"Индийците, многоброен трудолюбив народ, заселен по обширни земи, живеят на изток, далече от нас и близо до мястото,където океанът прави чупка, а слънцето изгрява – там, където звездите започват, а земята се свършва, отвъд земите на учените египтяни, на суеверните юдеи, на търговците набатеи, на облечените в развяващи се дрехи арзациди, на бедните откъм плодове итиреи и богатите с благовония араби. И така, аз се възхищавам на индийците не толкова заради купищата слонова кост, обилието на подправки или търговията с канела, нито пък за това, че топят умело желязото и имат сребърни рудници и златоносни реки, нито пък за това, че тъкмо при тях Ганг, най-великата от всички реки, мощната източна речна царица, на сто се разцепва, острови сто образува и сто пълноводни ръкави и в океана се впива с гигантска стоуста целувка.
Още по-малко се учудвам на това, че същите тези индийци, макар и да живеят там, където изгрява белият ден, имат тела черни като нощта; нито пък на това, че чудовищните им змейове завързват гибелни схватки с огромните слонове и са техни равностойни противници[...]
При тях има и различни видове занаяти. Там има едни хора, които не умеят нищо друго освен да пасат волове и затова са получили прозвището „воловари“. Има и хитри търговци, и сръчни стрелци, пускащи отдалеч своите стрели, и храбри бойци в ръкопашните схватки. Освен това при тях има още един забележителен вид хора, които се наричат „гимнософисти“. Аз се възхищавам най-много на тях. Те не са майстори нито в присаждането на лози, нито в прекопаването на земята; и не умеят нито да орат нивите, нито да промиват злато, нито да обяздват коне, нито да усмиряват бикове или пък да стрижат овце и да пасат кози.
Тогава какво? Вместо всичко това умеят едно-единствено нещо – да лелеят мъдростта и като наставници на стари години, и като юноши-ученици. Но най-много харесвам в тях това, че мразят духовната леност и бездействието. И така, когато масата е приготвена и всички юноши се прибират за ядене от различните места и след различните занимания, техните наставници, преди храната да е поставена, ги разпитват кой какво добро дело е извършил от изгрев-слънце до този миг на деня. Тогава един разказва как двама спорещи са го избрали за помирител и как от врагове ги е направил първи приятели, успявайки да заглади свадата, да възстанови дружбата и разпръсне подозренията; друг пък разказва как е изпълнил някаква заповед на родителите си; трети – как е узнал нещо, като или го е открил сам, или пък някой му го е обяснил; с една дума, всеки разказва по нещо. А който не е заслужил храната си с нищо, изхвърлят го навън да поработи гладен."
Апулей (124 – 170 сл.н.е.) , из "Апология"
