четвъртък, 28 септември 2017 г.

Невероятният стил на рисуване "мадхубани" (Madhubani painting style)



Характерният стил на рисуване, познат като мадхубани или митхила по името на района, откъдето произлиза, е запазена марка за индийския щат Бихар и за Непал. Според преданията изкуството датира от времето на цар Джанака, който поръчал на местни художници да изрисуват стените на двореца по възможно най-изящния начин за сватбата на легендарните герои Рама и Сита. Само жени имали право да изрисуват брачното ложе на младоженците. 

В най-ранните си форми стилът мадхубани изобразявал различни растителни и животински видове като възхвала на плодородието и цикъла на живота. Това домашно ритуално изкуство било непознато за външния свят до голямото земетресение в Бихар през 1934 г. По време на инспекцията за установяване на пораженията от голямото бедствие британският държавен служител Уилям Арчър с изненада открива характерните рисунки, одухотворяващи индийските домове. Той е поразен от красотата им, но най-вече от стиловите прилики с изкуствата на западни художници като Клее, Миро, Пикасо. Именно Арчър прави първите документални снимки на рисунки митхила, с които разполгаме до днес. През 1949 г. неговата статия в индийския журнал за изкуство Марг привлича обществения интерес към този непознат дотогава стил.

Ново бедствие през 1960 г. – този път тежка суша – стимулира Националния борд за занаяти да предприеме инициатива, с която да убеди местните жителки на област Мадхубани да пресъздадат своите умения върху хартиени платна. Сред избраните жени се отличават и няколко изключително талантливи майсторки на четката, които впечатляват цялата общественост с богатата визуална култура, в която са възпитани. Не след дълго четири от тях започват да обикалят Европа, Русия и САЩ и да представят стила митхила на световната сцена. Успехите им  провокират и други жени от района, включително от най-бедните прослойки, да фокусират вниманието си върху рисуванена хартия.


До 1970 г. успехът на картините митхила, отличаващи се значително от останалите художествени традиции на Индия, привлича търговци и прекупвачи от столицата Делхи. Водени от личния, а не естетическия си интерес, търговците налагат своите виждания върху изкуството, като изискват от художниците да произвеждарт платна, изобразяващи най-търсените сцени от хиндуистката митология. Шаблоността се отразява зле на развитието на митхила, докато не се намесват индийски и чужди меценати, сред които френски писатели, немски антрополози и активисти, които започват да стимулират местните майстори да творят нови, разнообразни и най-вече родени от вдъхновението мотиви. Мадхубани получава национално признание през  1975 г., когато президентът на Индия връчва наградата Падма Шри на Джагдамба Деви, първата жителка на Мадхубани, отличена с престижното отличие. Оттогава насам са присъдени награди на редица други художнички от района – Ганга Деви, Махасундари Деви, Сита Деви, Бхарти Даял, Буа Деви и др. 



Това, което прави изкуството митхила, толкова важно за Индия е, че всъщност предоставя уникална възможност на редица местни жители да подобрят живота си. Допреди откриването му работата на жените от областта Мадхубани се свежда до отглеждане на децата, стопанисването и разкрасяването на дома. Но рисуването върху платно с търговска цел променя коренно начина им на живот. Освен че допринасят значително за семейната хазна жените от област Мадхубани печелят национално и световно признание. Днес не е необичайно за тях да пътуват из страната и света, за да представят своите произведения и да участват в различни форуми и изложби. От един момент натактък жените от Мадхубани вече не творят анонимно фолклорно изкуство. Те са ценени като съвременни художници, а произведенията им носят подписа на своя автор. Наред с икономическия успех, възможностите да пътуват, да участват в радио и телевизионни предавания и да се образоват отварят пред тях безброй нови хоризонти. Това провокира не само жените, но и някои мъже от района да се захванат с изкуството.



Разбира се, съществува и мнението, че комерсиализирането на изкуството митхила е довело до неговото обезсмисляне като ритуална дейност, но за сметка на това то продължава да има социална функция. Това е един от най-съществените начини за жените да изразят своята критичност и възгледите си по актуални обществени проблеми.

