неделя, 14 октомври 2012 г.

Ахлият и способен ли си да промениш хода на живота си (Ahliyat)

© текст: Еленикиндия

Амил Кхан е млад актьор, автор на пиеси и на филми и виджей. Роден е на 18 ноември 1988 г. в Калкута, Индия. Бакалавърската му степен е в областта на търговските отношения, но от малък се занимава предимно с творчески дейности. Участва в телевизионни предавания, прави скечове, организира културните програми и представления в колежа си „Сейнт Хавиер“. От общо 75 участия в състезания и програми става победител в 55. Автор е на четири пиеси и на два късометражни филма. Член е на групата по ораторско  майсторство  на  хинди  и е активен
участник в множество дебати, ръководи и театралната трупа в колежа.

През 2009 г. с няколко свои приятели създава групата Nine Point Blank. През последните години участват в над 30 пиеси, телевизионни предавания и късометражни филми. Поставят множество пиеси в големите индийски градове Калкута, Мумбай, Делхи, Бангалор, както и извън страната – основно в Сингапур. Най-често се появяват в предавания на Sony Entertainment, Zee TV, Star One, Star Plus, Bindaas Channel, MTV и Channel V. Сред личностите, които го вдъхновяват, Амил нарежда: Стенли Кубрик, Кристофър Нолан, Анураг Кашяп, Рам Гопал Варма, а някои от любимите му актьори са: Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Даниъл Дей-Луис, Амир Кхан, Панкадж Капур, Дилип Кумар.

Разговор с Амил Кхан на Елена Щерева

– Колко пиеси сте написали и поставили на сцена до момента?
Ако говорим за диалози, може да се каже, че съм допринесъл за всички пиеси, в които съм участвал като актьор, но преди писането не ме влечеше. Не се стремях към заслугите за авторството, достатъчно беше написаното от мен да ми помага да изградя по-добре образа на героя си на сцената. Винаги съм възприемал тази работа като екипна. През 2006 г. обаче започнах да правя скечове и свои авторски комични монолози. По-късно – през 2009 г. – с още няколко мои приятели и съмишленици основахме театрална трупа, наречена Nine Point Blank. Като автор съм работил върху четири пиеси до момента. Първата се казва Samay (Време, 2006 г.), в която съм съавтор. През 2009 г. написах F, съвременна адаптация на Д-р Фауст на Кристофър Марлоу. Заимствах идеята за човека, който продава душата си на Дявола, и въпреки че този мотив е доста експлоатиран, аз бях сигурен, че може да бъде разказан, разигран и интерпретиран по съвсем различен начин от оригинала. Пиесата породи крайни мнения и изказвания – някои казаха, че е прекрасна, а други я сметнаха за ужасна. Аз лично не бях доволен и затова след поставянето на F, се покрихме за известно време, за да помислим и обсъдим как да процедираме занапред. Честно казано, след F бях сигурен, че искам да се откажа от писането, но с течение на времето почувствах, че имам потенциал да напиша нещо много по-хубаво, затова отново хванах писалката. Следващата ми пиеса бе поставена на сцена през декември 2010 г. и се казва Ahliyat. Тя се оказа повратна точка. Заимства някои мотиви от Sleuth на Антъни Шафър, но сюжетът е доста по-индианизиран и в известна степен по-мрачен от оригинала. Получи се чудесно. Четвъртата ми пиеса, озаглавена Seven Psychopaths, също бих определил като мрачен трилър. Не смея да издавам много, но мисля, че това е най-добрата ми пиеса до момента.

Как се захванахте с писане и кое провокира интереса ви към драматургията?
– Често, когато участвах в пиеса, спонтанно си правех свои диалози, които режисьорите намираха дори за по-забавни и остроумни от тези, които първоначално смятаха да включат. Така осъзнах, че бих могъл да използвам уменията си, за да извая по-цялостно образа и да изпълня по-добре възложената ми роля. Беше евтина тактика  да се докопам до по-хубавите роли (смее се). Всъщност интересът ми се породи от опита в работата ми с множество продуцентски къщи. И въпреки че, както споменах, имах най-добрите роли, ми се струваше, че може и трябва още доста да се поработи върху нивото на писане и диалозите. Това дори не беше съзнателно решение и намерение. Мисля, че донякъде се дължи на различните кино жанрове, които пробвах през годините, както и на странноватото ми чувство за хумор,  а също и на стремежа ми да раздвижа и направя по-забавни пиесите, в които участвах. Исках да играя в постановки на ниво и постигането на това ниво смятах и за свой дълг.

