вторник, 22 февруари 2011 г.

Из "Нармада -река на безсмъртието" (Amritasya Narmada)



© автор: Амритлал Вегар
превод от хинди: ЕлеНикИндия
снимка: Mitchell Kanashkevich

Нармада! Ти си толкова красива, невъобразимо прелестна,
дай ми късче от благословията на своята прелест,
за да мога да даря с нея и другите.


1.От Бармангхат до Керпани


От известно време в мен се вихреше спор между разума и сърцето. Сърцето ме увещаваше:

- Изминаха девет години от последното ти пътуване по бреговете на Нармада. Спомняш ли си какво й каза тогава? Обеща й, че дори сега да приключиш с писането, ако е по силите ти, ще завършиш останалата част от своята обиколка, ала съвсем забрави за това. Засрами се поне малко! Излез от вкъщи и довърши пътуването!”

Разумът пък ме разколебаваше:

- Виж се само на колко години си! Не се повеждай по емоциите. При последното си пътуване по бреговете на Нармада беше навършил 60 години. А сега си на 69. При все това си слаб и немощен и имаш затруднения с дишането. Като изкачваш стълбите, се задъхваш. А как мислиш да се катериш по стръмните склонове над реката? Примири се с положението си.

Сърцето ме подканваше:

- Да, но от 60 не скочи право на 69. Помежду им изминаха девет дълги години. Защо не отиде тогава? Забрави ли онзи 75 годишен самотен скитник, когото срещна край Мандала? А ти нито си на 75, нито се налага да вървиш сам. Затова стига преструвки, тръгвай!

Разумът не се предаваше лесно:

- Не всички имат еднакво телосложение. Колко силен изглеждаше онзи за седемдесет и пет годишен! Къде си тръгнал да се сравняваш с него? Преди да предприемеш нещо, обмисли го добре.
„ Да го обмисля!?” – това вече ме вбеси. Казах си:
- Не е нужно да премислям всяко свое действие. Не съм човек на разума, а на емоциите. Живея според чувствата си. Така че твърдо съм решил. Тръгвам, пък каквото ще да става!

- Щом толкова настояваш, заминавай! Не възразявам. Но направи следното....
Остава ти да изминеш разстоянието от Нарешвар в Гуджарат до Джабалпур. По правило трябва да потеглиш от Нарешвар. Но по-добре си съкрати пътя до Джабалпур, като минеш покрай Бармангхат. Така ако изникне пречка, ще можеш лесно да се прибереш вкъщи. Недей да се претоварваш! - примири се разумът.

Думите на разума истински ме въодушевиха. Сърцето също нямаше възражения.

Този път с мен бяха трима студенти по изкуство. Главният бе Арун Дубе. Дете на богато семейство от едно селце край Бенарес. Здраво, хубаво и силно момче. Баща му искал от него да напусне дома и да се захване със земеделие. Но той се интересувал от художествено изкуство и затова избягал от къщи. При това от гордост дори не поискал пари. Затова сега сам се прехранва и обучава. През деня кара на 4-5 чаши чай. В 11ч. вечерта започва да си готви в своята стая в общежитието и в 12ч. яде.
Щом му казах, че намирам навика му за причудлив, той ми отговори, че в неговото общежитие има и други чудати студенти. Едно от момчетата спи толкова дълбоко, че преди десет часа сутринта не може да се вдигне от леглото. Веднъж няколко студенти взели та го изнесли насред улицата барабар с леглото. На всеки от четирите крака закрепили по един кокосов орех, запалили свещи и се развикали: „ Един беден студент умря. Няма си никого. Моля, дайте милостиня за последното му освещаване. (В живота си всеки индуист преминава през набор от ритуали за инициация и освещаване, които се наричат санскар. Последният санскар е кремирането на покойника)
Ей така от нищо събрали 150 рупии, после го зарязали там и се запътили към кафетерията.
Не след дълго един камион надул клаксона, а „трупът” с много усилия се разсънил и се прибрал с леглото обратно в общежитието. На всичко отгоре момчето отново заспало и станало малко след десет часа. Ей такива луди глави има в общежитието.

Вторият студент беше Суджит, а третият – Чандракант. Те също сами изкарват парите за обучението си.

На 30.10.1996г. в десет сутринта четиримата пристигнахме в Бармангхат. Веднъж прекарах 15 дни тук. Нармада е съвсем долу в ниското и можеш да стигнеш до нея, като слезеш по безбройните стъпала на пристана .Щом я зърнах, първата мисъл, която изплува в ума ми, бе, че след десет години сякаш се завръщах в своя дом, а сетне се запитах, дали ще мога да изкача обратно всичките тези стъпала.

Слязох. Поздравих сърдечно Нармада: „Виновен съм пред теб, майко.” Само толкова можах да изрека. Нагледах се с цялата си душа. След това лека-полека се заизкачвах..Задъхах се, разбира се, но съвсем малко. Притесненията ми се изпариха. Можех да направя това пътуване!

