вторник, 28 септември 2010 г.

Чанданапур и селище на занаятите Рагхураджпур (Chandanapur and Craft-village Raghurajpur)

© Еленикиндия, 2010

След поредната сесия “левитиране в автобусни условия” и двукилометрова разходка из село Чанданапур по осеян с риба и зърно път, криволичещ покрай колиби от кал и детски гласове, молещи за химикал, шоколад или две рупии, стигаме известното селище на занаятите - Рагхураджпур.



Разполжено сред гори от кокосови палми и мангови дървета, това малко, закътано селце северно от Пури се състои едва от две улици, но за сметка на това те са едни от най-живите, красиви и богати улици, които можете да видите в цяла Индия. 120 изрисувани в традиционни мотиви глинени къщи подслоняват безчет произведения на изкуството и техните майстори-създатели, много от които деца-чираци. В Рагхураджпур всеки е творец, вече изявен или още утвърждаващ се като такъв.
Едни правят фигури на животни от сплетени и увити в конци кокосови нишки, други творят кутии от палмова кора, ледарки от кокосов орех, вази от бамбук, а трети правят играчки и маски от дърво, камък и папие маше. Всъщност в ръцете на тези хора и най-обикновеният и пренебрегван материал се превръща в красива творба – включително кравешката тор. Видяхме и как се прави паттачитра – изкуство, датиращо от 5в. пр.Хр., което благодарение на места като това до днес пулсира с живот. Паттачитра е рисуване на картини най-вече от митологията върху изсушени палмови листа, намазани предварително със смес от естествена креда (от семето на тамаринд) и смола. Първо фино издълбават контурите с метален писец, което е много трудоемко и нещадящо очите. Майсторите на паттачитра се занимават активно до 40 годишна възраст, след което се преориентират към друго, по-леко изкуство, а до тогоава трябва да успеят и да предадат уменията си на своите ученици. След като направят очертанията на всеки нищожен детайл, нанасят отгоре разредена с вода боя, която подсилва контурите и им дава ясен вид (допреди това те са почти невидими за окото). Повърхността се почиства с парцалче и тогава започва работата с четката и растителните бои. Общо взето една картина ти отнема поне месец ежедневен труд и взиране.


Денят прекарахме във фермата на Аджит, с който се запознахме в селото. Този енергичен мустакат мъж беше превърнал фермата си в малка школа за бъдещи творци. Не каква да е, а школа за онези, които са с несигурно бъдеще и отнети мечти – онези момчета и момичета от бедните райони, които не биха били допуснати до мечтаната прегръдка на изкуството само защото са “опетнени” по рождение. Аджит недоволстваше, че всички онези гилдии са затворени общности, предаващи знанията само на своите наследници и роднини. Той искаше да даде възможност на “аутсайдерите” да си пробият път чрез изкуството, “да им вземат хляба” инак казано, което обяснява защо той имаше търкания с повечето еснафи.

Беше леко припрян, говореше бързо и изглеждаше напрегнат, но после се убедихме, че това се дължеше на отговорността, която беше поел за тези деца. Сега школата беше неговият живот, неговата работа и призвание, и макар да не искаше да бъде комерсиален, мислеше всякакви начини, за да привлече вниманието на фондации и спонсори или на чуждестранни приятели като нас. Не даваше вид на човек, който цели да се възползва от труда на децата или който търси публичност за себе си, затова му повярвахме.

Фермата му беше като чая от кокосово мляко, с който ни почерпиха – свежа, естествено красива, сладка, с една дума страхотна! Докато учениците печаха резени патладжан върху огъня, ние оглеждахме как си живеят. Прост, скромен и спокоен живот. Без удобства, но със задоволство. Все още за печка ползват керамична делва, в чийто отвор по средата пъхат палмовите съчки. Все още ходят за дърва до близката гора или наливат вода от герана.

Поиграхме бадминтон с момчетата, а после се разходихме до реката, където според едното момче, Асиш, нощно време се чували странни звуци и понякога се виждали духовете на гората. Поговирхме за България, за спорт и политика, докато от време на време хвърлях поглед на бригадата от мъже и жени отсреща, които лееха тухли в калъпи и ги сушаха на слънце. Реших да се възползвам от сгодния случай и да ги попитам що за човек е Аджит. Как се отнася с тях? А отговорът им беше недвусмислен:

– Той е добър човек. Без него щяхме да леем тухли под слънцето като онези там.

Хапнахме - ммм, най-вкусния ориз, леща и патладжан на света - след което се метнахме на мотора на Аджит за обиколка из околностите. Той почти беше захапал кормилото, докато Елена се крепеше само на една осма от задника си. Аз, по средата, явно бях най-добре. Посетихме храма на Бхаргодев- голям светец-чудодеец, в чест на който нарекли реката. Влязохме в храма, но любезно бяхме помолени да се върнем и да измием ръцете и нозете си преди да продължим напред. Бяхме забравили да го сторим, пък и не навсякъде имаше подобни изисквания. Странното е, че докато бяхме вътре и съзерцавахме божествената статуя, телефонът на Аджит иззвъня и той без да се двоуми, вдигна и си поприказва в присъствието на Бога. Дори не се постара да излезе или поне да шепти. Малко противоречиво е да те върнат, защото не си се умил, а да не ти кажат ни дума, загдето си “лафиш с Бог” по мобилния.

Към края на деня отидохме в едно бедно селце, което имаше нетипична структура – в центъра под сянката на високи дървета се намираше махалата на тези от нисшите касти, а в периферията, където беше пазарът и водоемът, живееха висшестоящите. Не ми се мисли какво изтърпяваха клетите хора всеки път, щом трябваше да отидат до пазара или до водата – криви погледи, обиди, подигравки, бой и насилие. Виках си “дано пък не съм прав. Дано точно в това село да цари мир и разбиране.” Това щеше да е едно от големите изключения.

Пихме кокос, ядохме бисквити, които явно Аджит бе поръчал да купят, защото те са лукс за бедните, и раздадохме няколко банкноти, който самият той ни бе връчил предварително с цел благотворителност. Може би трик, който целеше да ни убеди в неговата съпричастност към бедните и да ни накара да оставим дарение в помощ на това, което прави. Помислих си го. Ние така или иначе, със или без неговия жест, щяхме да му се отплатим за гостоприемството и да му помогнем в инициативата. Дали бе вид манипулация и фино изнудване не бе от значение. Защото за нас беше важен отговорът на учениците:

"Той е добър човек. Без него щяхме да леем тухли под слънцето."





























Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...