Днес младите хора като че ли се интересуват повече от кино (особено що се отнася до Индия), отколкото от театър. Защо според вас е необходимо театралното изкуство и с какво се различава от киното?
– Мисля, че не е удачно да ги разграничаваме. Разлики има, разбира се, но страстта да разказваш истории и да се превъплъщъваш е присъща и на двете. Познавам много хора и от двете поприща, които не хранят добри чувства към изкуството на другия, но не разбирам каква е причината. Дълбоко в себе си съм сигурен, че истинският актьор остава завинаги свързан с театъра и винаги е готов да се върне към него независимо от успеха, който е постигнал в киното. Чувството на театралната сцена е съвсем различно – не може да бъде обяснено. Трябва да се качиш на сцената и да се слееш с онази особена налудничавост, за да разбереш за какво говоря. Бързината, напрежението, спонтанността и стремежът всичко да се получи от първия път… несравнимо е! Предимството на филмите е в монтажа и дублите, във възможността за близки планове на лицето на актьора, които усилват въздействието на израженията. В театъра няма нищо подобно. Трябва да работиш с езика на тялото и с присъствието си. Това са единствените ти инструменти. Стига да не ставаш прекалено шумен, аз лично смятам, че театърът може единствено да подобри актьорските ти умения и след това би се представил далеч по-добре в киното, отколкото ако директно се хвърлиш в киноиндустрията. От друга страна, киното предоставя по-голям шанс на сценаристите и режисьорите да дадат свобода на креативността си. Кинематографията привлича хората повече заради блясъка си. Парите, славата и фактът, че повече зрители ще оценят творението ти, определено наклоняват везните. Повечето актьори обаче се докосват реално до професията на актьора или на драматурга посредством театъра, затова, струва ми се, значимостта му не може да бъде пренебрегната.

Драматурзите рядко участват в собствените си пиеси. Доколкото разбирам вие го правите. Защо?
– Не съм вземал решение да започна да пиша. Аз съм си актьор и ще продължа да бъда такъв. Мисля, че ентусиазмът и влечението ми към писането се породи от възможността аз самият да се въплътя в характерите, които обрисувам, а също така и от опита ми да създам определена роля, в която бих искал да видя човек, от чиято игра се възхищавам. Така че, за да отговоря на въпроса ви – не знам дали драматурзите участват в собствените си произведения, но със сигурност актьорите често пишат пиесите си.

Като какъв определяте жанра на пиесите си и често ли използвате реално случили се събития?
– И да, и не. Трудно ми е да се спра на конкретен жанр. Всъщност бих бил малко разочарован, ако можех да го определя и да поставя рамки. Все едно от самото начало да огранича това, което искам да направя. Предпочитам жанрът да си остане неопределен, за да не може хората да посочат определена тема и да ни ограничават с нея. Единственото, което искам да свързват с пиесите ми, са определенията „остроумни“ и „забавни“. А що се отнася до реалните събития – никога не съм се стремил съзнателно към това. Увлекателността е моята цел. Не деля нещата на реални и измислени. Ако определена случка от реалния живот може да послужи като вдъхновение за добър сценарий, защо пък да не се използва. Аз лично не съм си го наложил като практика.

На какъв език творите обикновено – на английски, хинди, бенгали?
– Като се вземе предвид фактът, че хората започват да забравят собствените си езици – тук визирам ситуацията в Индия, – ми става много тъжно, когато днес чуя някой да признае, че не може да говори добре хинди. Та това е Индия, за Бога! В пещера ли си живял досега, бе човек! Къса ми се сърцето, когато слушам повечето деца днес. Не че не мога да измисля стойностни диалози на английски, но се чувствам по-уверен на хинди и урду. А специално урду е един от най-красивите и поетични езици в целия свят.

Какво ви вдъхновява?
– Всичко. Абсолютно всичко. Всичко, което чувам и виждам, се регистрира и складира някъде в мозъка ми и в определен момент кристализира в определена идея. За сюжета бих използвал думата реинтерпретация и мисля, че много добре отразява моето виждане и работа. Вдъхновението може да дойде от определени филми, кинематографи, вестници, статии, хора и събития… отвсякъде. Прочитам нещо, поражда се мисъл и изведнъж – бам! Ето ти нов сюжет!

