петък, 6 февруари 2015 г.

Митемата за вечния двубой между гръмовержец и змей в контекста на индоарийската и българската митология



Сблъсъкът между бог гръмовержец и змей чудовище е една изключително устойчива във времето митема, която се среща в най-разнообразни варианти в множество култури по света, но всички те стъпват върху една обща, архетипна представа за неизбежността на конфликта между ред и хаос, светлина и тъмнина, живот и смърт, символизирани от тези две противоположни сили, въз основа на който се гради самото функциониране и съществуване на космоса. Вавилонският бог на мълнията Мардук убива богинята на океана Тиамат и сътворява космоса от нейното змийско тяло. Най-големият подвиг за хетския бог на небето и бурята Тешуб е убийството на чудовището Илуянка, докато за протоиранците спасител от оковите на присвоилия водите Апаoша е звездата Тиштaр. Скандинавският Тор се бие с Мидгардг – игантска змия, увила снага около цялото земно кълбо, а Зевс е във вечен конфликт с бащата на всички чудовища Тифон. Тези две сили, стоящи над всичко във вселената, са в постоянно състояние на  борба. Когато надделява змеят, в света се възцарява хаосът – отрицание на реда и хармонията. Щом победи гръмовержецът, силите на злото изчезват, светът се конструира по правилата, осигурява се структурата, въвежда се моделът, който дава живот и благоденствие. В това изследване ще се огранича до извеждане на общите мотиви в  индоарийския вариант на битката между Индра и Вритра и ще разгледам под каква форма вечният двубой между гръмовержец и змей намира своето проявление в българския фолклор и обредност.

Една от вечните теми в световната митология е темата за противоборството между две равнопоставени първосили или първоначала – светлина и мрак, истина и лъжа, ред и хаос, живот и смърт.  В центъра на тази епична битка стои сблъсъкът между гръмовержеца в ролята си на пазител на реда и небесата и неговия антагонист – змея, „връзващ“ водите, а с това – спиращ растежа на растенията и живота на земята. Борбата на бога-гръмовержец със змея е от онези основни митове, оставили най-трайна следа в световната митология, най-вероятно заради основополагащите космогонични функции, които той изпълнявал в миналото. 

Най-старият архетипен образ на конфликта намираме във вавилонския вариант, в който богът на мълнията Мардук убива безформената змия Тиамат и сътворява космоса от нейното тяло. Не е сигурно дали точно този мит служи като основа за развитието на всички останали версии за борбата между Ред и Хаос, но със сигурност това е първото сведение, което науката познава. В хетския вариант на мита богът на бурята Тешуб постига най-важната си победа с убийството и победата си над чудовището Илуянка, докато за протоиранците спасител от оковите на Апаоша, присвоил си водите на космическия океан Ворукаша, е звездата Тиштар, преобразена в бял жребец. Скандинавският Тор се бие със змея Мидгард, обвил с тяло цялото земно кълбо. Подобен мотив откриваме и в гръцката митология, където гръмовержецът Зевс се бие с бащата на всички чудовища Тифон. Тази толкова устойчив във времето архаична представа може да бъде открит във фолклора на редица древни народи, но в това изследване ще се огранича до извеждане на общите мотиви на конфликта в индоарийския й вариант за Индра и Вритра, а също така ще разгледам под каква форма двубоят между гръмовержец и змей се проявява в българския фолклор и обредност.

Моделът на триделната вселена

За да разберем мястото на ролята на образите на гръмовержеца и змея, трябва да разгледаме антагонизма им в контекста на друга важна митологема – тази за триетажния модел на вселената. Най-често този архетипен модел е изобразяван като дърво, над което е разперил крила орел и в чийто клони лежи змия. Образите на орела, дървото и змеят символизират трите свещени сфери – небе, междинно пространство и земя. Идеята за трите сфери се явява развитие на още по-древната представа, че първоначално Земята и Небето  са представлявали едно цяло. Сътворяването на организираната вселена е резултат от създаването на междинното пространство. Постепенно междинното въздушно пространство започва да придобива първостепенно значение – то не просто разделя и свързва другите две части, а поддържайки ги разделени, съхранява и порядъка във вселената. Тази основополагаща функция на центъра се наблюдава във всички ритуални практики на ариите, където символът му е жертвеният стълб. За него се завързва жертвата, която осъществява комуникацията между земята и небето, между смъртните и безсмъртните. В представите на древния ариец жертвеният стълб съвпада с axis mundi, оста на вселената, която е пресечната точка на времето и пространството, опора на съществуващото. Затова жертвата по време на ритуала е локализирана в центъра на сакралното пространство (центъра на вселената), защото само там е възможно хората (обитаващи долния етаж на вселената) и боговете (населяващи горния етаж) да си взаимодействат в свещен съюз. Изборът на дървото като универсален символ на оста на вселената също не е случаен. Корените на дървото са в земята, стволът се намира във въздушното пространство, а клоните стигат небето по аналогия на триетажния модел. (Кавендиш 2003: 15–16)



