Дяволът в мен - на лов на вещици в Джарканд

     текст и снимки: Mattilde Gattoni
     източник: capital.bg

     Точно както през Средновековието в Европа, всяка година хиляди индийски жени са обвинявани във вещерство и са употребявани като изкупителна жертва за независещи от тях събития като лоша реколта, неочаквана смърт или фатална епидемия в някое село. Според потресаващата статистика на Националното бюро по криминалистика от 2008 година насам в различни села в цяла Индия са били убити 768 жени, обвинени в "практикуване на вещерство". Щатите Одиша и Джарканд в източната част на Индия, територия на няколко адиваси (племенни общности), са специално упоменати като райони, в които има рязко увеличение на такива случаи през последните няколко години. 

    Обвиненията във вещерство далеч не са просто някаква останка от древни традиционни вярвания, а носят тежки социални последствия: нарочени за вещици от разгневената тълпа, твърдо решена да освободи селото от техните "зли сили", невинните жени са подлагани на жесток побой, мъчения и често дори са убивани от съселяните си. Жените, които оцелеят в това ужасяващо изпитание, са принудени да прекарат остатъка от живота си в социална изолация, без абсолютно никакъв шанс за ново начало. 

    Обвинението често следва ясно определен път: след като някоя жена е нарочена за вещица, случаят се подлага на обсъждане в селския съвет, на който обвинителите представят доказателствата си пред старейшината на селото и традиционния лечител. Ако последният приеме обвинението за валидно (най-често посредством абсурдни методи, например да пусне няколко зрънца ориз в тенджера, пълна с вода, и да проследи в коя посока отплуват), жените нямат никакъв шанс да избягат от съдбата си. И макар че обвиненията във вещерство се различават в отделните щати, основната линия е една и съща: дайин, или вещицата, в общия случай е жена със способностите да разболява или убива хора посредством заклинания и призоваване на зли духове, да докарва семейства до бедност и да предизвиква епидемии по добитъка. 

      Въпреки че голям брой индийски щати, включително и Джарканд, са приели специални закони срещу лова на вещици и обвиненията във вещерство, в общия случай властите се отнасят благосклонно към обвинителите, като често третират проблема като семеен въпрос и така спомагат за разпространението на този феномен. 

    Прекарахме повече от две седмици в Джарканд, наричан щатът на вещиците, където се срещнахме с десетки жени, обвинени в практикуване на вещерство. Това са някои от техните истории. 

    "Всеки път, когато минавам покрай двора на съседите, те прибират децата си вътре. Чувам ги как им казват: "Влизайте бързо, вещицата идва!" Много е болезнено." Облечена в семпло бяло сари със зелени орнаменти, с няколко гривни на ръцете, от съображения за сигурност 56-годишната Нилимони Кумар се съгласи да се срещне с нас извън родното си село – Тола, едно от множеството селца в щата Джарканд в източната част на Индия. "Когато ме обвиниха, че съм вещица, никой от селото не ми помогна", добавя горчиво тя, без да вдига тъмните си изразителни очи от земята.

    Майка на четири деца, до края на 2011 година Кумар е водила скромен, но щастлив живот като домакиня, както почти всички други жени в "племенния пояс" на Джарканд – беден район, в който хората живеят в пръстени колиби, с много по-малко от долар на ден. Съпругът й работел като зидар и обработвал земята, наследена от нейните родители. А после, няколко месеца след внезапната смърт на съпруга й, животът на Кумар се променил драстично само за няколко дни: жената на братовчед й се разболяла и Кумар била обвинена от роднините й, че практикува вещерство и носи отговорност за тайнственото заболяване. Няколко дни по-късно трима мъже, въоръжени с брадви, нападнали дома й през нощта. 

    Нападателите, двама от които били роднини на Кумар, били отблъснати единствено защото се случило така, че един от синовете й бил вкъщи. "Сигурна съм, че възнамеряваха да ме убият", казва тя с изненадващо спокойствие. Макар че Кумар е успяла да запази земята си, като повдигнала обвинение срещу нападателите си, старейшината на селото и полицията я притиснали да оттегли обвинението срещу малка парична компенсация – за да запазят социалния мир в селото. Споразумението не само не възстановило репутацията й, но и не подобрило отношенията й с роднините. "Властите просто потулиха нещата", казва Кумар и набръчканото й лице се озарява от иронична усмивка. 

 В бъдеще ще бъде много лесно за всеки да нарочи някоя жена за вещица.

 Макар че най-често се случва в племенните общности адиваси, ловът на вещици вече започва да се среща и в големите градове – благодарение на непрекъснатата миграция на селско население към градските центрове, предизвикана от индийския икономически бум. През май 2012 г. Сушила Пурти, 30-годишна жена от квартала "Шанкосай" в Джамшедпур, била душена почти до смърт от съседите си, които я обвинили, че е разболяла детето им с черна магия. "Няколко дни преди нападението хазяинът ми каза, че ме смятат за вещица", разказва Пурти, седнала под самотното дърво в двора на квартирата си. "Толкова се уплаших, че спрях да се храня и да се къпя... Знаех, че може да ми се случи всичко." В крайна сметка Пурти била спасена от хладнокръвието на хазяина си, който прогонил нападателите и я заключил в една стая. "Но съседите ми се заклеха да ме убият, ако още някой умре в квартала", прошепва тя. 

 Предвид оскъдните усилия от страна на властите за предпазване на жертвите, обвинени в практикуване на вещерство, някои жени са решили да вземат нещата в собствените си ръце. Петдесет и две годишната Чхутни Махато със сигурност е най-известната "вещица" в Бирбанс. След като през 1994 г. я обвиняват във вещерство и я прогонват от родното й село, тя е принудена да живее под едно дърво в продължение на девет месеца, като се изхранва с подаяния и оскъдните останки от трапезата на родителите й. Беззъбата й усмивка е доказателство за мъченията, които е понесла. "Смазаха ми ръката с камък, а после ми избиха всичките зъби", разказва тя през плач.

