неделя, 8 август 2010 г.

Връзката човек-животно в хиндуизма ( Human-animal relation in hinduism)




“Агресивните хора се превръщат в хищници; хората, които се хранят с нечисти храни – в червеи; крадците се превръщат в насекоми, които се самоизяждат.”



© текст: Еленикиндия
снимки: Интернет

    Единствените пъти, когато сме влизали в по-сериозни словесни пререкания и даже физически разпри с индийци са били свързани с насилие над животните. Затова реших да събера информация оттук-оттам ( слава богу изследвания по въпроса има бол) и да предложа един интересен поглед върху хиндуизма.

    Никога не съм можел да проумея с какво сърце някой ще посегне да удря онези “космати топки” любов, доверие и съпричастност, каквито са животните. Пратеници на земята да ни учат на онези велики и прости неща, които са най-трудни за човека – обич, преданост и състрадание. Разбирам, че зад агресията се крият куп фактори – тя може да е рефлексия от родителско възпитание, да е причинена от комплекси, от неразбиране и примитивно чувство за надмощие и власт и разбира се от обществени предразсъдъци и стереотипи. Нещата не винаги могат да бъдат поставени на една везна. Ако за бедняците, бедстващи по улиците на градовете, безразличието и дори агресията към животните е донякъде обяснима с враждебната среда, в която самите те живеят, с лишенията и недоимъкът, които са им отнели всякакво чувство на съпричастност и са огрубили сетивта им за страданието на другите извън членовете на семейството, то какво да кажем за жестокостта на онези момчета от средностатистически семейства, които изливат мас по "свещените" крави, само за да ги видят как ритат и пищят в безумна агония.


    Интересно е да се види каква е като цяла нагласата на индийското общество към животните и каква религиозна обусловеност има тя, какви позиции заемат животните в свещените текстове и в обществото и колко силно са застъпени принципите на хуманност и ненасилие в традициите на хиндуизма.



     Подобно на всичко останало индийското отношение към животните е противоречиво. Индия е определяна като "страна на вегетарианството"; страна, дала на света принципа за ненасилие (ахимса), страна на свещените крави и слонове, на божествената маймуна Хануман, на храма на плъховете Карни Мата, в който гризачите са почитани като древни предци от знатен клан, на множество философии и духовни учения, прекланящи се пред силата на живота. В същото време насилието към животни по улиците на градовете или в селата е често срещана гледка, включително към животните, участващи в свещения пантеон, а по време на фестивали като Гадхимай мела биват “привързани за кола” (пожертвани) над четвърт милион животни – от гълъби до биволи – с вярата, че по този начин богинята майка ще даде успехи и благоденствие на поръчителите на жертвоприношенията.

     За мнозина насилието се дължи на обстоятелството, че живеем в епохата на Кали Юга, епоха на духовен и нравствен упадък, на разпад на традициите, което служи като оправдание или по-скоро обяснение за проявяваната улична злост и жестокост. Безспорно цикличността и влиянието на колелото на вселената върху нас разкрива част от истината. Но нека видим в каква степен идеята за опазването на животинския свят намира корени в древната същност на хиндуизма и какви подбуди крие тя.

   "Човекът е човек, когато жертвопринася" - Ведическа Индия

    Мнозина смятат, че пантеизмът на ведическа Индия предполага съществуването на чувство за единство и сливане с природата и животинския свят. В действителност от древността брахманският елит на Индия е клонял към утвърждаването на един по-антропоцентричен поглед към света, при който животните имат по-нисък статут от хората и са предназначени главно да бъдат пожертвани, т.е.те се явяват посредници между света на хората и света на боговете. Превъзходството на човек не е оправдано от притежанието на душа или съзнание, тъй като според текстовете те са присъщи и на животните и растенията. Разликата между човек и животно се определя от наличието на морални и ритуални задължения у хората, (дхарма). Само хората имат способността да получават откровения (шрути) под формата на Веда (знание), а знанието върви ръка за ръка с идеята за правилното поведение, т.е. дхарма.