Madhubani painting or Mithila painting is a style of Hindu painting, practised in the Indian State of Bihar and in Nepal. The origin of the art can be traced to the time of the Ramayana, when King Janaka of Nepal ordered his kingdom to decorate the town for the wedding of his daughter Sita to Lord Rama. Mithila painting, as a domestic ritual activity, was unknown to the outside world until the massive Bihar earthquake in 1934. House walls had tumbled down and the British colonial officer in Madhubani District, William G. Archer, inspecting the damage discovered the paintings on the newly exposed interior walls of homes. Archer was stunned by the beauty of the paintings and similarities to the work of modern Western artists like Klee, Miro, and Picasso. Madhubani painting received official recognition in 1975, when the President of India gave Padma Shri award to Jagdamba Devi of Jitbarpur village near Madhubani. Until painting on paper began 40 years ago, most women were confined to their homes and limited to household chores, child rearing, managing family rituals and ritual wall painting. Painting on paper for sale has changed this dramatically. Aside from generating important new family income, individual women have gained local, national, and even international recognition. Today mithila artists are being invited to exhibitions across India, and to Europe, the United States and Japan - no longer as "folk artists," but now as "contemporary artists."

Публикувано в списание Светилник


сряда, 27 септември 2017 г.

Санскритска шлока - 51 (Sanskrit sloka - 51)



प्राप्तव्यमर्थ लभते मनुष्यो दैवोSअपि तं वारयितुम न शक्तः |
तस्मान्न शोचामि न विस्मयो मे यदस्मदीयम नहि तत्परेषाम्

prāptavyamartha labhate manuṣyo daivoṣapi taṁ vārayituma na śaktaḥ
 tasmānna śocāmi na vismayo me yadasmadīyama nahi tatpareṣām

Човек се сдобива с онова, което трябва да придобие и дори съдбата не може да му попречи. Затова не се притеснявам, нито се двоумя, тъй като това, което е наше не може да бъде на други.

Панчатантра , Митрабхед 112

Граматически анализ:


प्राप्तव्यम – което трябва да се придобие (неизменяемо причастие) от प्राप् (5 клас) – придобивам
अर्थ – богатство; цел; обект
लभते – लभ् (1 клас) – придобива, сдобива се
मनुष्य – човек (м.р.)
दैव – съдбата (ср.р)
अपि – дори
तं – него (акузатив от सः "той" )
वारयितुम – да попречи (инфинитив) ; от वृ - избирам (5 глаголен клас)
न – отрицателна частица „не”
शक्तः – способен да
तस्मात – затова, следователно
न शोचामि – не се притеснявам от глаголния корен शुच (1 клас)
न विस्मयो – няма колебание/съмнение
मे – генетивна форма на личното местоимение - „мой”
यदस्मदीयम – съчетание от यद (което); अस्मद (от нас –аблатив) ईयम (това)
नहि – със сигурност не ; категорично не
तत्परेषाम् – तत् (то) परेषाम् – (генетив) на другите

вторник, 26 септември 2017 г.

Изложба "Моята Индия" (Exhibititon "My India")


Специалност Индология, СУ „Св. Климент Охридски”, 
Индологическа фондация „Изток–Запад“ и 
Посолство на Република Индия ви канят на

МОЯТА ИНДИЯ | अपना-अपना भारत
изложба на студенти от специалност Индология

Куратор: Александър Богданов

25 септември – 6 октомври 2017 г. 
Галерия „Алма Матер“, Ректорат на СУ, Северно крило. 
Окриване: 25.09 от 18:00 часа

Моята Индия. Личната, съкровената Индия. Индия като език, като общуване. Индия като път. Индия, усетена и преживяна от студентите в специалност Индология в СУ „Св. Климент Охридски“, които в края на обучението си имат възможност да отидат на едногодишна специализация в Централния институт по хинди в Агра, Индия. За тях това е първата истинска среща със страната, чиито езици, литература, история и култура изучават в продължение на четирите години на бакалавърската програма. Непосредствена среща с хората, с божествата, с древното и модерното, със свещеното и профанното, с очакваното и неочакваното. Среща чрез езика и отвъд него. Среща чрез песните и филмите, чрез храната. Среща през хиляди километри пътуване с влак. Среща в какфонията от звуци и кратките мигове тишина.

