От Керпани до Хирапур - из Нармада - река на Безсмъртието

© Из "Нармада - река на Безсмъртието"
превод от хинди: Еленикиндия
автор: Амритлал Вегър

Нармада не обича равнината. Там, където няма борба, няма геройство, няма възможност да прояви смелост, тя тече неохотно, безмълвно. Равнината не подхожда на каменистия й нрав. В равнината обикновено тя тече, като се търка ту в единия, ту в другия бряг. Много рядко се движи между двата. Може би, когато се е сбогувал с нея, баща й е рекъл:

- Дъще, върви внимателно. Не по средата на пътя, а така покрая.

Както ние прехвърляме тежестта си от единия крак на другия, така и Нармада понякога се движи край левия бряг, друг път – край десния.
Нармада - майка на милиони, но едничка дъщеря на Мекал. Другото име на Амаракантак е Мекал. Затова едно от многобройните имена на Нармада е „Дъщерята на Мекал”.

Приятна е прохладата, довявана от бреговете на Нармада. Денем слънцето пече жарко, а нощем става студено. Студентите намериха решение на това, като започнаха да спят по трима – събират се вкупом под завивката. На сутринта спящите вкрая започват да се дърлят. Единият вика: „Издърпал си цялата завивка към себе си. Заради тебе мръзнах цяла нощ”, а на другия ден вторият обвинява първия за същото. Тази своеобразна „ Студена война” се водеше всяка сутрин.
О, аз също зъзнех от студ. Въобще не ме ловеше сън.
Останахме две нощи в Керпани и на сутринта потеглихме. По-голямата част от пътя беше досами брега на реката. Нямаше ни едно дърво, та да се спасим в нечия сянка. Целите вир вода, вървяхме до към 2-3 часа. Лагерувахме в някоя дхармшала (приют за поклонници) на първото срещнато село. Ядяхме веднъж дневно, привечер. За закуска не можеше дума да става. По цял ден карахме на празен стомах.
Студентите пиеха чай, но аз и това не правех. Пиех много вода. Дори от водопадите пътьом. Веднъж дневно храна в комбинация с много вода и няколкочасово ходене – това ми се отрази невъобразимо добре. В Джабалпур се задъхах, докато изкачвах стъпалата, а тук колко пъти се изкачвах и спусках по стръмните скатове на Нармада, при това с товар на гърба и ни веднъж не се задъхах. Сетих се за едно стихче:

Който много ходи, няма да умре,
който все се заседява, душа ще бере,
Но и този, който все седи, няма да умре,
ако по малко той яде.

Сякаш бях открил ключа към здравето. Много ходене, много вода и малко храна. Да, не бива да се пренебрегва и чистия въздух тук. Къде ти такъв чист, животворен въздух в градовете. Големият град е като газова камера.
След Мургакхера, към три следобед пристигнахме в Донгарганв. В приюта за поклонници имаше свободни стаи. В съседната на нас стая живееше аскет от течението Парамханси. Не се докосваше до пари и огън. Такива принципи следваше. Не палеше нито свещ, нито ароматни пръчици. Вечер стоеше на тъмно. Не припарваше до огън затова не можеше дори да си сготви. Ходеше в дома на един селянин, който му приготвяше храна. Хранеше се само веднъж дневно.

В това пътуване най-големият проблем беше горивото. Много трудно се намираха сухи кравешки изпражнения или дърва. И тук нямаше дърва, затова отидохме в дома на един добросърдечен човек, който раздаваше храна за бедните. Не само че ни запаси с дърва, но поиска и да ни нагости. Попитах го откога раздава храна за бедните, а той отвърна, че преди петнадесет години направил обиколка на Нармада. Хранел се в Бог знае колко много къщи, затова решил да се отплати, колкото му е по силите. Оттогава раздава милостиня на бедните.
Намерихме стая за през нощта. Не беше студено, затова този път на учениците не се наложи да водят поредната „Студена война”. Та нали понякога и войните имат край.
Призори потеглихме. Следващото село се казваше Рохини. Какво красиво име! (Рохини е име на съзвездие) Селото до него пък беше Курейла. Горчивата като карела (горчив плод) Курейла. Подобно на тях радостта и тъгата живеят в нас като неразделни братя.

До Нимкхора вървяхме плътно покрай реката. После изкачихме един висока стръмнина. Горе имаше пещера на име Гуругуфа. Казват, че била дом на учителя на Шанкарачаря – Говиндапада. Шанкар пристигнал тук от далечна Керала на осемгодишна възраст и прекарал четири години в обучение при своя гуру. Наблизо се намираше ашрам, който се грижеше за пещерата. Решихме да го посетим. Свещеникът прати един от служителите си да ни покаже и най-вече освети вътрешността на пещерата.