По какво се различава съвременната индийска драма от древноиндийската?
– Бих започнал с това, че древната драма е доста по-експресивна, шумна, така да се каже. Не мен лично не ми допада особено. Някои тя зарежда със сила и вдъхновение, но на мен ми идва в повече. Новата школа, тоест съвременната драма, е доста по-умерена и някак улегнала, но отново – не бива да се поставя подобно рязко разграничение. Гледал съм добри и лоши пиеси и от двете епохи, така че според мен това е единственото деление, което бих поставил.

Къде на световната сцена поставяте индийската драма?
– Не бих казал, че заема почетно място. Според мен и тук важи правилото, че за да стане нещо популярно навън, трябва първо да получи уважение на родна земя. Тук много хора пренебрегват театъра като изкуство. Общо взето, бизнесът и изкусвото съжителстват доста трудно. Имаме велики автори. Що се отнася до световната сцена, Гулзар е името, което ми хрумва първо. Но днес ми се струва, че рядко успяваме да се доберем дотам. Определено има напредък, но има още много какво да се желае.

Индия е най-продуктивната страна в областта на киното. Едва ли има човек, който не е чувал за Боливуд и Бомбай. Кое според вас е средището на театъра и драматургията?
– Бомбай… Бомбай… Бомбай… Вярно е, че пиеси се пишат и поставят навсякъде, но факт е, че Бомбай е център на киноиндустрията и тук концентрацията на талантливи автори и актьори е изключително висока, затова там се раждат и най-добрите пиеси, които може да гледате. ТеатърПритхви е най-реномираната сцена за всеки актьор – да играеш там е сбъдната мечта. За нас също е голямо постижение, че съвсем скоро ни предстои да изнесем представление в Бомбай.

Филмите на отделните щати и езици в Индия се раличават значително. Как стои този въпрос с драмата?
– Разбира се, че се различават. Пиесите и филмите са продукт на средата и времето, в което живеем. Съвсем нормално е културата на конкретното място да оказва съществено влияние върху пиесите и филмите, създавани там. Най-често проблемите на съотвения район намират пряк израз във филмите и пиесите… Но все пак, мисля, че най-добрите истории са онези, които могат да бъдат универсално адаптирани. Ето и Шекспир – 400 години по-късно пиесите му могат да бъдат адаптирани навсякъде по света, като значението и смисълът им ни най-малко не биват накърнени или изкривени.

Работите ли върху нови проекти в момента?
– Да, в момента работя върху два филма. Единият е Seven Days, който клони като жанр към психологически ужас, както и My Gangsta Life, който разказва и проследява мечтите и стремежите на момче, което иска да стане гангстер. Смятаме скоро да филмираме пиесата „Ахлият”  в 90-минутен филм, за което много се вълнувам. На сцената работя върху новата ни продукция, трилъра Seven Psychopaths. Скоро ще започнем турне в различни части на Индия с „Ахлият”.

A ето и резюме и част от пиесата „Ахлият”. (Думата ахлият от урду означава „способност, възможност“, а в пиесата на Амил Кхан има значението на „способност да промениш събитията в живота си“)

Утвърденият индийски писател Асиф Вадия работи върху нов сюжет. Той е за архитект, който планира съвършеното убийство; за пешката и царя и тяхната битка в рамките на 64 квадрата; за предателството в любовта, породено от самата любов.
Това е най-обмислената, най-конспиративната му и планирана история. Но… не е сюжет на роман. Основан на удостоена с наградата „Тони“ пиеса, мрачен, напрегнат, на места комичен трилър за лъжи, измама, убийство… и една игра на шах. Единственото правило е да не вярваш на това, което виждаш. И то бива нарушено…




Откъс от пиесата „Ахлият”

Асиф Вадия кани любовника на съпругата си на партия шах. С всеки ход двамата отправят намеци и остри реплики един към друг.


