да бъде изваждан от заблудата чрез търпение и любов.”
Ганди осъзнава, че само безстрашният човек може да говори за ненасилие, така че думите му да внушават респект. Поваленият на земята, треперещ пред камшика роб може да зове към ненасилие, но това ще е не нещо друго, а молба за пощада. Зад ненасилието на Ганди стои мъжество и най-вече безстрашие. Във всички големи индийски книги се говори за безстрашието (абхая) като един от най-важните добродетели, които е важно да се развият. Безстрашие на тялото и духа, пред физическите и психически изпитания, пред дълбините на душата, пред несправедливостите и страданията. 

За пръв път селянинът заедно с буржоата са рамо до рамо срещу неправдата. Отзвукът е чутовен. За него говори и реакцията на Империята. Тя е толкова обезпокоена, че в Пенджаб се избиват хиляди невъоръжени и несъпротивляващи се активисти. Ганди знае, че няма връщане назад и че саможертвата има смисъл само ако бъде доведена до край. Движението му приема програма за несътрудничество, в която се прави бойкот на абсолютно всичко британско. Броят на арестите е огромен, но броят на желаещите да участват е още по-голям.

Извън политиката и обстоятелствата Ганди не е бил краен привърженик на идеята за ненасилие. В книгата си „Моят път към истината“ той казва: „Ненасилието съвсем не означава да се бяга от опасностите и да се оставят близките без защита. Ако трябва да се избира между насилието и страхливото бягство, аз ще предпочета насилието. Не мога да науча страхливеца на ненасилие, както не мога да съблазня слепеца с опасно зрелище. Но ненасилието е най-висшата форма на мъжество. “ Ганди не смята ненасилието за панацея. Той не желае да проповядва догматично мислене и фанатизъм. В началните си години дори помага на британците да набират индийски младежи за войната. Но съзнава, че народът му няма шанс да победи с оръжие британската армия. Това показва и провалът на Сипайското въстание през 1857 г. 

Гандисткият метод се оказва най-силното оръжие да се окаже натиск върху правителството. Мирна революция, цивилизована форма на война, опасна за стабилността на държавата. Според него ненасилието има цел и тя е в това да не сътрудничиш на насилника. „Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска – но не му помагай. “
Ненасилието в разбиранията на Ганди е по-активна и по-реална борба срещу злото, отколкото отмъщението, което само увеличава злото. Той говори за умствена и следователно морална опозиция на неморалността: „За да разбере универсалния и всепроникващия дух на Истината, човек трябва да умее да обича най-незначителните създания, както обича себе си. И ако се стреми към това, той не може да стои настрана от живота. Затова моята вярност към Истината ме въвлече в света на политиката. Мога без ни най-малко колебание и с най-голямо смирение да заявя: който твърди, че религията няма нищо общо с политиката, не разбира какво е религия. “

Вярно е твърдението, че „никой не е пророк в собствената си страна“. Въпреки усилията си да извоюва независимостта на страната с мир и морал, Махатма Ганди, който предпочита да го наричат Алпатма (Малката, а не Великата душа) си отива разочарован. По времето когато той подготвя триумфа на своята революция, т.е. времето на Втората световна война, 2.5 милиона индийци воюват на страната на съюзниците, което представлява най-голямата армия от доброволци в историята на човечеството. Разделението на Пакистан и Индия и последвалите кръвопролития са нож в сърцето на мечтата на Ганди за хинду-мюсюлмански съюз и борба за религиозна толерантност. Именити личности като Тагор, Ауробиндо, Безант, Джина и дори верният му приятел Неру си позволяват отделни критики срещу него заради непредсказуемия му характер и едноличните решения на национално равнище, които често взимал интуитивно и без да съгласува с никого. Но дори на критиката Ганди отвръщал по своя характерен начин: „Противопоставяйте се, когато предложението ми не ви се нрави. Няма да ви обичам по-малко от това!”

Мечтата на Ганди да превърне Индия в процъфтяваща земеделска страна, в която фермерите са независими и самообезпечаващи се, не се сбъдва. Политическото му обкръжение уважава методите му за борба, но отхвърля възгледите му като идеалистични и по-скоро назадничави 
Противно на желанията на Ганди след независимостта си Индия подема инициатива за масова индустриализация и модернизация. Ненасилието е забравено в мига, в който Ганди е прострелян, а Индия сформира огромна армия, която да потушава зреещите бунтове. Днес паметниците на Ганди стоят самотно и наблюдават заплахата от всички онези скупчващи се сили, срещу които Великата душа води битка през целия си живот – черните облаци на болката и страха, киселинните дъждове насилието, отровния газ на заводите и машините.

---

Чекръкът и Ганди


Чекръкът заема особено важно място в идеологията на Ганди. Той призовава индийците сами да тъкат дрехите си по традиционния начин, за да подбият монопола от внесени британски стоки. Освен символ на икономическата независимост от британците, Ганди използва чекръка и като средство за обучаване и възпитание. Според него образованието трябва да е с практическа насоченост. През 1937 г. той разработва седемгодишна образователна система, базирана на този древен инструмент. Според нея през първите две години децата се обучават върху чекръка на събиране, изваждане и умножение. През третата година те изучават география с помощта на памук от различни краища на света. През четвъртата и петата се учат да продават дрехите, които са изработили, а през шестата и седмата да изчисляват печалбите си, да изготвят графики и да търгуват. 
Този символ на независимостта днес краси индийския трикольор. 