Изложбата представя фотография, колажи и видео монтажи, придружени от текстове на български език и хинди, които повеждат на своеобразно синестетично пилигримско пътешествие до онези скрити и лични образи на Индия, които всеки от участниците грижливо пази в ума и сърцето си. 

Изложбата обединява настоящи и дипломирани студенти на специалността, които са преминали курса на обучение в Централния институт по хинди в Индия през последните 15 години. Събитието се посвещава на 70-годишния юбилей от обявяването на Независимостта на Индия.

Санскритска шлока - 50 (Sanskrit sloka - 50)



लोभात्  क्रोधः प्रभवति लोभात् कामः प्रवर्तते
लोभात् मोहश्च नाशश्च लोभः पापस्य कारणम् |

lobhāt krodhaḥ prabhavati lobhāt kāmaḥ pravartate
lobhāt mohaśca nāśaśca lobhaḥ pāpasya kāraṇam

От алчността се поражда гнева,
от алчността възниква желанието.
От алчността следва илюзията и упадъка,
алчността е причина за греха.

Махабхарата, 12.152.4


Граматически анализ:

लोभात्  - от алчността ( аблатив;м.р) लोभ  
क्रोधः – гняв (номинатив; м.р.)
प्रभवति – се поражда (1 гл. клас) – от प्र-भू
कामः – желание (номинатив; м.р)
प्रवर्तते – възниква (1 гл.клас) – от प्र-वृ
मोहश्च – मोहः (номинатив), илюзия (м.р.) в съчетание със  च (съюз "и")
नाशश्च – नाशः (номинатив) разруха, упадък (м.р)  в съчетание със  च (съюз "и")
पापस्य – за греха (генетив) पाप – м.р.
कारणम् – причина (номинатив) – ср.р.

понеделник, 28 август 2017 г.

За племето хунза и пословичното им здраве (On the myths of hunza tribe)



Има две племена, които са любими на веге сайтовете, сайтовете за самолечение и алтернативна медицина, Ню Ейдж порталите и псевдо-научните списания - това са индийското племе тода и пакистанското хунза. Като отвориш някой сайт или списание от горните категории неизменно ще прочетеш, че тези пастири били пълни вегетарианци и на това дължали пословичното си дълголетие.


Ето и цитат от списание Осем: "През 1984 г. на летище „Хийтроу" в Лондон слизат двама хунзийци. Когато на паспортния контрол разглеждат паспорта на единия... бум! Пише, че е роден през 1823-а, човекът е на 160 години! Заговарят го... и помни събития от по-миналия век.В племето до 100-годишна възраст хората се движат постоянно, играят на игри. Жените на 40 са като момиченца, често раждат на 65, нерядко доживяват 120-130 години."

За племето тода, при които сме се отбивали в нашите пътувания, вече сме писали колко е глупаво да се твърдят подобни лъжи при положение, че първата етнографска книга, в която се зачете човек, опровергава тези измислици. Даже цитирахме преведената на български "Златната клонка" на Фрейзър - там има за жертвоприношенията на тода.

За хунза нещата са абсолютно същите. През 1955 г. Джеръм Родейл пише книгата „Здравите хунзи“ (Healthy Hunzas), в която разказва историята на древното пакистанско племе Хунза, приписвайки им свръхчовешки качества и дълголетие. В книгата си Родейл твърди, че хунзите живеят в крепко здраве до 145-годишна възраст благодарение на стриктната си вегетарианска диета от плодове, кайсиеви ядки и зърнени храни.

Още от първите справки в книгите и енциклопедиите става ясно, че хунза не само не са вегетарианци, но и страдат от всички модерни болести. Средната им продължителност на живот не е по-дълга от тази на останалите пакистански племена, което значи не повече от 53 години. Според клиничните изследвания, на които попаднах (CLARK1 963; HARADA аnd MIYOSHI 963; GILES 1984, 351) страдат доста често от ревматизъм, паразити, катаракт, дизентерия, апендисит, туберкулоза, сърдечни заболявания и др.

