сряда, 7 ноември 2012 г.

Изначалният беззвучен звук и учението за АУМ

   
© автор: доц. Милена Братоева, преподавател по санскрит и древна и съвременна литература на Индия към  катедра Индология на СУ

    "Всяко поучение в упанишадите - пише Бриретън (цит. по: Оливъл 1996: lv ) - създава интегрална визия, възглед за цялото, което свързва в едно отделните елементи на света  и ги сбива в една форма." Едно от най-изкусните потвърждения на обобщението на американския индолог е упанишадата, чиито идеи ще се опитам да разтълкувам в настоящия доклад.    
      „Мандукя упанишад" е на-кратката от така наречените „класически" или фундаментални упанишади, създадена в традицията на „Атхарваведа" призлизително в периода 450-400 г. пр. Хр., тоест към края на ведическата епоха. За неин създател традицията почита мъдрец на име Мандукя, което означава „син на Мандука", а думата majduka означава „жаба", „жабок". В традицията съществуват редица спекулации във връзка с тази, най-малкото любопитна и не докрай прозрачна етимология на името, на които няма да се спирам. Ще отбележа само, че в „Ригведа" има химн (7. 103), в който жреците, провеждащи ритуали в чест на растението бог Сома са отъждествени с жаби и затова химнът е известен като „жабешкия химн".
        „Мандукя упанишад" се състои само от дванадесет сутри, с които би могла да остане дори незабелязана сред респектиращите, разбира се не само като обем, „Брихадараняка"-, „Чхандогя"- или „Тайттирия упанишад". Религиозно-философската традиция в Индия, обаче, й придава изключителна значимост, синтезирана по следния начин в един средновековен образец от комплекса на упанишадите - „Муктика упанишад":
     „За [постигането] на абсолютното освобождение от желаещите да се освободят е достатъчна единствено и само Мандукя упанишад."
     Това обобщение е продукт до голяма степен на високия статут, който придобиват идеите, изложени в нея, във философията на адвайта веданта, „забелязани" и откроени от един от най-великите първоучители на адвайта - Гаудапада, който ги коментира в знаменитите си „Мандукя карика" („Дефиниции в мерена реч върху Мандукя"). Квинтесенцията на учението, изложено в „Мандукя", е обобщена в т.нар. „велика мисъл", букв. „велико изречение" (mahavakya), кое то гласи следното:

  Ayam atma bráhma – Този атмане брахман. 

Това е т.нар. "истина на истините", или "реалност на реалностите", която е непостижима по рационален път. Този „велик израз", както и останалите три, идеи на упанишадите, но се използват и като медитативен инструмент за постигане на идентификацията на ātmán и bráhman. Формулирането на тази фундаментална за индийската религиозно-философска традиция, теза се явява до голяма степен закономерен резултат от усилията на древните мислители да прозрат и назоват единствената и абсолютна субстанция, до която може да бъде редуцирано безкрайното множество от феномени във видимия свят. Съзерцанието и осмислянето на външната обективна реалност довежда до изкристализирането на идеята за bráhman, докато самовглъбяването и проникването в дълбините на човешкото съзнание - до идеята за ātmán. В своето мистично прозрение духовните учители от епохата на упанишадите, така да се каже, обективизират субективното начало и субективизират обективното и осъзнават ātmán, като абсолютния еквивалент на bráhman на равнището на субективното. Затова, както подчертава Олденберг, "когато искат да опишат ātmán,, казват, че е bráhman. Ако някой попита за bráhman , те обясняват, че е ātmán." (Олденберг 1997: 35)

  Какво представлява ātmán?

      Изначалната субективна субстанция, представляваща иманентна същност на индивидуалното съзнание, започва да се нарича постепенно в упанишадите ātmán, термин, засвидетелстван, макар и много рядко, още в "Ригведа". Значението, с което се употребява в РВ  е „дъх", „а чак впоследствие се развиват и останалите й значения „същност, природа, дух, душа", както и употребата й като възвратно местоимение...." (Русева 2012: 22)

     Първоначалното значение на думата - "дъх", "дихание", "дишане" препраща към определени народни вярвания, предшестващи философската доктрина за Аза в упанишадите. Според едно такова популярно вярване Азът дъх, чиято "обител" е сърцето, напуска тялото на човека нощем по време на сън, приемайки формата на птица. Вярвало се, че това пътуване на Аза може да бъде опасно, защото винаги е можело да се появи причина, поради която дъхът да не се завърне обратно в тялото и да причини смъртта на човека. Затова стряскането от сън при внезапно събуждане се е мислило за особено опасно, защото би могло да доведе до смърт. Впоследствие, както е добре известно, сънят и съновиденията придобиват изключителна значимост в интерпретацията на ātmán. Друга народна представа, обвързана с предходната, разглежда слънцето като последна обител на диханието (Аза) на мъртвите, при това на най-добродетелните и на най-мъдрите.

  Пълната статия, четете тук: http://notabene-bg.org/read.php?id=248



Няма коментари:

Публикуване на коментар