Ганди и храната


За Ганди животът е неспирен експеримент. Пътят към истината, към здравето и свободата на Индия са основани на метода „проба-грешка“. По отношение на храненето Ганди преминава през множество етапи. Като юноша вярва, че месото ще го направи силен като британските момчета и нарушава семейните табута, като прояжда месо. През годините опитва различни храни, за да определи ефекта им върху физическото си състояние. Според Ганди консумацията на краве мляко засилва сексуалното желание, затова в един момент той спира да консумира млечни продукти, а по-късно и зърнени храни. Остава само на плодове. 



Салман Рушди за религията (Salman Rushdie on Religion)


Салман Рушди бе толкова потресен от една наскорошна вълна от религиозни кланета в Индия, че написа цяла статия под надслов „Религията, както винаги, е отровата в кръвта на Индия". 

Ето и неговия заключителен параграф:

„Има ли нещо, което да уважаваме в това, а и в което и да е друго от престъпленията, които напоследък се вършат почти ежедневно из целия свят в името на религията? Колко добре умее религията да издига тотеми, да не говорим за фаталните последствия, и колко лесно се съгласяваме да убиваме заради тях! А когато убиваме прекалено често, се притъпяват и моралните ни сетива, което пък ни улеснява да го правим отново и отново.“

петък, 10 март 2017 г.

Ахимса – централна доктрина в индийската култура (Ahimsa - central principle in the Indian culture)

автор: ЕлиНики
източник: Йога за всички, брой 26

    Всички ние живеем в един свят на постоянно получаване. Слънцето ни дарява със своята топлина и светлина. Въздухът и вятърът ни довяват дъха на живота. Облаците ни обливат с водите си. Океаните, моретата и реките напояват земята и тя ражда всякакви видове растения, семена, плодове. Нашите тела са съставени от всички тези дарове. А с какво всъщност ние се отблагодаряваме на тази щедра природа? Когато нещо е в изобилие, ние не го споделяме с друг, а взимаме повече от полагаемото. Въпреки че получаваме предостатъчно, ние позволяваме на пренебрежението, страха, апатията и егоизма да ни заслепят и не оценяваме щедростта на Майката Земя. Докога ли природата ще търпи нашата неблагодарност? Макар и кратък, ние можем да направим престоя си на тази планета смислен и пълноценен, ако изберем и решим да живеем по природните и вселенски закони.

четвъртък, 9 март 2017 г.

Рабиндранат Тагор (7 май 1861 - 7 август 1941)(Rabindranath Tagore)

Всеки Ренесанс има нужда от Ренесансов човек. Флорен­ция има Леонардо. Единбург има Дейвид Хюм. Калкута има Рабиндранат Тагор. Поет, есеист, драматург, активист и Но­белов лауреат, той олицетворява пълния разцвет на бенгал­ския Ренесанс. Макар да носел толкова много дини под една мишница, към края на живота си той обобщил своето съ­ществуване с три думи: „Аз съм поет“. За Тагор всичко друго било вторично, производно на това. Което ни води към една очевидна, но въпреки това важна характеристика на хората, които водят креативен живот - те се виждат като хора, кои­то водят творчески живот и не се страхуват да го кажат. „Аз съм математик“, отсича Норберт Винер в заглавието на авто­биографията си. Гертруд Щайн отива още една крачка напред, като смело заявява „Аз съм гений!“
Днес Калкута повече боготвори, отколкото чете Тагор. Образът му - винаги с дълга, надиплена се брада и мъдри очи, заобиколени със ситни бръчици, е навсякъде. Песните му гър­мят от високоговорители но улиците. Книжарниците са от­делили цели секции за трудовете му. „Трябва да прочетете Тагор“, ми казва всеки, след което ми цитират Йейтс, който из­рекъл знаменитата фраза, че да прочетеш един стих от Тагор е достатъчно, за „да забравиш всички грижи на света“. Има два вида гении: едните ни помагат да разберем света, а други­те - да забравим за съществуването му. Тагор успява да нрави и двете.

сряда, 8 март 2017 г.

Бен­галският ренесанс (The Bengali Renaissance)


Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и рели­гията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауре­ат, един носител на „Оскар“, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), как­то и един уникално нов и различен начин на общуване, наре­чен „аdda ”. (Adda e групов разговор, форма на интелектуален обмен между членове на една общност или група, които първоначално са били от същия социал­но-икономически слой, но процесът се демократизира в модерните вре­мена. Адда е най-популярна сред младежите, които принадлежат към така наречената „средна класа интелигенция“. Въпреки че Калкута се смята за родното място на Ада културата, Сатяджит Рай (в своя филм „Agant.uk“) проследява произхода на традицията до провежданите в Древна Гърция по времето на Сократ или Платон редовни интелектуални диалози. Ада е предпочитано занимание за свободното време в Индия и Бангладеш) И това е само началото.