Мадагада е селце с има-няма десетина колиби, зачукано нейде в долината. За него научаваме на място от една случайна крайпътна карта, на която то заедно с друго безизвестно селце, Чомпи, бяха отбелязани като "места с традиционни занаяти". Трябва да чекнем езици и да сменяме интонацията и тембъра на гласа няколко пъти, доде се разберем с местните рикшаджии къде аджеба искаме да отидем. Не езика ория местните названия звучат почти еднакво. След половин час рикшаджията ни стоварва насред кълбо от прахоляк и куп ококорени детски очи. Сред началната реакция на изумление, последва страх. Щом тръгваме с бавна крачка към колибите, които са занемарени, схлупени и неугледни в сравнение с туристическите племенни колиби, в които сме отседнали, децата ни правят път и се дърпат настрана, като че близостта с наш ще им донесе лош късмет.
Възрастните се правят, че ни ги е грижа за нас, но и те подмятат погледи зад рамо. Ние се усмихваме като идиоти, за да обезоръжим недоверието им и раздаваме бисквити на тези, които дръзнат да се доближат. Да можехме да сме невидими на такива места, щяхме да се чувстваме най-добре. За жалост не успяваме да направим контакт с местните по начина, по който ни се иска, защото в селото има един единствен възрастен занаятчия, който говори хинди. Всъщност "говори" е доста пресилено, знае две думи на кръст. Разглеждаме керамичните изделия, над които занаятчиите работят и се запътваме към Чомпи, където същите тези изделия се украсяват с естествени бои.
