Вдъхновен от великолепната книга „Ловецът на хвърчила“, реших да споделя с вас малко повече за пущуните.
Моите контакти с пущуни се свеждат до един реферат, готвен като част от магистърската програма „Индийско-иранско обществознание и културознание“ и едно случайно запознанство с млад мъж на име Фарук, с когото съдбата ме срещна в самолет на път за Индия. Не мога да кажа, че успях да изкопча нещо ново за традиционния живот на афганите, живеещи в Пакистан, но пък разбрах, че стеблата на „модерното“ са се увили като бръшлян дори сред консервативни люде като тях...поне сред живеещите в градовете. Самият Фарук бе жив пример за това – облечен елегантно в тъмни тонове, владеещ перфектно английски, деен участник в културните събития на столицата, но най-вече видимо горд, че заедно с колеги и състуденти отстояват желанието на младото поколение да влее реална промяна в политическото статукво на Пакистан, който чувстват като своя родина. Това навярно нямаше да е съвсем така, ако самият Фарук не беше син на богат земевладелец от Исламабад. „Баща ми е като брашнен чувал. Винаги можеш да изкрънкаш пари от него, затова и всички го търсят“, сподели той.
След първите десет-петнайсет минути, белязани от обичайната размяна на тривиални въпроси, каквито обикновено двама души си задават при първа среща в самолет – за къде летиш, какво ще правиш там и т.н, продължихме с малко по-разчупен разговор около обстановката в света, вечно тлеещия конфликт между Индия и Пакистан, новата вълна пакистанска музика, която изумява със своя фюжън и съвременно рок и джаз звучене. На около 20-та минута обаче разговорът много рязко...като ударен в крилото самолет смени своята траектория. И съвсем неочаквано за мен катастрофира право в лицето ми. Изведнъж такъв мокър парцал ми отпра с въпроса си, че сигурно съм имал вид на измъкващ се през задния вход Орешарски. „Как точно изглежда клиторът на жената?“ Опа, явно бяхме дотук с етикета и общоприетите маниери. Рамката взе да се пропуква. Усетих вълна от студена пот да облива гърба ми. Не, не защото не знаех отговора, ала все още търсех деликатен начин да му обясня женската анатомия, без да предизвиквам любопитството на съседите отпред и отзад. Аз ли му бях бръкнал в душицата, той ли намери в мен, белия представител на модерна Европа, добра възможност да научи повече за жените и сексуалния живот на хората въобще, но Фарук, когото познавах от едва 20 минути, продължи да изстрелва нови снаряди, докато аз се чудех в кой окоп на съзнанието си да се свра и да потъна вдън земя – „Гадно ли е да целуваш жена там долу?... Бум...пушилка...шрапнели...„Какво да правя, ако приятелката ми не иска да ми прави орална любов? Бум...прах...хвърчат камъни и пръст... "Колко често е нормално за мъжа да „клати моркова“ саморъчно?“
Мощен взрив, след който зейва огромна яма...
Сигурен съм, че лицето ми бе успяло да онагледи някак удивлението от чутото – в крайна сметка той беше млад мъж на около 24-25 години, здрав, прав, корав. Не се смущавах толкова от това, че трябва да разяснявам елементарни неща по човешката анатомия и биология на съвсем зрял мъж, колкото от реакцията след всеки мой отговор – въодушевление и обстрел от нови въпроси, при това казани на висок глас, който моето „шшшш“ успяваше да поправи за не повече от секунда-две. Аз не спирах да се намествам нервно върху седалката, която имах чувството, че е заприличала на нагорещен котлон. Дори да пръднех звучно по време на дипломатична среща с ректора на СУ нямаше да се почувствам толкова неловко. Молех се всички пътници в радиус от пет метра да са глухонеми, ушите им да са пълни с ушна кал или да са решили да борят скуката с някой развлекателен филм. Но чувствах, че погледите им са се стоварили върху нас с цялата си тежест. Чувствах, а може би си внушавах, как са се втренчили в нас и следят с интерес реакциите и на двама ни, докато мазилката на хладнокръвието ми все повече се ронеше и изпод боята лъсваше голата фасада на моята обърканост.
И тогава дойде спасението. Бях забравил, че имам до себе си човек, който е отраснал в Пакистан. Поех въздух и му отговорих: Абхи ме батата хун магар урду ме. Чалта хе? Кяa йех тхийк хе?
Спасението на неудобната ситуация се оказа урду, националния език на Пакистан. Същият като хинди, но с по-арабизирана лексика. Не че сред нямаше индийци, които да слушат, но поне "срамните" думи в урду звучаха къде-къде по-поетично от английските.
Това е като въведение на иначе сериозната и интересна тема за традиционния живот на пущуните. Писал съм за тях в, затова ще ви представя особеностите около живота им, поне на тази част, която населява граничните територии на Пакистан.
