© текст и снимки: Еленикиндия
Безспорно най-успешната спортна федерация в България е тази по борба. Борбата е в кръвта ни. От момчетата на село, които до ден днешен разрешават спорове, като се предизвикват на борба до гениалния Дан Колов и настоящите световни шампиони. А такива имаме почти всяка година. Случвало ми се е да научавам за славата на българските борци от чужденци, които не са чували нито за Стоичков, нито за мистерията на българските гласове. Свързват ни единствено с борбите.
В Индия борбата също има дълга и непрекъсната традиция, а ето че и тази година старната отнесе златен медал на Световното първенство в Москва благодарение на 27-годишния си талант Сушил Кумар. Дълго време борбата в Индия е била задължително занимание за индийските воини. Много бегло тя се споменава в старите текстове като Ведите или епосите Махабхарата и Рамаяна. Има два средновековни документа, които дават по-ясна представа, макар и обща. Единият е "Мансалласа", трактат върху царското изкуство и култура в кралство Виджайнагар, а другият е "Маллапурана" – текст на брахманското по произход съсловие „джйестхималла“ в Западна Индия. Някъде към XII-ти век борбата в Индия започва да се отделя самостоятелно като спорт. Днес тя не се различава много от борбата в световен план. Затова можем по-скоро да говорим за наличието на такава традиция в Индия и по-малко за определение като „индийска борба“. И все пак няма начин борбата в Индия да няма своите особености, вследствие на типично индийското намесване на религията в бита и спорта.
Борбата в Индия се нарича "кушти",
а борецът „пахалван” подобно на нашето „пехливан”, навлязло през турски език. Състои се от три основни разреда: дау, печ и пантра (хватове, контра-хватове и стойка,поза). Може да се каже, че съществува значително съответствие между хватовете "мултани", "дхоби пат" и "каладжангх" със хватовете, издърпванията и хвърлянията в свободния стил у нас. Това, с което основно се различава борбата в Индия е арената – тя е издълбана в земята, често кръгла и е покрита с червен пясък. Мъжете мажат телата си с кокосово масло, което затруднява действията на противника. Двубоите могат да продължат дълго - доста повече от половин час. Спортистите носят късо изрязани шорти и в определени обстоятелства противниците ги използват да вдигнат и преметнат опонента си. Понякога са разрешени и движения близки до ударите и ритниците. Правилата на борбата могат да се изменят в зависимост от турнира. Често в турнирите победата се присъжда на този, който успее да принуди противника си да падне на земята по гръб, така че раменете му да докоснат земята.
Това, което откроява борбата в Индия са следните интересни културни елементи в нея:
* Първо интензивния режим, тренировката, наричана на хинди „зор” със значение „усилие”, което е досущ като „нашата“, заета от турския език дума „зор“. Явно и българи и индийци обичат да се зорят.
* Следва диетата „кхурак”, която задължително включва големи количества мляко, масло, бадеми, яйца и индийски хляб „чапати“. Докато съвременните хинду борци наблягат на фундаменталното значение на вегетарианската диета, средновековните текстове по борба са включвали месна диета, дори за брахманите. Преди се е обръщало сериозно внимание на различията при борците и режимът на хранене често се определял според техните индивидуални особености. Стремежът бил към балансирана диета, докато днес индийските спортисти са жертва на една по- тесногръда политика на уеднаквяване, при която всички борци са задължени да приемат свръх консумация на мляко, гхи и бадеми.
* Упражненията „вяаяам”. В миналото отново имаме индивидуален подход, при който натовареността и типа упражнения се определят от възрастта, телосложението, кастата, психическата и физически подготовка. При съвременните борци няма такова деление. Всички задължително минават през хилядократно повторение на упражнения тип „данд”- натоварени лицеви опори със сгъвания и „бетхак” – резки сгъвания с колене, за да трупат мускулатура.
* Наред със задължителния отказ от алкохол и цигари, следва и спазване на „брахмачаря“ (целибат, спазването на сексуално въздържание). Трудно е да се каже дали е имало древни разновидности на борбата или тя е преминавала през различни стадий в периода между средновековието и съвремието. Няма съмнение обаче, че акцентът върху въздържанието е модерно явление. Явление,което дава израз на безпокойството на индийците по отношение на мъжествеността в късния колониален и следколониален период на Индия. Целибатът се смята за съществено важен, защото загубата на семе се възприема като загуба на живителната сила в организма. Целибатът като явление се корени най-вече в аскетичните практики и философията на йога. Според борците въздържанието спомага за концентрацията и развитието на свръхчовешката сила „шакти”.
* Друг самобитен елемент в борбата на Индия е арената и богатата символика, с която е натоварена тя. Арената „акхара” е микрокосмос на Вселената. Арената трябва да създава мини образ на света. Малък отделен свят в света.Пръстта символизира силата на Земята, на плодородието и чистотата. Пръстта е задължителна. Въздухът също. Затова често арените се правят на открито. Добре е в близост да има дървета, които да правят сянка. И разбира се елементът вода. Всеки спортист се нуждае от вода. Затова трябва да има кладенец или извор. Често борците се пречистват с розова вода. Арената е и място на почитание. Веществен израз на духовно почитание. Храм, посветен на патрона на борбата – Бог Хануман. Той е олицетворение на силата, задействана от въздържанието. Хануман, борецът, се събужда в теб със силата на контрола над страстите.
* Отношението между учител и ученик „гуру-чела” е също съобразно хиндуистката традиция. Учителят е старши борец, но е и нещо много повече от това. Той е проводник на знанието, което го прави значим, колкото Бог. Ученикът трябва да посвети живота си на своя учител. Младите борци трябва да вземат прах от нозете на учителя и да го почитат като живо божие въплъщение. Той е много повече гуру, отколкото обикновен треньор.
Като цяло може да се каже, че индийският борец е ориентиран в две посоки. От една страна той се бори за място на олимпийските игри, но от друга за него е също толкова важно да поддържа свещеното пространство на „акхарата“ и да олицетворява най-стойностните качества за един мъж.
* Други индийска характеристика, останала обаче в миналото, е важността на царския патронаж.
В миналото тренировачните арени имали аристократичен вид, тъй като борците били наемани като пазачи на владетелите. Осигурявали им дом и място за тренировка в кралската конюшня и получавали редовна заплата. Арените били изграждани, така че да удовлетворяват аристократичното око и затова били по- пищни и грандиозни. Например сред пръстта и чакъла изсипвали перли, злато и сребро или мляко и рафинирано масло "гхи". Царската символика била също толкова от значение, колкото и религиозната. Както по цял свят турнирите тогава се организирали главно от аристократите и владетелите, за да мерят сили един с друг чрез борците си. Днес те могат да се организират от всеки, който може да ги спонсорира - село, община, организация, министерството на културата, частно лице. Няма конкретна стандартизация на състезанията. Няма съдийска комисия, тежка-лека категория, няма времеви лимит или очертани граници. Това значи че състезанията може и да са много спорни. Има ясни правила при боренето, но не и при турнирите. Затова често те са доста хаотични.
Към XIX-ти и XX-ти век индийските националисти проявяват загриженост от физическото състояние на средностатистическия индиец. Искали да реформират най-вече мъжете от средната класа, на които гледали като покварени, слаби, лениви и мекошави, затова решили да въведат различни форми на физическа подготовка. Така след Сипайското въстание от 1857 г. били построени множество тренировачни арени и бил даден ход на процеса по възвръщане на индийското мъжество. Голяма роля за развитието на борбата в страната има гуру Хануман, който почива през 1999г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар