Знаете ли, че в санскрит си има название за дупчицата, пробивана през септума на носа, за която се захваща обецата при жените. Казва се नस्ता (nastā) "наста" и разбира се идва от думичката за нос - "нас" на санскрит. Това е индоевропейска дума, която срещаме в различни варианти в познатите ни езици - nose (на английски); nase (на немски); naso (на италиански); nariz (на испански); nez (на френски).
Самата обеца на носа в хинди се нарича नथ (natha), "натха", а глаголът "натхна". Пробиването на носа в Индия е израз на красота и женственост, но също и на социален статус. Такива са носели придворните дами в индийските царства, като често обеците били правени от перли, сапфир, злато, сребро. По-късно практиката се пренася и сред обикновените дами.
Сред божествата, които са изобразявани с обеца на носа, са Парвати, а също и пастирският любовчия Кришна.
В Пакистан може да опитате едно нещо, което на езика пущу се нарича "маджун". Това е нещо като сладкиш с канабис, но всъщност така звучи доста семпло на фона на това, което е включвало преди. Традиционната рецепта от времето на Бабур се състояла от тестиси от водно прасе, пъп от елен, вътрешности на новородено камилче, мозък от врабче, лапис лазули, сребърен варак, тигров саламандар, масло от нар, мед, канабис и щипка златен прах.
Пример за това как народите са привързани към обичаите си. Разбира се, трябва да гледаме на "историята на Херодот" на една приказна новела с много фантасмагории. И все пак ендоканибализмът е съществувал на много места включително в средновековна Европа. Знаете ли например, че е исторически документиран факт, че френските йезуити са предписвали прах от костите на покойник като лечение на различни болести, считайки я за особено свещена. Вярване, което ги е доближавала до разбиранията на коренните жители на Америка, които също възприемали костите за целебни и особено сакрални.
---
„Дарий, подир възцаряването си, повикал неколцина елини, които били под ръка, и ги попитал какво да им заплати, та да се решат да изяждат телата на умрелите си бащи. Отвърнали му, че нямало да го сторят за нищо на света. Подир тях Дарий повикал едни индийци от племето калати, които изяждат бащите си, и в присъствието на елините, които можели да следят разговора с помощта на преводач, ги попитал колко да им заплати, та да приемат, когато умрат техните бащи да изгорят телата им. Индийците надали високо вик и го замолили да не споменава подобно нещо. [...]Обичаят над всичко е цар.“
Херодот 484– 425 пр.н.е.
Долината на река Инд и злато – две неща, които вървят ръка за ръка горе-долу през цялата история на човечеството.
Да си припомним култовия откъс от „Историята“ на Херодот, в която става въпрос за злато, мравки с големина на лисици, които преследват хора на камили....
----
„Народът на Индия е далеч по-многобройният от всички, които познаваме, и индийците докарват данък съответно спрямо всички останали народи – триста и шестдесет таланта златен пясък, това била двайсетата област (от тези, които плащат данък на Дарий)...
"Езикът е нещо неизмеримо по-широко от граматиката и филологията. Това е поетично завещание на духа на народа, на неговата култура и живо въплъщение на онези мисли и образи, под чието влияние те са се формирали. Значението на думите се мени от век на век и старите идеи се превръщат в нови, като често пъти запазват своята форма. Трудно е да се долови смисълът, а още повече духът на древните думи или на древната фраза. Необходим е известен романтичен и поетичен подход, ако искаме да проникнем в този стар смисъл и да разберем мислите на хората, говорили някога този език. Колкото по-богат и многообразен е езикът, толкова по-голяма става тази трудност. В санскрит, както и в другите класически езици, има множество думи, които притежават не само поетична красота, но и дълбоко значение и пораждат множество асоциации, които не могат да се предадат на език, чужд по своя дух и форма. Дори неговата граматика, неговата философия са наситени с дълбоко поетично съдържание. Може би именно затова един от старите санскритски речници е съставен в поетична форма...За нещастие, учените и специалистите рядко са поети, а за тълкуване на езика е нужен учен-поет."
(Джавахарлал Неру, "Пробуждането на Индия")
