понеделник, 20 декември 2010 г.

Битката при Андхери ( Battle of Andheri)



Скъпи Мумбай,

да знаеш само как ми липсва бойното поле и твоето сутрешно събуждане без кафе,
да знаеш, че от всички битки на света, тази при Андхери си я спомням най-добре....

Всичко започна като по вода. В местния влак имаше едва двама-трима пътници. Ех, че гот! Сигурно цялата тарапана беше към центъра, докато ние в този момент бягахме в посока Мумбайската периферия. Уви, както кротко се ширехме на празните седалки, за едно премигване с очи и влакът се оказа пълен...натъпкан като курник. От нашата перспектива се виждаха само долепени глави (на идеално разстояние за лесни и безпрепятсвени въшкови миграции) и плетеница от ръце, в която хората се объркваха коя ръка на кого е. В момента, в който влакът наближеше някоя спирка, пътниците вътре (не някакви ми ти там прошляци, а добре облечени инженери и програмисти с черни куфарчета в ръце) се подготвяха за ръкопашен бой с кандидат-пътниците, чакащи на спирката. Най-смелите атакуваха в движение, готови с цената на живота си да се докопат до драгоценните седалки. Насреща им обаче ги смазваше огромна костюмирана армия.

   В момента, в който кандидат-пътниците се разпределяха по места, наставаше културно мълчание, придружено с приглаждане на ризата и сресване на косите, последвано от приятно за ухото интелектуално бъбрене. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Цареше спокойствие и сдържаност. Като безметежно езеро. Докато не дойдеше следващата спирка и езерото не прелееше, за да забъбли в буйна река от лакти и колене. На една от тези спирки тълпата-река повлече и нас и ние се понесохме с бясна скорост и дружни викове "Ааааааа" към изхода. Лакти, колене, настъпвания - позволените техники в този юначен сблъсък. Влакът ни изплю на перона...повърна ни като пихтия, която се разля в различни посоки.

Ох, незабравим Мумбай.

И за да не кажете, че голословя, ето малко кадри от ежедневните сражения в Мумбай...








А ето как пътуването до работното място може да носи удоволствие и радост....с песен за хубав ден. Често си представям как в нашенските трамваи или автобуси стои на държавен пост по някой друг музикален бард, който свири нежни песни и настройва с енергия и жизнерадост сутрешните, заспали или начумерени градски умове. В Индия няма нужда от платени служители, за да вършат тая работа, след като самите пътници сами си я вършат.




1 коментар:

  1. За Андхера като се сетя и ми идва наум и борбата загубения багаж :). Индия липсва страшно много, все повече се убеждавам, че това е усещане и светоглед, неуловимо и все пак толкова реално.
    ***
    Само забележка - ако има бардове в нашия градски транспорт,ха познай каква музика ще се лее - поп-турбо- и всякакъв "модерен" чалга фолк.

    ОтговорИзтриване