Из "Химикал,шоколад и две рупии"
Първа Глава
Да оставиш любовта си из дневника на Ники: “Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата”
Открих любовта на своя живот,
съкровището от тайнствения кивот.
Изправен пред него, неуверен се чудя,
дали да го отворя, ами ако всичко изгубя?
Стоя, размишлявам и малко ме е страх,
ураган е любовта, а пък човекът прах,
кой знае накъде и как ще ме завее,
кой знае колко кръв и пот ще се пролее?
А колко път изминах преди да те намеря,
и с колко смърт се сблъсках, живота да измеря,
години, дни, секунди във търсене и мъка,
а днеска ме е страх да разтворя сандъка.
Какво ли има вътре, а какво ли няма?
Треперя като лист, щом очаква ме промяна,
а промяната е страшна, дори неумолима
помита всичко тя досущ като лавина.
– Глупости! - възкликнах аз, докато държах в ръце разпечатката на хороскопа си.
Вече цели двайсет години майка ми се занимава с астрология. Научил съм се да ѝ вярвам. Неведнъж ми е помагала със съвети. Поне така си мисля. Но колкото и да съм подготвен, колкото и да предусещам ходовете на съдбата, Фортуна винаги намира начин да ме изненада. Затова в един момент престанах да разсъждавам над хороскопа си и над евентуалните ситуации, които биха изскочили от гъсталаците на бъдещото. Заключвах думите на майка си в закътано чекмедже в съзнанието си и ги оставях необработени, неразтълкувани, в чистия им като бистра вода вид. В крайна сметка опитите ми да разгадая земните прояви на звездните влияния само размътваха водата. Последната дума винаги принадлежи на планетите. Бъдещето е сякаш огромна варовикова скала, в която се взирам в очакване на нещо да се случи. Уж гледам в правилната посока, ала все не успявам да видя скалния къс, докато се отчупва или търкулва към мен. Забелязвам го чак след като ми разбие носа. Тогава вдигам камъка от земята, оглеждам го и с вече окървавен нос си казвам: „Ами да, към тебе гледах, а пък не те видях!?“
Всеки път едно и също. Чак когато събитията изскачат пред мен, осъзнавам конкретния смисъл на думите и кроежите, които иначе си стоят заключени в чекмеджето. Не случайно в основата на хинди думата за „планета" стои „грахан” – прихващане, улавяне. Всички сме в плен на планетите.
– Пълни глупости, мамо! – повторих аз – Твоята приятелка греши! – ядосвах се на категоричността, с която нейната колежка тълкуваше звездната ми карта.
Не без основание майка ми казва, че е сляпа, когато изследва картата на някого от своите най-близки роднини. Понякога субективизмът, породен от роднинските взаимоотношения, замъглява окото на сърцето ѝ до такава степен, че тя не успява да разграничи реалните влияния на планетите от своите лични опасения и страхове. Затова когато става дума за най-близките, предпочита да се консултира със свои приятели астролози. Бе пратила хороскопа ми на своя добра приятелка и професионална астроложка. Тази година бе една от най-важните в живота ми – последната в университета. Предстоеше окончателно скъсване с пъпната връв. Само че резултатът от краткия анализ на приятелката ѝ бе, меко казано, незадоволителен. Беше неприемлив!
– Врели-некипели! Чуй само – “...обучение в чужбина и възможно влюбване. При всички положения ако предпочете да замине за чужбина, ще трябва да изостави любовта си!“ Откъде е толкова сигурна? Нали уж астрологията предполага, а човек разполага? Знаеш добре, че никога няма да замина без Елена. С нея вече сме говорили по този въпрос. Никой няма да остави другия. Двамата поехме по този път и заедно ще го завършим. Не може да бъде другояче! – отсякох аз – Плюс това приятелката ти пише, че вторият транзит на Уран-Венера ще бъде в началото или средата на октомври. Дори да получим стипендия за Индия, няма как полетът да е чак тогава. Казах ти, че всяка година студентите тръгват в края на август или началото на септември. Няма причина да се забавим толкова! – палех се аз.