Не само това, ама и духовете на планината, в които вярват те, приемат единствено козата за свещено животно и храна. Духовете се наричат "пари", а "битан" е избранникът да общува с тях и да ги умилостява, така че да се избегнат лавини, болести и всякакви други социални беди. Битан задължително предлага на боговете кървави жертви, а част от способностите му, които доказват връзката му с боговете, е способността да пие директно кръв от пожертвеното животно, а както споделя един от потомствените шамани - битан Ибрахим - "когато пиеш кръвта от врата на козата, тя им вкус на най-хубавото мляко, което се намира в планините. Докато аз пия кръвта, знам, че боговете също пият от нея" (M. H. SIDKY 1994: 78)

И отново си спомняме за шлоката, че "съмнението е най-висшата форма на знание"

неделя, 27 август 2017 г.

Индийците са големи деца (Indians are grown up children)

photo:Neetesh Kumar


"Дил то бачча хе, тхора качча хе, джи", сърцето е дете, леко недопечено. Една от любимите ни песни.

Няма по-големи деца от индийците, защото няма по-големи любопитковци от тях. Вечно искат да те разпитват за живота ти. Няма по-големи деца, защото още вярват в приказки за магии, призраци и таласъми и в това, че актьори като Амитабх Баччан са инкарнация на Вишну. Като деца са и защото могат да те изкарат извън релси с абсолютно неразгадаемото си, непредвидливо и неподатливо на разумни експликации поведение. Като деца са, защото просто идват при тебе и се запознават без да имат усвоените от нас изкуствени бариери. Като деца са и защото след като се запознаете и си размените пет реплики накръст, искат да те срещнат със семействата и родителите си, а по пътя ти задават възможно най-странния въпрос "Вече сме приятели, нали?" Като деца са, защото са страшно емоционални и докачливи. Един оставен в чинията залък или дребен недомислен жест може тутакси да смени израза на лицето им.

Овсен всичко друго стъпъването ни в Индия винаги е отключвало в нас ефекта на вдетеняването. Ние самите ставаме любопитни и търсещи като деца. Индия много бързо ни дезОКСИДЕНТира и ни настройва на вълна ОРИЕНТиране. За нула време започваш да отброяваш времето другояче - не с часове, а с мигове. Като децата. И като децата започваш да наблюдаваш и попиваш. 

Да, дил то бачча хе, джи! И така да си остане.

събота, 26 август 2017 г.

Винаги ли кравата в Индия е била свещена? (Was Indian cow always holy animal)


Много хора свързват Индия със свещената крава и забраната за консумиране на телешко. Знаете ли обаче, че това не винаги е било правило в индийската традиция? 

сряда, 23 август 2017 г.

думичка на деня: Чай-пани ( Hindi idiom चाय-पानी)


думичка на деня:
Чай-пани ( चाय-पानी) (хинди) – буквално означава „чай и вода“. Това словосъчетание се отнася до онези парични и други материални стимули, предлагани на някого, често административен служител, за да свърши работата си точно и навреме. В езиците хинди и урду словосъчетанието няма негативна конотация. То си е неразделна част от държавния работен механизъм. Ако не предложиш достатъчно добър стимул на държавния чиновник, той може да ти направи недвусмилен намек за това, като ти каже: "Тука виждам водата, ама нещо ми убягва чаят

вторник, 22 август 2017 г.

Вълчите сестри Амала и Камала (The feral children Amala and Kamala)



Синдромът Маугли – така се наричат случаите, при които деца растат и се формират в дива среда. Голяма част от "случаите Маугли" идват от района на Индия. Само в периода от 1843 до 1933 г. са записани поне 15 подобни случаи. Последният е от тази година, когато полицията в Уттар прадеш се натъкна на 8-годишно момиче, отгледано от маймуни.

Може би най-добре документираният от всички казуси е този със сестрите Амала и Камала (правилно е да се произнасят с потъмнено "а" по средата Амла и Камла). През 1920г. жителите на индийско село се обърнали към мисионерите с молба да ги отърват от ужасните призраци на джунглата. „Призраците” се оказали две момичета на 8 и 12 години. Те били открити от преподобния Джоузеф Сингх. Сингх успял да залови момичетата, след като дълго време наблюдавал пещерата, в която се укривали. Той бил поразен от факта, че двете тичали на четири крака, ловували заедно с вълците и спяли в обща бърлога с тях. 



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...