събота, 13 юни 2015 г.

За честта и цареубийството в Индия (Excerpt from "The Golden Bough" by James Frazer)

 
 Из "Златната клонка, Джеймс Фрейзър


В описаните дотук случаи народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване. В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар „има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

Царят на Каликут, на Малабарския бряг, носи титлата Саморин или Самори. Той „претендира да има по-висок ранг от брахманите и да стои по-ниско само от невидимите богове; твърдение, признато от поданиците му, но смятано за абсурдно и отвратително от брахманите, които го третират само като шудра“. По-рано Саморинът трябвало да си пререже гърлото публично в края на дванадесетгодишното си управление. Но към края на XVII век правилото било променено както следва: „В минали времена в тази страна са имали много странни обичаи и продължават да спазват някои и сега. Древният обичай бил Саморинът да управлява само дванадесет години — не повече. Ако умре преди да е изтекъл този срок, той си спестявал неприятната церемония сам публично да пререже гърлото си на издигната за целта платформа. Първо давал угощение за своите знатни и дребни благородници, каквито имало в изобилие. След гощавката поздравявал гостите си, отивал на платформата и много елегантно прерязвал гърлото си пред събраното множество; малко по-късно изгаряли тялото му при голяма тържественост. Не зная дали това било религиозна или гражданска церемония, но сега обичаят е изоставен. Съвременните Саморини следват нов обичай: в края на дванадесетте години във всичките владения на Саморина се обявява празник, на просторна равнина издигат за него палатка и в продължение на десет или дванадесет дни и нощи се устройва голямо угощение, а накрая на пиршеството четирима от гостите му, които са си наумили да спечелят короната с отчаян бой, се опитват да си пробият път през 30 или 40-хилядната му гвардия и да убият Саморина в палатката, а онзи, който го убие, наследява империята. През 1695 г. имало такава годишнина и палатката била опъната близо до Панани, пристанище на море, на около петдесет левги[1] южно от Каликут. Само трима мъже се осмелили да предприемат това отчаяно действие и се нахвърлили срещу Саморина с меч и щит в ръка, но след като убили и наранили много гвардейци, сами били убити. Един от отчаяните смелчаци имал племенник, който стоял близо до чичо си при нападението срещу гвардията и когато го видял да загива, младежът се промъкнал през охраната в палатката, замахнал към главата на Негово Величество и положително щял да го отпрати на онзи свят, ако на удара не попречила голяма бронзова лампа, която горяла над главата на владетеля; преди да нанесе втори удар, той бил убит от пазачите и според мен самият Саморин все още управлява. Случи се така, че по това време минавах по брега и чух как топовете гърмяха в продължение на два или три дни и нощи.“

Английският пътешественик, когото цитирах, не бил свидетел на описвания от него празник, макар че чул как се гърми в далечината. За щастие в архивата на царското семейство в Каликут са запазени точни описания на тези празници и сведенията за броя на хората, които са загинали на тях. Във втората половина на XIX век ги проучвал г. У. Лоугън с личното съдействие на тогавашния Саморин и от неговото изследване можем да получим точна представа както за трагедията, така и за сцената, на която тя се разигравала периодично до 1743 г., когато се състояла за последен път.

Церемонията, на която владетелят на Каликут залагал короната и живота си на изхода от битката, била известна като Голямото жертвоприношение. Тя се устройвала всяка дванадесета година, когато планетата Юпитер се връщала в съзвездието Рак, и траела двадесет и осем дни, като кулминацията й била по време на осмия лунен астеризъм през месец макамар. Тъй като датата на празника се определяла от положението на Юпитер на небето, интервалът между два празника бил дванадесет години, какъвто е общо взето периодът на въртене на Юпитер около Слънцето. Можем да предположим, че ярката планета е в конкретен смисъл царска звезда и според хората тя управлявала съдбата на владетеля. Ето защо периодът на обиколката й около Слънцето съответствувал на периода на неговата власт на земята. Както и да е, церемонията се извършвала при голяма тържественост в храма Тирунавайи, на северния бряг на р. Понани. Мястото е близо до сегашната ж.п. линия. Докато влакът минава, ще зърнете само за миг храма, почти скрит зад група дървета на брега на реката. От западната му порта към намиращия се на по-малко от километър стръмен рид, по чийто склон все още личат очертанията на три или четири тераси, води абсолютно прав път; той е почти на равнището на оризищата, през които минава, и двете му страни са оградени с чудесни дървета. В съдбовния ден Саморинът заставал на най-горната от терасите. Оттам се открива прекрасен изглед. Погледът минава по равните оризища с виещата се сред тях широка спокойна река и достига на изток до високото плато с гористи склонове; в далечината се извисява голямата верига на Западните Гати, а някъде много далеч, едва различими на синевата на небето, се очертават Нилгерийските или Сините планини.

