снимка: интернет
Навремето, когато Земята била млада и всичко било по-добро от сега; когато мъжете били по-силни и жените били по-красиви; когато плодовете били по-големи и сладки , оризът също бил с огромни зърна. Едно зърно било достатъчно да нахрани един мъж. Хората не събирали реколтата си с пот, а зърната сами се отронвали и се стичали към хамбарите. Един ден в онова благодатно време, една вдовица казала на дъщеря си : "Дъще, нашият хамбар е твърде малък. Да го съборим и да направим нов, по-голям"."
За нещастие новата реколта узряла точно тогава, когато старият хамбар бил съборен, а новият не бил завършен. Хиляди зърна ориз започнали да се стичат към къщата на вдовицата, а тя не знаела какво да направи . Тогава в яда си тя стиснала едно зърно и извикала през сълзи: "Не можа ли да изчакаш на полето, докато построим новия хамбар? Не трябва да ни безпокоиш, когато не си желан!". В същия момент оризовото зърно се строшило на хиляди парченца и казало: "От днес нататък ние ще чакаме на полето, докато пожелаете"...От този ден до днес оризовите зърна са малки и хората изкарват прехраната си с пот на челото...
-----
Няма коментари:
Публикуване на коментар