четвъртък, 26 август 2010 г.

Доброто в нас (The good in us )




Н.Янков

В ръката си държа броеница. Извита между пръстите като гъсеница. Докосвам с палец първото мънисто и го приплъзвам по нишката. „Доброто в нас“ - изричам веднъж. Чакам. Нищо. Към първото мънисто се приплъзва второ. Чакам и пак нищо. Към второто се присъединява трето, и четвърто, и пето. Шестото идва с въпрос: „А кое е доброто в теб?“ Мълчание. Нищо. Седмото мънисто започва да пулсира и оживява в спомен....

Прибирам се на път за вкъщи. Броя стотинките и си купувам пакет пуканки. Устата ми копнее за соления им вкус. Тъкмо бъркам за първа шепа удоволствие, когато с дясното ухо дочувам глас:

– Може ли и аз?

Поглеждам. Опърпан, стар бездомник ми се усмихва беззъбо през гъста брада. Машинално, без мисъл, протягам ръка с пакета мимолетна наслада в нея. Старецът пъха ръка – груба, черна, мръсна – и гребва като мечок в кошера с мед. Усмихва се.

– Не, вземи го. Вземи целия пакет – казвам и го тупвам в дланта му.

Старецът все още се усмихва. Тръгвам напред. Но не спирам да мисля за глада си и за овъглената, с черно под ноктите, ожулена ръка, която бръкна в белите, пухкави като снежинки пуканки.

„Не, това не е доброто в мен“, чувам се да казвам, докато прибутвам поредното мънисто....поредния спомен...

Вдигам от земята падналия човек. Пиян е. Докато се изправя, сумти и фъфли. Пускам го, но той залита и е на път отново да се стовари на паважа. Хващам го.

– Къде живееш? - питам го
– Малко по-нагоуе – отвръща той.
– Къде точно?
– Абе, давай нагоуе, шти кажа.

Тръгваме бавно по баира. Мирише на бъчва. Заглеждам го. Протрит, вехт, неугледен. Сигурно е самотник. Дано да не е и бездомник. Говори ми нещо. Но не го слушам. Тръгнал съм към магазина за бърза покупка. А ще закъснея. С всяка крачка все повече съжалявам, че се хванах на въдицата му. Сигурно разхождам като бавачка някакъв бродяга, който въобще си няма покрив над главата. Яд ме е, че един пияндурник ще ми изгуби цялото време. А може би тайно ми харесва, че някой, макар и непрокопсаник, се подпира на мен, по-малкия непрокопсаник.

– Ей там, в оня блок – посочва ми той.

Помагам му да отключи, след като два пъти изпуска халката с ключове. Качвам го по стълбите до апартамента му. Отвътре се чува кучешки лай.

– И повече да не пиеш толкоз – викам му. “Само губи времето на хората”, мисля си аз.
Вратата пред мен се тръшва.

Не, и това не съм аз. Трябва да има нещо друго. Придърпвам следващото мънисто и следващото...

Единайсто....Ето виждам се как давам кръв в благородна кауза. Но всъщност го правя, за да пречистя застоялата си, почти съсирена, кръв. Казват, че е полезно.

Двайсто...Виждам се как подавам ръка от трамвая и вдигам чантата на грохнала старица, а после взимам и сбръчканата й като кора на дърво длан. Но го правя заради етикета, заради одобрителния поглед на другите пътници в трамвая....

Препускам по броеницата на живота, по кръга от спомени.....Петдесето..... Виждам се как давам дрехи и обувки на скитащи цигани, спрели пред контейнера до нас. Но всъщност не ги давам, а ги изхвърлям в пълната с боклуци циганска каруца.

Осемдесет и осмо...Приятел ми се обажда посред нощ. Закъсал е. Иска да го прибера. Мога да му откажа. Ще намери друг. Имам важна среща утре сутрин. Защо да го правя? Мятам якето си и излизам. Не за друго, а защото имам да му връщам услуга.

Деведесет и девето...Сто и първо...сто и пето...

Нима наистина съм такова чудовище? Чудовище в красиви дрехите? Нима никога не съм правил истинско добро? Добро заради самото добро, заради усмивката и радостта на другия. Без да виждам себе си в него, без да чувам гласа на собствения си интерес в появилата се възможност.

Сто и седмо...предпоследното мънисто. Иде ми да хукна из улиците, да се разтворя в тълпата, да правя неискано добро, но само да не бъда такова чудовище в собствените си очи. Наляга ме тъга.

Сто и осмо...В мен изплува спомен. Седя на пейката пред Столична библиотека. От нищото се появява момиче. Не повече от тринайсетгодишно. Тя коленичи и слага ръка на коляното ми.

– Аз те познавам – казва тя, взирайки се в мен. Устните й са напукани, очите влажни.

Сигурно се е припознала. За пръв път я виждам. Някаква жена стои на две крачки от нея и плаче. Навярно майка й.

– Ще ме водят в Александрийска болница, в психиатрията. Ще ме отведат там... в онзи затвор... при лудите.

Очите й гледат ту в мен, ту в земята. Почти не мига. Сякаш не е на себе си.

– Как мога да ти помогна? - питам, за да й вдигна духа.

– Може ли да пренощувам у вас?

Изпадам в потрес. Как така? Какво се казва на някого, който се появява от нищото, слага ръка на коляното ти, казва, че отива в лудница и те моли да се подслони при теб? Мълча. Опитвам се да измисля нещо. Безуспешно.

– Ще чакам Господ да слезе – продумва тя, след като дълго време стои, загледана в плочките на земята. Майка й я подканва да тръгват. Тя не помръдва. Аз мълча, неспособен да намеря точните думи.

– Надявам се, че ще се видим отново - казва тя и се изправя. Виждам как двете фигури, на майка и дъщеря, се отдалечават към спряло такси.

Все още съм объркан. Внезапно се сещам. Докосвам гърдите си с длан. През блузата напипвам това, което ми трябва. Талисманът ми! Не й дадох талисмана си. За късмет! Бягам с всичка сила. Виждам ги как влизат в таксито. Почти стигам. Само още няколко метра...

Отварям очи. Пръстите ми стискат сто и осмото мънисто. Целите са влажни от пот. Веднъж да бъда истински, веднъж да сторя искрено добро...и да закъснея. Това съм аз. Човек от двайсет и първи век.


Няма коментари:

Публикуване на коментар