    “Без дхарма човешкото същество няма да се различава от животното”, казва друг стар текст, този на Хитопадеш.

    Тази основна разлика обаче обуславя защо класическият брахманизъм приема, че само хората са способни да постигнат мокша, пълно освобождение на душата. И то не обикновените хора, а само дваж родените, тоест членовете на трите горни касти.

    Столетия наред жертвоприношението на животни е било отправна точка в целия мироглед на древния индиец. Дори когато жертвопринасянето навлязло в период на упадък (3в пр.Хр-2в.сл.Хр.) до голяма степен под влияние на новите критични учения на будизма и джайнизма, ведическите практики все още продължавали да бъдат подкрепяни от мнозина хора, най-вече от онези в стадия на задомяване, които подсигурявали бъдещото си благоденствие, като спонсорирали големи жертвоприношения. В законите на Ману се заявява, че животните са създадени, за да бъдат пожертвани, защото „ритуалното убиване не е убийство“ (5.39.) „Растенията и животните, принесени в жертва се прераждат в „най-високото ниво на съществуване“, продължава текста. (5.42.)

    Въпреки това в същия този текст се срещат немалко пасажи, които подриват пълновластието на човешкия вид над другите твари и изтъкват благословията на ахимса. Ненасилието е директно назовано като „предпочитания идеал“ за всички хора, свещеници и миряни, а в откъс (I.49-50) се осъзнава идеята, че растенията имат свое съзнание и изпитват състояния на щастие и нещастие.

   Опити за преосмисляне на ведическата традиция виждаме в Бхагавадгита, където етиката към почитание на различните форми на живот е застъпена особено силно:

   „Мъдрият вижда една и съща реалност в брахмана, дарен със знание и култура, в кравата, слона, кучето и изгнаника“ (5.18.)


   Това е и идеята, която споделят повечето школи на хиндуистката мисъл. Според тях Атман (духовната същност, Аз-а) е качествено тъждествен във всички творения – от Бог Брахма до стръкчето трева. Като цяло повечето философи на древността са единодушни, че всички създания са равни по потенциал и равни по стойност. На ниво дух всички са равни и еднкави, тоест поне на това ниво брахмана може да бъде поставен наравно с кучето и далита, а на ниво материя всички сме напълно различни.

   Разгръщайки тази идея, Гита ни предлага и един пасаж, пропит с още по-силно чувство на универсално състрадание:

   „Който вижда в болката и радостта на всички същества своята собствена болка и радост, може да бъде наречен истински йогин“ ( 6.32.)


    Гита продължава, като твърди, че истинските мъдреци са тези, които „се наслаждават от благоденствието на всички същества“ ( сарвабхута-хите ратах, 5.25).

    * Омърсеност

    Възприемането на атман като качествено идентичен за всички същества е често цитирано като доказателство за егалитарния, комунитарен светоглед на хиндуизма. От една страна всички сме равни по същност, но от друга хора и животни са поставени на една йерархична стълба, в която определящ фактор е степента на замърсеност.
Брахманите и кравите са сатвични, в тях преобладава чистата енергия, слоновете са по средата като носители на раджас, а кучето и низвергнатия парий са на дъното, обладани от тамас (Бхагавад гита 5.18) Това е интересно инкорпориране на животните в света на кастовото разслоение, присъщо на индийското общество.

     Ортодоксалната традиция дискриминира кучетата, защото навиците им са омърсяващи - те ядат повръщаното си, спят край нечисти места като крематориуми, ядат мърша и се сношават със свои кръвни роднини. Всичко това е повече от достатъчно, за да бъдат заклеймени като “мръсни” създания наред с чандалите или швапака (кучеядците), както още са наричани членовете на най-нисшите касти. Кучетата заедно с кучеядците замърсяват храната на брахмана дори само ако погледът им попадне на нея. (Ману, 3.239.- 42) Ако това се случи, брахманът ще изхвърли яденето си и ще заповяда омърсителите да бъдат строго наказани. Чандалите (далитите) са принудени да метат следите си, за да не замърсяват земята, по която стъпват. Те ще бъдат зверски наказани, ако дори сянката им случайно падне върху човек от по-горна каста.