Много племенни територии по света съществуват извън рамките на управлението, администрацията, икономиката и културата, характерни за страната- майка. В голяма степен незасегнати от процесите на модернизация, тези области продължават да поддържат своето племенно наследство, запазвайки традиционната си система на управление, поминък и култура. Пакистан е страна с богато културно и етническо наследство, отделила специално място за своите малцинствени групи, голяма част от които до ден днешен живеят по начин, по които са живели народите от времето на Мохамед. Една такава територия е ФАТА (племенна област под федерално управление), разположена край северозападната граница на Пакистан, която от стари времена е позната като илака гхеир (чужди земи) и дори Ягхистан (бунтовни земи).
Всяка племенна област като правило се характеризира с наличието на няколко характеристики: преобладаващо племенно население, известна степен на изолираност от останалото население, наличието на културни особености спрямо мейнстрийма и примитивни от икономическа гледна точка средства за препитание. В съседна Индия например броят на племенното население според данните от 1991 се равнява на 84.3 милиона души, което съотнесено с общия брой на населнието в страната е 8.43 %. Племената са обособени в 697 отделни племенни групи, които живеят на различен социално-икономически и културен стадий. Някои са се слели с мейнстрийма на индийското общество, а други все още се водят като представители на примитивна племенна група.
Сходни са нещата и в Пакистан, но в по-малки мащаби. ФАТА е осмата административна единица в страната и единствената имаща статут на „специална територия“. Тя е заключена между съседен Афганистан и пакистанските провинции Кхайбер Пакхтункхва и Балочистан, населявани също от етническо разнородно население. ФАТА заема територия от 27,220 кв.км. или общо 3% от територията на Пакистан и има население от 3,138 милиона души или 2.4 % от общото. Повече от 90 % от племената на ФАТА са етнически пущуни (патхани), които представляват вторият по големина етнос в Пакистан. От незапомнени времена северозападната граница на Пакистан се счита за опасна и непристъпна територия. За обикновения пакистанец дори днес тя продължава да бъде еквивалент на онова, което е „Дивия запад” в съзнанието на американеца. Нито най-великите предводители на света като Александър Македонски, Чингиз Хан или Тимур, нито дори хитроумните британци не успяват да пречупят свободния дух на народите на северозапада. Въоръжени до зъби и нокти, местните устояват на всички премеждия. До ден днешен те не познават що е власт и предпочитат да живеят скромно, на ръба на оцеляването, но да се радват на свободата си. Както казва изследователят на ФАТА Типу Махабат Кхан в своето изследване The tribes of Pakistan: „Това са сурови земи, населявани от сурови хора, които носят оръжие от мига на своята поява на земята, безжалостни към слабия, но гостоприемни и добросърдечни към всеки в нужда. Хора, които биха стигнали накрай земята, за да си уредят сметките, твърдо решени да следват своите кодекси и никога да не стават част от общата маса, дори ако това означава да си навлекат гнева на правителството.“
Някои западни изследователи си обясняват този бунтарски и враждебен дух с географските условия на живот. ФАТА е най-селският район в Пакистан. Само 3 % от населениетo живее в урбанизирани селища. Отсъстват каквито и да е било градски черти, дори пазари или търговски центрове, което е довело и до известна социална стерилизация. В основата на поминъка са селското стопанство и пасторалният полу-номадизъм. Местните пущунски племена отглеждат пшеница, царевица, ечемик, синап, сорго, а в по-влажните места - и ориз. Масово се отглежда и мак, който е непретенциозен, лесен за култивиране и доходоносен. Само в някои райони земите са благодатни на ябълки, круши, праскови и кайсии. Голяма част от земята обаче е необработваема поради слабите нива на валежност. Големи площи от ФАТА са лишени дори от стръкче трева. Броят на язовирите и водоемите е силно ограничен, което пък сериозно затруднява развитието на скотовъдството, в което са се специализирали местните. Трудности им създават и продължителните периоди на суша, които са зачестили през последните десетилетия, както и обезлесяването, което допринася за намаляването на валежите. И тъй като животът в подобни условия е вечна борба за оцеляване, британци като лейтенант Джордж Макмънан твърдо смятат, че „неспокойният дух на пущуните се дължи изцяло на икономически фактори като недостигът на храна”. Друг военен, полковник Кийн, е също сред първите, изказали подобна теза: „Тъй като живеят бедно в безплодни земи, които не могат да задоволят нуждите им, те съвсем естествено оцеляват като грабят и плячкосват”.
Изследванията от последните години показват, че в действителност това е най-бедният регион в Пакистан, участващ с едва 1.5 % от БВП на националната икономика. Местните жители живеят в постоянен недостиг на храна, на здрави дрехи и обувки. Повече от половината население живее под прага на бедността. Средният годишен доход е 660 долара. Липсват всякакви нормални хигиенни условия, като само 43 % от жителите имат достъп до чист водоизточник. Голяма част от мъжете са зависими от други, външни хора, за осигуряване на препитание. Жените и децата са впрягани от рано на работа, за да докарват доходи в семейството. Детската смъртност е от най-високите, на всеки 1000 деца умират 87, което се дължи и на липсата на медицински звена и кадри. На всеки 7670 души се пада по един лекар и тъй като населението е почти изцяло необразовано, то храни дълбоки предразсъдъци към съвременната медицина и кампаниите по ваксинация.
