Вълчите сестри Амала и Камала (The feral children Amala and Kamala)

Синдромът Маугли – така се наричат случаите, при които деца растат и се формират в дива среда. Голяма част от "случаите Маугли" идват от района на Индия. Само в периода от 1843 до 1933 г. са записани поне 15 подобни случаи. Последният е от тази година, когато полицията в Уттар прадеш се натъкна на 8-годишно момиче, отгледано от маймуни.

Може би най-добре документираният от всички казуси е този със сестрите Амала и Камала (правилно е да се произнасят с потъмнено "а" по средата Амла и Камла). През 1920г. жителите на индийско село се обърнали към мисионерите с молба да ги отърват от ужасните призраци на джунглата. „Призраците” се оказали две момичета на 8 и 12 години. Те били открити от преподобния Джоузеф Сингх. Сингх успял да залови момичетата, след като дълго време наблюдавал пещерата, в която се укривали. Той бил поразен от факта, че двете тичали на четири крака, ловували заедно с вълците и спяли в обща бърлога с тях. 

След като настанил "вълчите деца" в сиропиталище, Сингх и съпругата му ги кръстили Камала и Амала. Непосредствено след залавянето им започнали първите опити по тяхното цивилизоване. Голяма част от усилията на Сингх и жена му обаче се провалили, а други се увенчали с незначителен успех. (Около книгата на Сингх и становищата му има доста сериозни дебати в научните среди, както и преки обвинения за това, че е печелил дивиденти за сметка на потърпевшите момичета) Момичетата лежали голи, свити на кравай като вълци в ъглите на стаите си. Те се активизирали нощно време и виели, за да привлекат вниманието на старата си глутница. Известно време отказвали да носят дрехи, да ядат готвена храна и предпочитали сурово месо и мърша.

Само след една година престой в новата си среда по-малката сестра Амала починала. След дълго обучение Камала се научила да ходи на два крака, но не и да бяга "по човешки". Бягането можела да извършва само на четири крайника. Преди да умре от бъбречна недостатъчност на седемнайсетгодишна възраст , Камала била научила петдесет думи. Умственото й развитие се равнявало на това на три и половина годишно дете. Въпреки това уменията й на вълк били изключителни - бърза подвижност на четири крака, обоняние (тя можела да подуши месо от 70 метра), нощно зрение, скоростни реакции, приспособимост към промени в температурата. Имала невиждан усет за посока и ориентация, за дебнене и преселедване на плячката досущ като тези, развити при четирикраките й събратя. Това е свидетелство за това как един превъзходен ум е бил употребен по оптимален за дадените обстоятелства начин. Тя развила тази част от потенциала си, която й е била необходима за конкретния начин на живот и оцеляване, където владеенето на човешка реч или ходене на два крака са абсолютно излишни.



Способността на децата, израснали сред животни, да се приспособяват към нетипични условия е много по-голяма от способността на което и да било животно да се приспособи към начина на живот на човека. Много по-голяма е и от способността един юноша, усвоил вече поведението, типично за човешкото общество, да се справи в такава ситуация. Ранната смърт на повечето такива деца обаче, страданието, което преживяват, когато бъдат хванати и неспособността им да възприемат културата на хората, след като са придобили тази на животните, също говорят за дълбочината, с която веднъж заучената култура се превръща в част от същността на човека. В природата не съществува причина кое да е същество да се приспособява към толкова невъзможна ситуация. Това само по себе си е огромен стрес за един вид, чиито механизми са еволюирали по такъв начин, че да се включи в естествения си континуум т.е да се присъедини към културата, към която принадлежи, бидейки представител на своя вид. Нравите, усвоени в съгласие с това очакване, се превръщат в неразделна част от личността точно като вроденото поведение при други видове. След един такъв еволюционен шок обратното завръщане към еволюционно присъщата на индивида среда и поведение несъмнено биха имали пагубно въздействие върху него.

Еволюцията не търпи бързите и резки промени. Всяка форма на приобщаване протича в продължение на столетия и хилядолетия. В този смисъл децата със синдрома Маугли действително са обречени на преждевременна смърт или сериозни психологически травми при досега с цивилизацията. Единственият им шанс да продължат живота си е като непоклатимо се придържат към поведението, което са получили като образец и модел в първите си дни и седмици от появата си на този свят.

В този смисъл любимата история, описана от Киплинг в "Книга за джунглата," макар и позоваваща се на реални случки, си остава една красива художествена измислица. Няма как отгледано от животни дете да се приобщи нормално към света на хората, ако преди това не е познавало човешкия модел на поведение. Дано "случаят Маугли" от тази година да се окаже именно такъв и намереното момиче, комуникиращо единствено с крясъци като маймунските си приемници, все пак е познавало нещо от човешкия свят. Иначе и то е обречено на агония и преждевременна смърт.