Беше февруари. Пред шестимата завършващи индолози от випуск 2007/2008 стоеше важният въпрос за евентуално седеммесечно обучение в Индия. Трябваше да вземем решение до началото на лятната изпитна сесия, защото още през май започваха процедурите по кандидатстване. След дълго умуване решихме и шестимата да пробваме късмета си Досега на година бяха заминавали най-много четирима български студенти. Ние се надявахме да бъдем първият цял випуск, който ще се обучава в Индия.
Август дойде неусетно. Никой не подозираше, че той ще се превърне в месеца на голямото разочарование...
Телефонът иззвъня и от отсреща се чу познатият глас на един от служителите в посолството.
– Получихме отговор от института в Агра. От групата заминават само двама. За жалост, вие с Елена не сте сред избраниците.
Не вярвах на ушите си. Думите застъргаха в ума ми като зъби на трион. Ако не бях толкова убеден в заминаването ни, сигурно студеният душ нямаше да е толкова смразяващ. Е, уж не е болка за умиране, просто едно обучение в чужбина, обаче вестта ми зашлеви такъв шамар, че едва не се строполих. Сякаш изведнъж животът ми стана нереален. Почувствах се като герой от измислен филм, на когото са дали погрешен сценарий.
Бях убеден, че ще заминем за Индия по няколко причини. Първо, защото горяхме от желание да тръгнем, а когато желаеш нещо силно и искрено, то все намира начин да стигне до теб. Второ, имахме най-добрите резултати . Трето - може би най-силният аргумент - цялата ми същност повтаряше, че пред нас стои само и единствено тази възможност. Рядко съм бил толкова сигурен в бъдещето си. Така недвусмислено убеден в това, което ме очаква, защото така ми е писано и предназначено...от Някого, от Нещо, от Шай, Тюхе или Доля. Тялото, умът и душата искаха едно и ми го крещяха в лицето. И когато чух тъжната вест, отказах да я приема. Не само съдбата ми се подиграваше. По-лошото бе, че най-близкият ми приятел, собствената ми същност, ме бе подвела. Разбрах, че Елена се чувства по същия начин – нереална, предадена, чужда на самата себе си. За бога, та това беше най-естественото продължение на пътя, по който вървяхме вече цели четири години! Най-естественият завършек на четиригодишното ни обучение в университета! Бяхме излъгани!
Поразмишлявахме ден-два и решихме, че така няма да я бъде. Трябваше да действаме. Нямаше току-така да се примирим.
Започна същинска одисея, която се проточи цели два месеца. Два месеца, през които всичко се объркваше. След много пропилени дни, потрошени нерви, похабени усилия, една камара изписана хартия и две кофи мастило, след безброй проведени телефонни разговори с индийското посолство в София и с института в Индия, нещо сякаш започна да проблясва. Монолитният блок на бюрокрацията взе да се пропуква и ние предвкусвахме победата.
Бяхме пропилели лятото в търчане, разправии и бумащина. Наближаваше септември – месецът, в който човек събира реколтата си. Дали пък той нямаше да се окаже по-щедър и благодатен? Ето че към средата на месеца получихме окончателно зелена светлина. Увериха ни, че и шестимата заминаваме. Всичко това се случи с помощта на специалност Индология, в лицето на преподавателите и гост-лекторите, както и служителите на индийското посолство, които неуморно ни съдействаха. Едва ли беше възможно да се появят повече усложнения! Още едно объркване и край с търпението ни!
От Индия ни делеше съвсем малко. В началото на октомври ни се обадиха от посолството, че билетите са пристигнали. Приятелката на майка ми щеше да се окаже права поне в едно - че ще заминем по-късно от очакваното. Прекрачихме прага на посолството, нетърпеливи да се докоснем до ценните хартийки. Господинът ни посрещна видимо смутен, което леко разклати нашата увереност. На бюрото му стояха пет билета. Изтръпнахме. В следващия момент се потвърдиха най-големите ни опасения. Билетът на Елена не бе пристигнал! И де да беше само това! Не. Той изобщо не бил купен, тъй като липсвало разрешително от индийското правителство, необходимо за пълното уреждане на документите. Сърцето ми се сви като просено зърно. Думите на астроложката се въртяха болезнено в главата ми като натрапчива омразна песен, която не можех да прогоня: „...трябва да изоставиш любовта си..., да изоставиш любовта си..., любовта си.” Няма! Няма! За нищо на света! Щях да върна билета и да се откажа от мястото си. Нямаше да позволя да ни разделят!