След земетресенията и вулканите няма по-страховито проявление на природните сили от бурята. Не случайно богът гръмовержец изпълнява централна роля в множество култури по света. Докато на твореца абсолют се гледа като на нещо пасивно, отдалечено и действащо чрез свои посредници, гръмовержът е еманация на действеността и съзидателната сила, оказваща пряко въздействие върху живота на смъртните на земята (Гейщор 1986: 99). В по-примитивни култури функциите на мълниеносец се изпълняват от същества в образа на птици, най-често орли, тъй като според древните представи те летят най-близко до слънцето (Кавендиш 2003: 163). Размахът и трясъкът на крилете им предизвиква бури и гръмотевици, докато светкавиците са резултат от примигването на очите. Орелът често е изобразяван да държи змия с ноктите или с клюна си. Такава териоморфна репрезентация виждаме и във Ведите, където понякога индийският бог на мълниите Индра е представян в облик на ястреб, нападащ змия (Ланг 1913: 147).  В по-напредналите култури образът на орела бива доразвит в антропоморфно божество-гръмовержец с властен и страховит характер, което воюва с демоните, запречващи водите или застрашаващи реда в света. Гръмовержецът най-често язди бял кон или златна колесница, теглена от бели/златисти жребци. Гласът му трещи като гръмотевица или се чува като рев на бик, а светкавиците са резултат от чаткането на конските копита. Гръмотевицата е семето, с което богът опложда Майката Земя, винаги готова да приеме неговата сила. Най-характерните му оръжия са чукът, брадвата и барабанът. Той е воин, драконоборец, пръв пълководец и патрон на войската. Гневлив е и наказва тези, които не го умилостивяват, в същото време е баща на всички, защото отприщва небесните води, а с това носи плодородие, дарява живот и благоденствие.

Враговете, с които се бори гръмовержецът в индоевропейската митология почти винаги притежават облик на змей, дракон или ламя, все проявления на комплексния и натоварен с богата символика образ на змията. Най-важната характеристика на змията е нейната поливалентност. От една страна тя притежава фалическа символика и насочва към оплодителната мъжка сила. Не случайно присъствието ѝ в световния фолклор почти винаги означава бременност. Сливането на женската и мъжката сила е животворен акт на природата, който във фолклора бива представян като женитба между земна девойка и змей – мотив, широко застъпен в земеделските култури по света (Фрейзър 1984: 145). Ако девойката символизира връзката със земята, плодовитостта и креативния ѝ потенциал, то змията в този случай е устойчив символ на мъжката оплодителна сила и фалоса. Към това ни препраща и връзката ѝ с водите, семето, течността, от която се поражда животът (Кембъл 2003: 384). От друга страна змията е в тясна връзка с женския аспект. Самата тя е въплъщение на Земята, на нейната тъмнина, влага и скритите в нея плодоносни сили. Редица фолклорни сюжети представят змията като вещо и мъдро животно, познаващо силата на всяка билка и тайнствата на лечителските практики. Класическият образ на две преплетени змии, станал емблема на съвременната фармацевтична професия, съхранява схващането, че змиите са пазители на водите от дълбините, които се вливат като сок в даряващите здраве билки и растения (Купър 1993: 67).

Нейната двойственост се проявява и в това, че от една страна е соларен символ, а от друга хтоничeн. Като соларно същество змията се явява в митологията в образа на огнедишащ дракон с криле и пера, асоцииращ се с животворните небесни води. Според народните предания на славяните воден смок поглъща водите, а огненият змей води борба с него, лети по небето, раздира го със светкавици. Докато водният смок отвлича девойки, за да ги изяде, огненият змей влиза с тях в отношения, от които се раждат силни и мъдри „синове на слънцето“, юнаци. Смокът изяжда слънцето, луната и звездите, а  юнакът, син на дракона, му отсича главите и освобождава небесните тела. Част от славяните вярват, че проливните дъждове са резултат от борбата между добрите змейове и лошите хали (Георгиева 1993: 60–63).  По-често обаче змията се мисли като хтонично създание, като пазител на Подземния свят. Змията/Змеят/Драконът повсеместно обитават водното пространство, което играе ролята на граница (Маразов 1994: 23). В географски план границата най-често представлява преграда или пречка като река, море, гора, планина. Затова подобни чудовища имат лиминален характер – те са между „тук“ и „отвъд“. Оттам произлиза и функцията им на пазители на водоеми, извори, входове към свещено пространство, към тайно познание, съкровище, проходи, вход към отвъдния свят. Нека си припомним само, че Хадес, богът на подземното царство в гръцката митология, е изобразяван като змей, а Океанос, пазител на водите, е змия, която е захапала опашката си и така обгръща целия свят. Нейната двойственост, способността й да дава живот и да помага, но в същото време да носи разруха и хаос, се дължи навярно точно на тясната й връзка с водата – да дава и отнема живот.

В космогонично отношение змията и водата се свързват с първичния хаос, първоматерията, животът в неговия необуздан, недиференциран и хаотичен аспект. Водата е символ на потенциалната творческа енергия и жизнения дух, на първичния хаос, на неравновесието, от което обаче е покълнал животът и се е създал порядъкът. Неравновесието, убеждава ни древният човек, трябва да съществува, защото тъй както светлината поражда сянка в обектите, срещу които грее, така и божественото се отделя от себе си, за да отвори пространство в космоса и да сътвори дисхармония. Дисхармонията е обратно отражение на трансценденталната светлина. Неин враг се явява Слънцето и всички слънчеви и духовни сили, асоцииращи се със светлина, начало, събуждане, благоденствие и живот – сблъсък, пресъздаден в индоевропейската митология чрез противоборството на множество божествени двойки.         

Индоарийският мит:

Целият материал е публикуван в научно-изследователското онлайн списание Манас. Може да го прочетете тук:

http://manas.bg/20141110101854-mitemata-za-vechniya-dvuboy-mejdu-gramoverjec-i-zmey-v-konteksta-na-indoariyskata-i-balgarskata-mitologiya

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...