© Снимки: Еленикиндия, 2010
Във влака за Берхампур се запознахме с Махен - млад мъж с добри обноски, занимаващ се с маркетинг, който в началото даваше вид на непристъпен. Извъди се изключително интересен човек.
- Всички сме еднакви - поде той - Всички сме хора, имаме две очи, две уши и прочие, но се различаваме по трите "Е" - Education (образованието), Environment (средата,в която си израсъл), Experience (опита). Тези три неща съставляват нашия мироглед, нашия ум. Ние се различаваме единствено в главата. Затова когато пътувам, обичам да срещам хора и да питам за живота и културата в техните страни.
Слязохме в Берхампур в 20:30. В гайда не пишеше нищо за това място и дори не знаехме дали има къде да отседнем. Оказа се, че е бъкано с хотели и хостели само че за пореден път случихме на небивал късмет. Точно сега и точно тук се провеждаха изпити по инженерство и като че всички млади инженери се бяха домъкнали с багажа си тук. Значи ако не беше претъпкано заради някой празник, щеше да е заради изпити или заради военните или заради белите туристи, или заради още бог знае какво! Аман! Обиколихме всички възможни хотели - първо пеш, после с велорикша и накрая авторикша, та даже и агент си имахме в лицето на един загрижен за нашето оцеляване индиец, който също се опитваше да ни издейства скромна стая, обикаляйки с мотоциклета си. Уви, нямаше ни един останал ключ по хотелските табла, а отчаянието ни налегна с пълна сила след като установихме, че даже онзи рушащ се, а може би недостроен хотел, в който човек не би предположил, че е възможно да спи нещо различно от плъх, беше тъпкан до козирката от студенти. След двайстия хотел бяхме обезверени, недоспали, с пълни пикочни мехури, празни стомаси и все още без покрив над главите. Нямахме друг избор освен
четвъртък, 25 февруари 2010 г.
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Градът на перлите (Pearl City)
© снимки: Еленикиндия, 2010
Основан от Кули Кутуб шах през 1591 г., град Хайдарабад – главният град на щата Андхра прадеш, е петият по големина в Индия. Той носи славата на минало величие и разкош, които в нашето съвремие отлично съчетава с високите технологически постижения на човечеството. Развитият тук център ХАЙТЕК-СИТИ превръща Хайдарабад в символ на разрастващия се конгломерат от многонационални компании, т.нар. Сайберабад, и в една от силиконовите долини на Индия.
През 400-те години на своето развитие метрополисът с космополитно градско население, носител на разнообразни култури, езици и религии, с великолепните си паметници на културата и обществени сгради, които свидетелстват за минал разкош, запазва спецификата на източната си култура, въпреки огромния си напредък и в най-авангардните индустриални направления. Дори честваните из цяла Индия религиозни и сезонни народни празници, свързани с промяната на годишните времена, жътвата и др., тук имат своя специален колорит и аромат.
неделя, 21 февруари 2010 г.
Резерват за птици Ранганатиту (Ranganatittu bird sanctuary)
© текст и снимки: Еленикиндия, 2010ПО-ДОБРЕ ДА ОСТАРЕЕМ, ГЛЕДАЙКИ ПТИЦИТЕ, ОТКОЛКОТО ВЗИРАЙКИ СЕ В ЧАСОВНИКА.
Всеки път, когато отидеш ей така на тихо и спокойно сред природата , било то в резерват за птици, парк за елени или ботаническа градина, не може да не забележиш следните две особености – десетки спотайващи се в храсталаците романтично настроени индийски двойки, които единствено на такива места си позволяват да изразят, макар все така срамежливо, чувствата си и момчешки групи, дошли на тиферич, за да послушат на тихо не песента на природата, а някои от любимите си поп парчета. Дори най-бедният хлапак вече притежава gsm и то не какъв да е, а задължително музикален, с голям капацитет и богат набор от песни. За тези хора музиката е неизменна част от битието, малко релакс за ума в безконечния поток от шумове и глъч.