Но съвсем естествено, че след като ставало дума за съдбата му, очите на Саморина не били насочени към тази далечна гледка. Вниманието му било погълнато от зрелището, което се разигравало наблизо. Защото цялата равнина под него била изпълнена с войска, знамената се веели весело на вятъра, белите палатки на множеството военни лагери се откроявали рязко сред зелените и златисти поля на оризищата. Повече от четиридесет хиляди бойци били събрани там да защищават царя. Но ако равнината гъмжала от войници, пътят, който я пресичал от храма до мястото, където стоял той, бил свободен. По него не се мяркала жива душа. От двете страни го затваряла ограда от колове, а от нея стърчали, насочени към празния път, жив плет от копия, стиснати в здрави десници, остриетата им се срещали в средата и образували блестяща стоманена арка. Всичко било готово. Царят размахвал меча си. В същия момент на стоящия до него слон поставяли голяма, украсена с розетки верига от масивно злато. Това бил знакът. Тогава при портите на храма се забелязвало раздвижване. От тълпата излизала група начернени със сажди мечоносци. Току-що се били нахранили за последен път в живота си и приятелите им давали последна благословия и се прощавали с тях. След миг те тръгвали по алеята от копия, сечали и замахвали наляво и надясно към копиеносците, извивали се, въртели се и се гърчели сред остриетата, сякаш нямали кости. Напразно. Един по един падали, някой по-близо, друг по-далеч от Саморина, умирали не за сянката на една корона, а да докажат пред света своята несломима смелост и изкуството си да въртят меча. През последните дни на празника се повтаряла отново и отново същата великолепна проява на смелост, същата безплодна саможертва. Но може би не е съвсем напразна такава саможертва, ако доказва, че има хора, които предпочитат честта пред живота.

„Необикновен обичай имат в Бенгалия — пише един стар специалист по история — царската власт много рядко се наследява от потомците. …Който убие царя и успее да седне на трона, бива признат незабавно за цар; всички емири, везири, войници и селяни незабавно му се подчиняват и признават властта му и го смятат дотолкова свой владетел, колкото предишния княз и се подчиняват безпрекословно на заповедите му. Бенгалците казват: «Ние сме верни на трона; подчиняваме се и сме на онзи, който седи на трона.»“ Подобен на този обичай съществувал по-рано в малкото царство Пасиер на северния бряг на о. Суматра. Старият португалски историк де Барош, който ни съобщава за него, отбелязва с изненада, че никой умен човек не би искал да е цар на Пасиер, тъй като поданиците не оставяли своя монарх дълго да живее. От време на време хората, обхванати от някаква ярост, хуквали по улиците и крещели злокобните думи: „Царят трябва да умре!“ Когато царят чуел песента на смъртта, знаел че часът му е ударил. Човекът, който нанасял смъртния удар, бил от царско потекло и веднага след като извършел кървавото си дело и седнел на трона, го признавали за законен цар, стига да успее по някакъв начин за един ден да си запази мястото необезпокояван. Но цареубиецът не винаги успявал да постигне това. За времето, което прекарал в страната Фернао Периш д’Андради, който се отбил там за товар подправки на път за Китай, заклали двама царе и при това по най-мирен и редовен начин, без ни най-малък признак на вълнение или бунт в града, където всичко било нормално, сякаш всеки ден ставали убийства или екзекуции на царе. Нещо повече, имало случай, когато в един-единствен ден трима царе се издигнали до опасното си положение и после поели пътя към праха. Хората защищавали обичая, който смятали за много похвален, дори за божествена институция, като казвали, че бог не би допуснал такова високопоставено и могъщо същество като царя, който управлява като негов заместник на земята, да загине насилствено, ако не го заслужавал напълно с греховете си. Подобен обичай имало и у древните славяни. Когато пленниците Гун и Ярмерик успели да убият царя и царицата на славяните и хукнали да бягат, били следвани от варварите, които викали след тях, че ако се върнат, ще управляват вместо убития монарх, тъй като с древен държавен закон тронът наследявал онзи, който убиел царя. Но бягащите цареубийци не се вслушали в обещанията, защото смятали, че са примамка да ги върнат и убият. Те продължили да бягат и виковете и шумът на варварите постепенно стихнали в далечината.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...