     Не можем да отречем, че това е вид духовно малтретиране, психически тормоз над онези, които са твои роби, слуги, безгласни букви – това е отношението на ариеца към завоюваните. Политика за обезличаване и потискане и демонстриране на власт, впримчена в обществената структура на индийския социум.

* Ахимса



     Доктирната за ненасилието (ахимса) не е била популярна във ведически времена, времената на жертвоприношенията. Тя се появява тихомълком в старите текстове, но без особено влияние до периода на упадък на ведизма. (5в.пр.Хр)) В Махабхарата се заявява многократно - „ахимса е най-висшият дълг“ (I.II.12, 3.198.69) . Тя е дълг за обикновените хора, но от особено значение за аскетите. В момента, в който се отречеш от света, ти се отдаваш на опазването на всички живи твари, гласят свещените текстове. В законите на Ману се казва, че всеки аскет е редно да гледа в краката си, докато върви денем и нощем, за да опази малките твари по земята. (6.68.) В наръчника на Патанджали – Йогасутра ( 5.в. сл.Хр.) ахимса е първоначалната добродетел, върху която стъпват всички останали. Системата йога насърчава своите адепти да размишляват върху прикритите корени на насилието в човешкото съзнание и да им противодействат с мощна вълна на противоположна мисъл.

    За аскетите, които са поели по пътя на усъвършенстване, но проявяват агресия, философът Вяса казва: „ Ако аз, който веднъж се отрекох от низките мисли, се върна към тях, ще бъда като кучето, което ближе току що повърнатата от него храна.“

    Йогинът се стреми към пълно изкореняване на насилието от съзнанието си. Постигналите това са способни да неутрализират насилието навсякъде около себе си. Това включва силата да укротяваш опасни животни или да побратимяваш видове, които са свои естествени врагове, твърди Йогасутра.

    Такъв пример е и Рамана Махариши от Южна Индия, един от големите духовни наставници на нашето време. За него се твърди, че имал удивителната способност да комуникира с животните в ашрама. Познавал навиците, вкусовете, нуждите и желанията на всички животни от обкръжението му и неведнъж успявал да убеди в послушание агресивни маймуни или да накара новозаселили се змии да напуснат доброволно очертанията на духовната обител, за да не безпокоят с присъствието си.

    Постепенно към класическия период (2-3в.сл.Хр.) брахманският ортодоксален мироглед започва сериозно да се пропуква. Натискът на критичните по дух философи, заклеймяващи кръвните жертви се усилва и идеята за ахимса, ненасилието триумфира.
     Концепцията кулминира най-вече в средновековното течението бхакти от (9в-10в), спечелило множество последователи за времето си. Вайшнава пурана напълно забранява употребата на месо в ритаулите и акцентира върху болката и страха, които изпитват животните пред лицето на смъртта. Други текстове от 10в. включват животинските жертви в списъка с кали-варджяс -действия, забранени в епохата на Кали юга, а по-късно теологът Мадхва предлага да се рисуват образи от брашно (пишта-пашу) като заместител на животинските жертви. Това се практикува и до днес, като реално животински жертвоприношения се извършват само в чест на богиниите Кали и Дурга, в тантристките култове и в регионалните селски традиции.

    Друга практика,тясно свързана с начина на живот, климатичните условия и не на последно място с етичното отношение към животните е вегетарианството. В древността жертвените ритуали, както и консумирането на месо, дори телешко в ритуален контекст, било позволено и насърчавано. До 9в. вегетарианството вече се превърнало в норма за брахманите и последователите на бхакти. Управляващата каста на воините обаче запазила своите традиции в лова и месоядството. Според изчисленията от 2006г. вегетарианците в Индия съставляват 31% от населението.