Вадия: Да?
Кунал: Господин Вадия? Аз съм Кунал Кашяп.
Вадия: А! Влезте, моля! Лесно ли намерихте къщата?
Кунал: Въобще не. Отне ми само около четири часа.
Вадия: (усмихва се) Човек се губи в суматохата на града.
Кунал: И затова си направихте къща в гората, така ли?
Вадия: Тази къща е от времето на навабите. Наследих имота от баща си, а той го е получил от своя баща. Хората в града са толкова пошли…
Кунал: Да ви кажа, г-н Вадия, на мен лично тази така наречена поквареност не ми пречи – в гората бих се чувствал по-неуютно.
Вадия: Е, кучетата са свикнали да живеят в калта, лъвовете – в джунглата. Аз съм писател и тук успявам да чуя гласа и мислите си. А вие как се придвижвате в града – с такси или рикша?
Кунал: Когато се срещам с нея ли? Понякога с такси, друг път с рикша или автобус. Но…
Вадия: Какво но?
Кунал: Но си имам кола.
Вадия: Ами! Брей, чудесно! Сигурно е втора употреба.
Кунал: Не е казано, че старото не става за нищо. Нейсе, освен вас тук живее само едно куче, нали така?
Вадия: Да, казва се Оскар.
Кунал: Навярно е доста скучно, а?
Вадия: Не бих казал. Имам си достатъчно работа.
Кунал: Не, не… Говорех за кучето. Сигурно много се отегчава да стои по цял ден затворено в една стая с вас. Не мислите ли?
Вадия: Какво да ви кажа – само едно куче може да разбере мъката на свой събрат.
Кунал: Опа! Май нещо се ядосахте, а?
Вадия: (усмихва се) Ако бях ядосан, едва ли щяхте все още да седите срещу мен спокойно и да се хилите като магаре. Спокойно, шегувам се. Играете ли шах?
Кунал: Да. Всъщност… Разбира се! Едно време се състезавах за родния си щат.
Вадия: О! Браво! За шаха обаче трябва ум. А така като ви гледам… Ако наистина сте били шампион по шахмат, защо сега постъпвате толкова глупаво?
Кунал: За царицата ли говорите? Не се тревожете. Преди да свърши играта, няма да се разбере дали ходът е бил погрешен.
Вадия: Тази съм я играл и преди. Знам накъде отива…
Кунал: Значи сте знаели, че ще отстраня коня ви? Хм, любопитно… Няма да стигнете далече, струва ми се.
Вадия: В тази игра не е важно да галопираш, а да мислиш. Айде, отиде ви офицерът!

(Кунал прави ход)

Вадия: Е, г-н Кашяп, искате да се ожените за съпругата ми, така ли?
Кунал: Бракът е просто формалност. Така или иначе, двамата сме си като женени вече.
Вадия: Ще умре. Царицата ви ще падне.
Кунал: Гледайте царят ви да не падне в тази клопка. Внимавайте!
Вадия: Клопка… Клопката на жената. Толкова царе са загинали така! А вие какво искате от мен впрочем.
Кунал: Развод.
Вадия: Невъзможно.
Кунал: И защо, ако мога да попитам?
Вадия: Защото преди това трябва да се омъжа за вас.
Кунал: Хубаво чувство за хумор.
Вадия: Благодаря, и на мен ми харесва.
Кунал: И на нея й допада.
Вадия: Сериозно?
Кунал: Да, каза, че сте най-голямата шега в живота й.
Вадия: На вас ли го каза?
Кунал: Доста неща сподели.
Вадия: Какво по-точно?
Кунал: Спокойно! На тази възраст току-виж получите сърдечен удар от такива приказки.
Вадия: Не мислете, че толкова лесно ще умра. Ще живея заради нея – за да й покажа ада.
Кунал: Но тя вече е спала с вас.
Вадия: Да, както и с Антъни, Рамийз, Харш. Вие кой по ред сте?
Кунал: За бъдещата ми съпруга ли говорите?
Вадия: Не, за своята съпруга, с която сте дошли да ми обяснявате, че ще вдигате сватба. За кого, по дяволите, ме мислите?
Кунал: Наистина ли искате да знаете?
Вадия: О, писна ми! Вие сте като хората, които по цял ден разнасят чай на снимачната ми площадка, а после се самоопределят като помощник-режисьори. Та аз съм Асиф Вадия! Продавам повече книги, отколкото сте се научили да броите в училище! Аз съм идол, по дяволите… Но да си дойдем на думата. Какво искате?
Кунал: Засега само съпругата ви. Тя иска развод.

http://www.friendsofindiaclub.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...