Явно борбата трябваше да продължи. Роднините ни вече се бяха отегчили да ни слушат как все заминаваме, а после все оставаме. Багажите ни стояха наполовина опаковани. Индийското посолство вече се бе превърнало в наш втори дом. Разрешителното било само формалност, но без него не можело. Все още имаше време да го издадат и Елена да си купи билет оттук. Тъй като получените билети не бяха с фиксирана дата, трябваше сами да направим резервация. Най-близката дата за полет бе четиринайсти октомври, но имаше само четири места – колкото за другите колеги. Пред мен стояха две алтернативи - 18-ти и 29-ти октомври. Оказа се обаче, че нашата авиокомпания, не можеше да издаде билет на Елена, което направи задачата ни още по-трудна. Последната възможност бе да намерим едно свободно място с друга авиокомпания за някоя от въпросните дати, така че поне да пътуваме в един и същи ден. Юрнахме се по офиси и агенции, ала навсякъде удряхме на камък. До края на месеца всичко бе резервирано. Не може да бъде! Звездите сигурно се смееха отвисоко на нашата злочестина. С какво бяхме заслужили това? Защо им бе да ни разделят? Дали въобще имаше смисъл да плуваме срещу течението!? Безброй пречки и никакви изгледи за благополучен край.
Може би човек е обречен по рождение. Може би личният избор е човешка измислица, която хвърля прах в очите, за да не видим грозната действителност - че хората са кукли на конци, танцуващи под тираничния съпровод на звездния орекстър.
На 10-ти октомври късметът реши да напомни за съществуването си и да се усмихне. Плаха, срамежлива усмивка, която ни помогна да намерим единствения подходящ полет. С Елена щяхме да се приземим в Делхи с един час разлика. Какво облекчение! Резервирахме мястото и се обадихме в посолството да съобщим радостната вест. Ала оттам – ново двайсет. Те вече били резервирали място за същия полет на същата компания! Та нали служителката в агенцията начаса би анулирала резервацята ни, ако види, че името се дублира! Боже, колко ли още щеше да продължи тази бъркотия? Стана ясно, че индийският служител бе резервирал място с бащиното име на Елена, а ние, както си му е реда, с фамилното! Е, не! Това вече минаваше всякакви граници. Погледнах нагоре и ми идеше да извикам на звездите като разсърдено дете: “Вие сте нечестни и аз повече няма да играя с вас!” Бях се уморил от продължителния цикъл на редуващи се надежди и разочарования. А Елена бе на прага на силите си – физически отслабнала и психически изцедена.
Времето заби осемнайстата стрела в тялото на октомври. Дойде денят на заминаването. До последно имах съмнение и очакване на поредната неприятна новина. Никога няма да забравя как двамата си приготвихме багажа. Прегърнахме се, преглътнахме всички несгоди и си казахме едно последно, изпълнено с много надежда „До скоро!“. Махнах ѝ и се запътих към колата.
В самолета бях сам-самичък. След миг колесникът се прибра и вече бях над облаците...Да, оставих любовта си в България и поех за чужбина. Дотогава не бях допускал, че това е възможно. Звездите пак победиха.. Намериха начин да ме изненадат. А астроложката се оказа права: успяха да ни разделят. Дори за ден, но успяха. И за какво бе цялото това бъхтане? Напомня ми за историята за момчето, което отишло да чиракува при един мъдрец, а мъдрецът го грабнал за врата и потопил главата му в извора, като същевременно крещял: “За какво мислиш сега? Какво искаш - мъдрост или глътка въздух?” Така беше изпитана и нашата воля. Съдбата потопи главите ни, глътнахме и малко вода, но в крайна сметка нашият отговор беше категоричен: “Искаме да заминем! Искаме го, колкото въздуха!”
А ако днес някой ме попита дали вярвам в личния избор, бих отговорил:
– Да, вярвам. Но личният избор се изчерпва с това дали искаме да сме в съзвучие с онези, които движат света. Може би истинската свобода не се крие в избора, а в това да се оставиш в ръцете на Художника!