Влязохме в пещерата през много тесен, приблизително 30 метра дълъг тунел и гледката ни порази. От устата ми неусетно се изплъзнаха думите: „ Божичко, това е удивително! Какво съвършенство!” Пещерата беше цяла съкровищница от тънки като лист скали, стърчащи от стените. Не прави и гладки, а неравни, вълнообразни скали с огърлица от мъниста в края. Природата бе облякла скалите във ефирна одежда – като йогийската дреха на някой санясин. Сякаш морските вълни се бяха вкаменили и някой ги бе наложил една въз друга върху стената. На места малки, леки вълни, а на други- направо огромни. Какво да кажем за спускащите се отгоре скали – висящ във въздуха полилей. Природно светилище бе тази пещера. Подобни скални скулптури бях виждал в храма на връх Абу, а днес ги виждах в тази пещера на брега на Нармада. Едното – създадено от човека, другото – творение на природата. Като гледаш и двете отвън, е трудно да си представиш какво божествено съвършенство крие вътрешността им.

Съзерцавах известно време пещерните образувания. Както след като прочетем любима книга, препрочитаме главите, които най-много са ни харесали, така и сега след като разгледах пещерните скулптури, се съсредоточих над формите, които особено ме бяха привлекли. Някои наподобяваха венчелистчета, други бяха като кулички, а трети издължени и тънки като палмови листа. Едни се поклащаха подобно на висящи дървесни лияни, а други сякаш се вееха като пролетен ветрец. Сякаш им бяха поникнали криле! О, да тук природата беше развихрила въображението си!

В тази спокойна, красива, изпълнена с почитание атмосфера хич дори не ми се излизаше навън. Но трябваше. Върнахме се обратно в ашрама. Главният свещенослужител ни даде продукти и ни осигури всичко необходимо, за да си сготвим. Каза, че от няколко месеца в ашрама са отседнали двама достопочтени мъже и ни посъветва да се срещнем с тях. Междувременно малкият санясин ни придружи. Беше млад, красив и сладкодумен. Попитах го:

- Как се казвате?
- Кой как се казва? Това тяло ли? Аз не съм това тяло – беше отговорът му.
- Тогава кой сте?
- Това е проблемът. Точно това се опитвам да разбера.

Така и не се представи. Изтърва се само, че е от Джаму. Нищо друго. Накрая рече: Хайде, ще ви заведа при моя побратим.

Той лежеше в една стая, завит с чаршаф. Като ни видя, се надигна. Беше чисто гол. Покри се с чаршафа от кръста надолу и седна. Големи ярки очи, гъста черна брада, млечнобели зъби и внушително изражение. Слушахме го с наострени уши. Говореше много добър хинди. От време на време вмъкваше по някое двустишие на санскрит, а после заговори на толкова добър английски, че направо ни смая. Особено ми хареса едно от нещата, които каза: „Не е добре да почиташ нито личността на един човек, нито множеството. А какво да кажем за онези 51 човека в парламента? И преди в нашата страна имаше народно управление. Наричахме го демокрация. Но каква демокрация беше? Такава, в която всеки човек беше образован и осъзнаваше своите отговорности и задължения. Това сега е по-скоро тълпокрация, а не демокрация.”
Беше човек отвърнал се от светското, много мъдър и отдаден на аскетичния живот. Дори след час слушане, не успяхме да разберем от кой щат е. Свещенослужителят в ашрама каза, че бил дошъл от Гуджарат. Майка му и сестра му пристигнали от Бардара, за да го видят. Заварили го дибидюс гол. Не били особено очаровани.

Взе да се смрачава. Следващото село беше съвсем близо, затова хванахме отново пътя. Скоро пристигнахме в Хирапур. Тук река Хирън се сливаше с Нармада. Точно на това място имаше малък безлюден приют за пилигрими. Беше заключен и се наложи да прекараме нощта на верандата. Вече сити, се унесохме в сън.
Приютът беше точно на брега. Пред нас се ширеше просторното корито на Нармада, а отляво бе река Хирън. Беше доста хладно. Към 1:30-2:00 часа се събудих от зверски студ. Беше прекалено студено, та да мога да заспя. Обръщах се на различни страни, свивах се, завивах се презглава, но сънят така и не ме навестяваше. Накрая ми хрумна нещо. Мястото беше пусто, а нощта – тъмна и непрогледна, затова бяхме запалили лампа. Светеше от една ниша над мен. Свалих я и я оставих до нас, но не съвсем близо, за да не стане пожар. Странно, но след съвсем малко се унесох отново.

Селянинът слага плашило в нивята, за да прогони птиците. С плашилата, които аз поставих – лампата и свещта – успях да отпъдя надалеч студа. Да си призная, тези плашила бяха по-скоро за мен, отколкото за студа. Те прогониха от съзнанието ми мисълта за студа. Така или иначе, успях да заспя.
За пръв път открих известна доза истина в думите на Акбар, който веднъж рекъл следното на един човек, успял да издържи цяла нощ в замръзналите води на езерото: „Ти оцеля благодарение на топлината на онази лампа в далечината.”