* Трансмиграцията на душата


Не можем да пропуснем и как представата за трансмиграцията на душата (пунар бхава) засяга животинския свят според хиндуизма. Хиндуистите вярват, че всяка душа, пътуваща към крайната спирка – освобождение – преминава редица цикли на прераждане, в които тя се превъплъщава в най-различни форми на живот. От растения и животни до богове и други небесни създания. Обстоятелствата околко всяко прераждане се дължат на индивидуалната карма – съдбата ти се определя от твоите лични дела и заслуги. В кодексите на Ману намираме ценна информация за кармичните връзки в представата за трите “нишки” или “качества” (гуна), съставляващи цялата гама от явления, били те физически или психически. Сатва е гуна на просветлението, светлината, съзиданието, духовността; Раджас е нишката на енергията и динамиката, а Тамас се свързва с невежеството, тъмнината и летаргията. Трите гуни определят и човешкото битие. Хората, култивирали сатвичната нишка в себе си се превръщат във висши създания, божества, раджасичните души се превръщат в човешки същества, а тамасичните приемат формата на животни. (Ману 12.40)

     Като видим какви характеристики са изброени срещу определението за тамас – неспособност да разсъждава трезво, алчност, жестокост, сънливост, невъздържаност, невнимание, атеизъм – си даваме сметка, че образът на животното не е огрян в особено положителна светлина. Ето още любопитни извадки от законите на Ману:

    “Агресивните хора се превръщат в хищници; хората, които се хранят с нечисти храни – в червеи; крадците се превръщат в насекоми, които се самоизяждат....(12.59.)

    Чандогия Упанишад със заплашителен тон казва, че “тези, които презират или не ценят достатъчно Ведите ще се преврънат в нижожни твари, комари и мухи (5.10.7)

     Йогавасиштха твърди, че чрез практикуване на йога, човек може да осъзнае своите предходни проявления. Има множество истории в Индия, разказващи за хора, преродени в животни. Такъв е и случаят с Храма на Плъховете в Биканер,където плъховете се катерят по ръцете и краката на молещите си, които от своя страна смятат това за голяма благословия, както и това да вземат храна, хрупана от свещените гризачи. Според поверието плъховете са покойни членове на знатен род, получили невероятната благодат да не слизат в царството на Яма, Бога на Смъртта, а да дочакат своите следващи превъплъщение под формата на плъхове, закриляни от свещения покров на храма.

    Текстове като Панчатантра и Хитопадеша са изцяло посветени на животните. Героите в тях са животни от заобикалящия свят на индиеца. Но всъщност текстовете са предназначени да поучават хората, да ги наставляват кои качества ще им помогнат да се издигнат и кои ще ги вкарат в беля. Тоест говорещите животни в този случаи са такива само защото така поуките достигат по-лесно до съзнанието на децата. Тези приказки сформират у децата някакво отношение на близост към животните точно толкова колкото и нашите приказки насърчават децата да общуват с тях и природата.

     Извън тях всеки индиец е чувал за краля-лешояд Джатаю, пожервал се в името на това да спаси Сита, любимата на бог Рама, от хищните лапи на демона Равана. Погребалните ритуали в чест на лешояда били извършени от самия Рама, поради което птицата постигнала мукти, духовно освобождение. Историите за животни, постигнали мукти, са едни от най-интересните и имат какво да ни кажат по темата.

    Най-прясната от тях е за кравата Лакшми в ашрама на Рамана Махарши. Тя вървяла навсякъде след него и изразявала непрестанната си обич и привързаност към своя стопанин. В последния си час тя била удостоена с цялото внимание на светеца, който поставил ръка на главата и сърцето й и я благословил с цялата си нежност. След смъртта на кравата в нейна памет била издигната плоча и статуя с нейния лик, на който било гравирано, че тя е постигнала мокша. На въпроса дали това е казано метафорично, Рамана отговарял: „Не, става въпрос за истинско освобождение от земните окови“. Това смущавало последователите му, докато не се изяснило, че кравата най-вероятно познавала учителя от свой предишен живот и имала недовършена работа с него. Всъщност дори учителят намеквал, че това била Кирапатти, старица от ашрама му, която починала малко преди да се поява кравата в свещената обител.