Като цяло престъпността в рамките на общността е незначителна, но агресията и враждебността са насочени навън, към съседни племена и кланове, с които почти винаги са вплетени в омагьосан кръг от отмъстителни войни. Основен проблем за милицията и граничната полиция си остава трафикът на наркотици и оръжия. През последните години са иззети тонове хашиш, разкрити са десетки лаборатории за хероин и са унищожени хиляди декари макови насаждения. Култивирането на мак и канабис е доходоносен и значително по-лесен бизнес, което изкушава мнозина. Пакистан е подписала множество конвенции срещу разпространението на наркотици, но продължава да бъде жертва на интензивната опиумна икономика на Афганистан. Страната е главен потребител на наркотици от своята съседка и силна транзитна точка за тяхното разпространение. По официални данни наркозависимите в страната са 5 милиона от общо 162 милиона. Както знаем Афганистан е производител номер едно на опиум и хероин в света, а границата с Пакистан в района на ФАТА е без зграждения, което превръща тези земи в рай за трафиканти и престъпни групировки. Оттук идват и главните причини за конфликта между държавата и региона, както и невярната представа, че ФАТА е убежище единствено и само на престъпници; място, където цари беззаконие и хаос.
Макар да не е сменяла статуса си от създаването на Пакистан през 1947 г., ФАТА не е девствен племенен рай. През годините са настъпили редица промени , но правителството се старае да ги въвежда плавно с цел етносите да се адаптират към новите, съвременни методи и да се интегрират в пакистанското общество. Всяка страна счита плменните територии за икономическо бреме поради тяхната изостаналост. От гледна точка на държавата те са икономически неефективни и неизгодни поради отсъствието на данъчен контрол, държавни институции или инфраструктура, което създава усещането за абдикация от страна на държавата и за незаинтересованост към положението във ФАТА.
Пущуните наричани още пащани, а също и пахтани са европеиден, ираноезичен народ, населяващ както северозападните райони на Пакистан, така и югоизточната част на Афганистан. Общата им численност в световен мащаб е около 45 милиона души. Пущуните имат дълга непрекъсната традиция, свързана с номадството из земите на Близкия изток. Самите те поддържат идеята, че са потомци на Каис, живял по времето на пророка Мохамед. Според легендата Каис срещнал Мохамед в Медина и приел от него ислямската вяра, като получил името Абдур Рашид. Популярна е и тезата, че пущуните са „бани Израел” (деца Израелеви), част от дванайсетте еврейски племена, пръснали се след нашествието на Навуходоносор. Едно от най-големите пущунски племена носи названието „Юсуф Саи”, което в превод означава „синове на Йосиф”. Редица автори изтъкват външните им прилики с евреите или сходствата на много пущунски названия с думи от иврит. Изследователите намират общи черти с евреите и в религиозните им обичаи, макар пущуните да са известни като стриктни и отдадени мюсюлмани. Самите пущуни в действителност говорят открито за тази връзка с Израел, но не смятат, че имат нещо общо със съвременните евреи, които според тях са крайно различни. Така или иначе болшинството учени не са съгласни с еврейската теза. Според тях това е опит да се придаде по-голяма древност или да се потърси пряка връзка с някой от великите пророци, което е характерна черта за народите от Изтока.
Друга основна хипотеза причислява пущунските племена към арийците и по-точно - към бактрийските арийци, населявали Балх, Херат, Кабул и Гандхара. Отделни учени като Чарлз Милър и Ибетсън виждат в пущуните потомци на раджпутски племена, които били повлияни от перси, тюрки и монголи. Други твърдят, че точно индийските влияния са били субстрат, а персийско-тюркските – суперстрат. Като цяло обаче изследователите са затруднени, защото земите на Близкия Изток и в частност тези на Афганистан и Иран винаги са били врящ котел от народи и етноси, които постоянно сменяли местата си и се борели за надмощие. Само в рамките на персийската империя присъствали над 80 различни етноса. В този смисъл намерените в кръвта и бита на местните племенни народности следи от тюрки, скити, гърци, монголи и раджпути са едно по-скоро ествествено явление за азиатските народи, което обаче прави почти невъзможно определянето на действителния произход на даден етнос. Едно е сигурно - езикът им, пущу, няма нищо общо с иврит и халдийските езици. Той е източно-ирански език от индо-европейското езиково семейство. В него се долавя и известно арийско влияние, най-вече в наличието на някои типични за индоарийските езици фонеми. Има и множество разногласия за произхода на името „пущун” или „пахтан”. Някои го обясняват с град Патна в Индия, където „пат” на местния език означава „прогонвам”и според тях пущуните са били древни индийски жители. Друга теория превежда името им от „пикхта”, което на пущу означава „хълм, хребет”. С не по-малко силни доводи разполага и трета теория, според която зад името пущун стои иранското племе „пактян”, населявало Арахозия, и споменавано в хрониките още от времето на Херодот.
Следва втора част за структурата н обществото и същността на етическия кодекс на пущуните.
Няма коментари:
Публикуване на коментар