     След дълго скитане тя най-сетне се установява в Бирбанс заедно с трите си деца. Оттогава Чхутни е посветила живота си на това да помага на обвинените във вещерство, като посредничи между семействата, информира полицията и адвокатите всеки път, когато има лов на вещици, и завежда дела от името на жертвите. Именно нейните активни усилия са основната причина върху този феномен изобщо да се хвърли някаква светлина и те са й спечелили уважението и възхищението на много борци за човешки права както в Индия, така и в чужбина. "От 2000 година насам съм спасила живота на поне 38 жени", казва гордо тя. Но въпреки всичките си успехи Чхутни все още се сблъсква с апатията на селяните, които не обичат пришълци и особено жени да се намесват във "вътрешните им работи", както продължават да ги възприемат. Някои срещи с тях са били толкова напрегнати, че Чхутни вече предпочита да се обажда предварително в полицията, когато за пръв път отива в някое село. "Но това не означава, че ме е страх", уверява ни тя. "Няма да спра, докато думата дайин не бъде забранена в моята страна. 

     "Ще продължа да се боря срещу лова на вещици, докато съм жива."

     Мина Махато е 60-годишна жена от селото Балук Пахари, майка на две деца. Преди тринайсет години първородният й син починал от кожно заболяване. Все още съсипана от това събитие, което описва като "съкрушително", тя била обвинена от зет си, че е убила момчето с вещерство. "Цялото село ме обвини. Никой не се опита да ме защити", спомня си тя и очите й се изпълват със сълзи от болката, която си остава все така силна след толкова много години. 

     За да се справи с обвинението, Махато била принудена да продаде две крави – единственото си притежание – и с парите да финансира пътуване до едно местно светилище за себе си и за четирима от съселяните си, така че да станат свидетели на "пречистването" на грешната й душа. На пръв поглед пътуването се увенчало с успех, но обвиненията не престанали: няколко дни по-късно разгневена тълпа атакувала и сринала къщата на Махато.

      Съпругът й се опитал да я защити, но на свой ред бил пребит и изритан от селото. Руините от къщата й до ден-днешен си стоят на входа на Балук Пахари: част от постройката се използва за училище, а Махато и съпругът й са принудени да се преселят в покрайнините на селото. Хазяйката им е една старица, която им позволява да живеят в колиба на двора в замяна на ръчна работа в домакинството. Двамата преживяват, като събират ядливи листа от близката гора и ги предават в държавен пункт – тежък труд, който им носи не повече от няколко долара седмично. Нещо повече – Махато и нейният съпруг нямат право да присъстват на сватби, да посещават храма, да се перат в местното езеро и да си купуват стоки от пазара. 

      "Не ни пускат дори да ходим до пазара", твърди жената, докато мъжът й мълчаливо седи до нея. "Синът ни носи продукти за домакинството направо от града", успява да добави тя, но после изведнъж замълчава. На няколко метра оттам, скрит зад една тръстикова ограда, подслушва някакъв тийнейджър. "Видяха, че говоря с чужденци, прошепва отчаяно жената. Това ще ни довлече още повече неприятности, след като си заминете!" Въпреки тази ужасна история, съпругът на Мина, Шянту Махато, е останал с нея през цялото изпитание. "Когато моят брат ми каза да изгоня жена си от вкъщи, аз му отговорих, че може да поиска всичко друго от мен, но не и това. Познавам я и я обичам толкова отдавна, как можех да сторя това?" Шейсет и седем годишният мъж се опитва да прикрие свенливостта си, като не откъсва поглед от земята, а жена му го поглежда с благодарна усмивка. 

      Вторачена в земята пред себе си с очи, пълни със сълзи, но изпразнени от всякаква радост от живота, 44-годишната Бхудни Туду е твърдо убедена, че няма за какво повече да живее. "Не ми е останала никаква надежда. Единствената ми мисъл е как да се самоубия", повтаря безутешно тя. След като собствените й племеннички са я нарочили за вещица, наскоро цялото й семейство се е отрекло от нея, прогонили са я от селото Бирбанс и са я принудили да напусне дома си. Днес тя живее инкогнито при сестра си в едно населено място в Джарканд, което ще запазим в тайна. 

     Обвиненията във вещерство водят началото си от традиционните вярвания, които продължават да се радват на високо уважение в това отдалечено кътче от Индия, където ролята на жените все още е изцяло зад стените на дома, и често се използват като претекст за насилственото отнемане на имущество и пари от жените. В случая на Туду една от нейните племеннички е сънувала сън, в който я е видяла като вещица – и това се е оказало достатъчно извинение за зет й, за да се отърве от нея. "Той ме обвини от чиста завист, казва тя безутешно. Моето семейство винаги е било заможно и успях да омъжа и трите си дъщери, докато неговите все още са неомъжени." След като увещава семейството на Туду в продължение на повече от две години, той най-сетне постига успех: Туду е нарочена за вещица от собствения си съпруг и сина им, които миналия месец са й нанесли тежък побой и са я прогонили от дома им. И макар че се говори за федерален закон срещу лова на вещици, който да се прилага в цяла Индия, досега не е отбелязан никакъв напредък в това отношение – а това означава, че Туду може да е принудена да живее в изгнание още дълго време. "Нападна ме човекът, когото съм откърмила. Точно това е най-болезненото за мен, добавя тя. Но той си остава мой син и аз няма да предприема нищо срещу него."