    Ако се върнем към класическите текстове като Бхагавата Пурана (8.2-4) ще прочетем за друг невероятен случай – слона Гаджендра.
Гаджендра бил предводител на слонско стадо. Веднъж докато се къпел в езеро, той бил приклещен от челюстите на гигантски крокодил и бил повлечен към дълбокото. Тогава слонът взел да рецитира наум химни, възхваляващи бог Вишну, при което самият бог слязал от небесата, яхнал орела Гаруда и се завтекъл на помощ. С един замах Вишну разцепил челюстта на крокодила и освободил Гаджендра.

    Човек остава с впечатление, че този слон е бил специален, свръх надарен и прозорлив и че благодарение на таланта си, отървава кожата си, но по-надолу историята ни казва, че в действителност крокодилът бил небесно създание, музикант (гандхарва), която била проклета да приеме тази грозна форма. Вишну освободил музиканта от греха и му позволил отново да заеме мястото си на небето, а Гаджендра получил щастието да се освободи от тази и всяка бъдеща форма, тъй като с милостта на Вишну напуснал завинаги колелото на преражданията. Разбира се, Гаджендра също не бил обикновено животно, а бивш аскет, който помнел само тези части от химни от своето минало превъплъщение.

     Има още дузина такива примери – за кучето, последовател на бенгалския светец Чейтаня или за верния другар на Юдхищтира, героят на Махабхарата, който не изоставил господаря си до през всички изпитания по пътя за Кайлас.

    Всички тези примери на освобождение на животно от циклите на прераждания се дължат на една едничка истина – че са били докоснати от милостта на учителя или бога. Животните не постигат освобождение благодарение на собствената си отдаденост и природа, а заради факта, че са били човеци в минал живот и най-вече заради контакта си с духовен учител.

    Тук отново виждаме ярък пример на антропоцентризъм. Животно не би могло да бъде умно, ако в предишен живот не е било човек. То не може да проявява свръх преданост и обич, ако в предишен живот не е било кармично свързано с човек. Тези хинду истории поставят акцент върху „човешкото“, което е скрито по някакъв начин в животните. Акцентират върху учителската благословия, която ги трансформира и след тях винаги устава усещането, че същестуването на животните само по себе си е лишено от всякакво чувство на радост и свобода – всичко е невежество и тъмнина, вечна болка и кръв.

    Доктрината за равенството по дух на всички създания предполага проява на съчувствие и състрадание у човек. Но ако вникнем по-надълбоко в мирогледа на индиеца, виждаме, че тя не носи по-развит нравствен дълг към животните. Нещо повече не предполага много дълбинна връзка между човеци и животни. Защо?

    Защото атман е трансцедентален и некомуникативен, пасивен наблюдател. Общуване на ниво атман-атман е невъзможно. То е възможно само на ниво съзнание, ум. А по традиция хинду не хранят особени надежди по отношение на когнитивните способности на животните. Да не забравяме, че животните са тамасични - обладани от невежество и тъмнина.

     Безспорно брахманът винаги е гледал света отгоре надолу, но това не е единственият глас на Индия. Напротив хиндуистката традиция е сборище от гласове и визии. От древността тези гласове на учители и фолософи се опитват да се издигнат над ортодоскалната глъчка, за да бъдат чути. Колцина са успели. Всъщност кой говори от името на хиндуизма? Дали това са само брахмнаните? Само те ли имат това свещено право? Брахманите или йоги като Рамана Махарши? Хиндуизмът в някаква степен е центриран в себе си и гледа от позицията на човешкото его, но въпреки това ни дава множество нишки като „историите за богове (хари-катха) в които ни се разкриват и онези преплетени взаимоотношения между бог-човек-животно, които ни правят неразривно свързани и близки по същност.




1 коментар:

  1. Те са ясни хиндуистите...
    Но какво мислят племенните хора по въпроса?...

    ОтговорИзтриване

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...