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
Тара- Тарини (Tara-Tarini temple )
© Снимки: Еленикиндия, 2010
Малък и наблъскан автобус с висящи на гроздове пътници се е запътил към Тара-Тарини – един от древните центрове на шактизма в Индия. И отново в автобуса случихме на добросърдечен човек, който ни съпроводи до подножието на храма и по свое желание плати рикшата за трима ни.
Храмът се намира на 30 км от Берхампур край бреговете на река Рушикуля. Разположен е на хълм и до него се стига по два начина - “мързелив” и “юначен”. “Мързеливият” включва издигане с лифт и е за обездвижените, затлъстели, пасивни семейства, който не желаят да цапат вратовете си с пот, а “юначният” е за бедните и отдадените на вярата, които знаят, че всяка капка пот по 999-те стъпала догоре пречиства мислите им. Ние избрахме първо мързеливия, за да имаме сили да слезем по по-юначния.
Горе на върха пазеха храма типичните за Ориса лъвоподобни същества със страховити гримаси и еректирали пениси. Досами храма стоеше чудно, изцяло обагрено в червено дърво. Всеки почел богините завързваше червен конец или оставяше червена гривна на някои от клоните на дървото, поради което то изглеждаше така сякаш бе пламнало в огнени пламъци. Самият храм не представляваше нещо особено. Два антропоморфизирани каменни изображения на гогините Тара и Тарини, чийто образи присъстват в почти всеки дом в Южна Ориса. Всъщност става дума за добре познатати ни Кали (Тъмната), която в Бенгал и Ориса е известна и като Тара. Култът към Тара бързо става централен и в космологията на будизма от школата Махаяна, където великата богиня е почитана като съпруга на бодхисаттва Авалокитешвара. Именно през будизма тя се завръща в хиндуизма с това си име.
Тара означава "звезда". Някой учени проследяват култа към нея до месопотамските богини на звездите Ищар и Астарта. Английската дума "стар" и Тара са с общ индоевропейски корен, развил се през персийското "ситара", гръцката "астер", латинското "стела". Наричат я и с други имена като „Господарката на здрача", „Надхитрилата смъртта"; „Тази, която обича кръв", „Изцапаната в кръв" и др. И макар да има силен апетит към животинска кръв, в Тара Тантра (5.15) се казва категорично, че предпочита човешка кръв и по-специално кръвта от челото, ръцете и гърдите на поклонниците.
В своя страховит аспект Тара е подпомагана от други проявления на женското божествено начало - шайка тъмнокожи и нeукротими тантристки богини, които на свой ред разполагат с цяла армия от чакали, фурии и духове. По-голямата част от тези богини (Десетте Махавидя) са въплъщение на всичко, което обикновено се смята за възмутително, отвратително или табу. На миниатюрите, които илюстрират тантристките текстове виждаме, че богините предпочитат да се сношават с трупове, а не с богове, като обкрачват мъртвия върху горящата погребална клада и го съживяват със своята божествена сила. Страховита и зловеща фигура, Кали или Тара според индийските представи въплъщава божественото и демоничното - свирепа и жестока като демон, но в същото време тя самата посича демони и унищожава враговете на човека и боговете. И нейният отблъскващ вид и смущаващо поведение намират логическо обяснение, когато вникнем по-надълбоко във философията на тантризма.
Смята се, че култът към Тара-Тарини е с племенен произход, но впоследствие е бил трансформиран в хиндуистки.
Малък и наблъскан автобус с висящи на гроздове пътници се е запътил към Тара-Тарини – един от древните центрове на шактизма в Индия. И отново в автобуса случихме на добросърдечен човек, който ни съпроводи до подножието на храма и по свое желание плати рикшата за трима ни.
