вторник, 30 октомври 2012 г.

Времето е странно нещо...


     Времето наистина е нещо странно. Разтегливо като локум, гъвкаво като гума, относително като пластелин. Свива се, разширява се. Часовете могат да бъдат дълги като дни, а понякога дните и месеците хвръкват за минути. Понякога Времето е като отвратителен плъх, който гризе за секунди небитието, а друг път го яде лениво и постепенно като тромав дървояд. Преди девет години на този ден смелостта най-накрая реши, че излезе от мишата си дупка, където се спотайваше през последните дни и месеци, за да човърка още повече в огъня на душевния раздор, и пламенно се метна на коня на желанието и устрема, който пък на свой ред хукна по мъхестата, но и чат-пат трънлива пътека на Любовта.

    С една дума там на пейката в същия като днешния мразовит ден, когато есента оцапваше света с шарената си кръв, а слънцето хвърляше уморени лъчи над главите ни, ние с Елена се погледнахме в кладенчетата на очите, душите ни се харесаха и засвириха в резонанс своята обща песен. Като две малки щурчета. Девет години, които са като девет секунди, а в същото време са толкова пълни от спомени и емоции, красиви и цветни, понякога тъжни, че ако ги сложа в торба и я зафича на дървото на спомените тя сериозно би натежали, та дори скършили клона.
      Дай Боже песента да продължи, все така в резонанс, и през следващия деветгодишен цикъл и никога да не запявам друга песен, че какво по-голямо нещастие от това - да секне песента на Любовта.



Няма коментари:

Публикуване на коментар