събота, 28 октомври 2017 г.
"451° по Фаренхайт" - Рей Бредбъри
"Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях."
Из "Алексис Зорбас" - Никос Казандзакис
"Съществуват планини — продължих аз, — огромни, обиталища на богове и пълни с манастири. И вътре в тези манастири живеят монаси с жълти раса, седят с кръстосани крака месец, два, три, половин година и мислят все за едно и също нещо. Все за едно и също нещо, чуваш ли? Не за две неща — за едно! Не мислят като нас за жени и въглища, за книги и въглища; съсредоточават, Зорбас, ума си само върху едно нещо; и вършат чудеса. Така стават чудесата. Виждал си, когато поставиш някоя лупа срещу слънцето и събереш лъчите му само върху една точка, нали, Зорбас? Тази точка скоро почва да гори. Защо? Защото силата на слънцето не се разпилява, а се събира цялата върху тази точка."
***
Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.
Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…
Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах.
— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря?
— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“
Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере.
„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“
***
Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.
Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…
Спрях се. Исках да кажа: „От този миг започва Поезията“, но Зорбас нямаше да ме разбере и млъкнах.
— Какво започва? — запита той с трепет. — Защо спря?
— … започва голямата опасност, Зорбас — казах аз. — На едни им се завива свят и захващат да бълнуват, други ги обзема страх и се мъчат да намерят някакъв отговор, който да укрепи сърцето им, и казват: „Бог“; трети гледат от края на листенцето бездната, спокойно, смело, и казват: „Харесва ми.“
Зорбас мисли дълго време; мъчеше се да разбере.
„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“
Най-удивителният факт (The most astounding fact)
Един ден журналист от „Тайм“ решава да поговори с известния астрофизик и телевизионен водещ Нийл Деграс Тайсън и да му зададе следния въпрос – кой според него е най-удивителният факт, свързан с Вселената. Отговорът на Тайсън, който сам по себе си навява спомени за думите на Карл Сейгън, е толкова добър и проницателен, че за отрицателно време завладява интернет пространството…
„Най-поразителният факт е знанието, че атомите, изграждащи живота на Земята, атомите, съставящи човешкото тяло, могат да бъдат проследени до гигантските пещи, синтезиращи леките елементи в тежки елементи в ядрата си при екстремни температури и налягания. Тези звезди, по-тежките от тях, са ставали нестабилни в последните си години. Те са се свили и след това избухнали, разпръсквайки своите обогатени вътрешности сред галактиката. Вътрешности, съставени от въглерод, азот, кислород и всички основни съставки на живота. Тези съставки станали част от облака газ, който се кондензирал, свил, формирал следващото поколение слънчеви системи, звезди и заобикалящи ги планети. А планетите сега имали съставните части, нужни за живота.
Тъй че като погледна към нощното небе и знам, че да, ние сме част от Вселената, ние сме във Вселената, но може би по-важното от тези два факта е, че тя е вътре в нас. Когато разсъждавам върху това, поглеждам нагоре – много хора се чувстват малки, защото са малки, а Вселената е голяма. Аз обаче се чувствам голям, защото моите атоми са дошли от онези звезди. Усеща се взаимовръзката.
Точно това искаш от живота, искаш да се чувстваш свързан, значим, участник в това, което се случва, в действията и събитията около теб. Точно това сме ние, просто като сме живи…"
Из "Скитникът между звездите" на Джек Лондон
"Аз съм живял толкова живота през дългите векове. Човекът, индивидът, не е напреднал в морално отношение през последните десет хиляди години. Заявявам това с абсолютна сигурност. Разликата между необязден жребец и търпеливия впрегнат кон е чисто и просто разлика в обучението. Обучението е единствената морална разлика между днешния човек и човека преди десет хиляди години. Под тъничкия слой морал, с който е бил лъснат, той си е същия дивак, какъвто е бил преди десет хиляди години. Моралът е обществен капитал, насъбрал се през мъчителните столетия. Новороденото дете ще стане дивак, освен ако не бъде възпитано, лъснато с абстрактния морал, който се е натрупвал толкова дълго.
Абонамент за:
Публикации (Atom)