Храмът се намира на 30 км от Берхампур край бреговете на река Рушикуля. Разположен е на хълм и до него се стига по два начина - “мързелив” и “юначен”. “Мързеливият” включва издигане с лифт и е за обездвижените, затлъстели, пасивни семейства, който не желаят да цапат вратовете си с пот, а “юначният” е за бедните и отдадените на вярата, които знаят, че всяка капка пот по 999-те стъпала догоре пречиства мислите им. Ние избрахме първо мързеливия, за да имаме сили да слезем по по-юначния.
Горе на върха пазеха храма типичните за Ориса лъвоподобни същества със страховити гримаси и еректирали пениси. Досами храма стоеше чудно, изцяло обагрено в червено дърво. Всеки почел богините завързваше червен конец или оставяше червена гривна на някои от клоните на дървото, поради което то изглеждаше така сякаш бе пламнало в огнени пламъци. Самият храм не представляваше нещо особено. Два антропоморфизирани каменни изображения на гогините Тара и Тарини, чийто образи присъстват в почти всеки дом в Южна Ориса. Всъщност става дума за добре познатати ни Кали (Тъмната), която в Бенгал и Ориса е известна и като Тара. Култът към Тара бързо става централен и в космологията на будизма от школата Махаяна, където великата богиня е почитана като съпруга на бодхисаттва Авалокитешвара. Именно през будизма тя се завръща в хиндуизма с това си име.
Тара означава "звезда". Някой учени проследяват култа към нея до месопотамските богини на звездите Ищар и Астарта. Английската дума "стар" и Тара са с общ индоевропейски корен, развил се през персийското "ситара", гръцката "астер", латинското "стела". Наричат я и с други имена като „Господарката на здрача", „Надхитрилата смъртта"; „Тази, която обича кръв", „Изцапаната в кръв" и др. И макар да има силен апетит към животинска кръв, в Тара Тантра (5.15) се казва категорично, че предпочита човешка кръв и по-специално кръвта от челото, ръцете и гърдите на поклонниците.
В своя страховит аспект Тара е подпомагана от други проявления на женското божествено начало - шайка тъмнокожи и нeукротими тантристки богини, които на свой ред разполагат с цяла армия от чакали, фурии и духове. По-голямата част от тези богини (Десетте Махавидя) са въплъщение на всичко, което обикновено се смята за възмутително, отвратително или табу. На миниатюрите, които илюстрират тантристките текстове виждаме, че богините предпочитат да се сношават с трупове, а не с богове, като обкрачват мъртвия върху горящата погребална клада и го съживяват със своята божествена сила. Страховита и зловеща фигура, Кали или Тара според индийските представи въплъщава божественото и демоничното - свирепа и жестока като демон, но в същото време тя самата посича демони и унищожава враговете на човека и боговете. И нейният отблъскващ вид и смущаващо поведение намират логическо обяснение, когато вникнем по-надълбоко във философията на тантризма.
Смята се, че култът към Тара-Тарини е с племенен произход, но впоследствие е бил трансформиран в хиндуистки.
вторник, 16 февруари 2010 г.
Хвърляне на бебе за здраве ( Baby Tossing ritual )
Източник: БГНЕС
Властите в южната част на Индия планират да наложат забрана на вековен обичай родители да хвърлят бебетата си от върха на храмове, предаде АФП.
Ритуалът се извършва от 500 години всяка първа седмица на декември на много места в района на индийския щат Карнатака.
Селяните хвърлят бебета от върха на хиндуистки храм върху одеяло, държано от събралата се отдолу тълпа.
Всяка година на събитието присъстват хиляди хора.
Те вярват, че ритуалът носи добро здраве, дълъг живот на детето и просперитет на семейството.
Според местните нито едно бебе не е пострадало по време на ритуала. Изглежда обаче властите възнамеряват да прекратят практикуването му.
-------------------------------------------------------------------------------------
Everyone hopes to have a healthy baby, but some parents in India literally go to great heights bring their kids good health!
Worshippers at this Muslim shrine in western India drop babies from a tower for good luck. The babies are tossed from the tower onto a cloth sheet more than 50 feet below.
This 500-year-old ritual is thought to bring the children good health. People say there have never been any accidents.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