Тръгнахме си вечерта. След два километра стигнахме до мост, построен над Нармада. Това място се наричаше Сатдхара. Бе толкова прекрасно кътче, че решихме да останем. Красотата на буйно изливащата се между скалите Нармада определено си заслужаваше. Съзерцавах я до мръкване. После се прибрах в колибата, изрових съд от торбата, за да приготвя нещо за ядене и в този миг разбрах, че тенджерата, която ни бе връчил пазача на приюта в Бармангхат, за да донесем вода от реката, по погрешка бе попаднала у нас. Нямаше друг начин освен да се върнем и да му я дадем. Взехме тенджерата и заедно с Арун отидохме в Барман. Онази нощ беше необичайно тъмна. От време на време изникваха светлини от минаващите превозни средства, благодарение на които не срещнахме особено затруднение.

На заранта потеглихме. Пътеката минаваше по ръба на скалите. След като минахме през Бикор и Сагаунгхат, към обяд пристигнахме в Чхота Дхуандхар. На това място Нармада образуваше множество малки водопади. Отсреща имаше по-малко, но щом се изкатерих по крайречните скали, пред мен се разкриха още няколко. Решихме да се изкъпем и да похапнем тук , за да можем да останем колкото е възможно по-дълго при водопадите и да слушаме техния грохот.

Тук в Сатдхара Нармада се изливаше под формата на няколко малки водопада. Сякаш се упражняваше да скача, да се мята, да тича и да се блъска в скалите. Сякаш това бе нейния гимнастически салон. Тук-там тя бе изградила подобни салони. Може би затова тя е все така енергична и жизнерадостна.
На възвишението край Дхуандхар имаше красив ашрам. Оттук можеха да се видят всички водопади долу. Това е възможно най-доброто място в Дхуандхар за семейна снимка. Монасите от този ашрам се славеха като добри лечители.
Привечер пристигнахме в Гурси. Нощувахме в приют. Пазачът си живееше там.

Попитахме го:

-Да ти се намират няколко съчки?
-Ъхъ, господине! – отговори той.

Изнамерихме дърва и попитахме:

-Ти ще си правиш ли ядене?

А той отвърна:

-Ъхъ, господине! Яденето ми е приготвено.

Изглежда неговото „ ъхъ”, означаваше „ не”.

Следобед пристигнахме в Керпани. Настанихме се на верандата на приюта.

На 7 км оттук близо до планински водопад се намираше едно великолепно място. Името му бе Путликхох. Там имаше скални рисунки отпреди 20 000 години. Бях идвал тук преди 20 години. Но не можеше да се посети без гид. Наблизо имаше начално училище. Предположих, че тамошният учител би могъл да ми помогне. Отидох там и говорих с него, а той ми припомни как веднъж ме заведе в Путликхох, как натопи кърпата си във водопада и я разстла на скалите и тогава рисунките се появиха, а аз ги скицирах. Да, това се случи през далечната 1973.

На следващия ден сутринта тръгнахме заедно за Путликхох. След около пет километра стигнахме до един водопад. Продължихме напред по пътеката досами водопада, а после по скалите на един пресъхнал водопад. След не повече от половин километър водопадът внезапно се разшири и придоби формата на полумесец. Единият бряг беше доста стръмен, висок и каменист, а водопадът вече течеше. Мястото бе досущ като Аджанта , но сравнително по-малко. Тук нямаше пещера, но върху многослойния, каменист и стръмен бряг имаше скални рисунки отпреди 20 000 години. Отне ни известно време да ги открием, но накрая ни се удаде случай да разстелим мокра кърпа.

Три са основните ни потребности: храна, дрехи и дом. Но хората, живели преди хиляди години, не разполагали нито с дрехи, нито с покрив над главата. Ала имали изкуство! Танцували, пеели и рисували. За човека на природата на второ място след хляба се нареждало изкуството. Първо знаел да рисува и да дяла, а впоследствие се научил да шие дрехи, да строи жилища и да обработва земята. Най-древният образ на човека е този на творец.
След като видяхме рисунките на Путликхох , се върнахме в Керпани. Дотук бяхме изминали 15км, затова останахме и днес. Но втората ни вечер не бе така приятна. На сутринта установихме, че през нощта някакво куче бе отнесло торбата с храната.
Колко жалко! Трябваше да продължим на празен стомах. Но пък за кучето бе добре дошло. Колко ли дни са минали, доде попадне на толкова вкусна храна? Така е устроен светът. Когато един радее, друг тъгува. Вредата на един носи изгода за друг. Един губи, друг печели. Нещастието на един е щастие за друг. Защо Бог е създал света такъв?
Мисълта за това ме натъжаваше. Студентите преметнаха багажа на гърбовете си и се приготвиха за тръгване, а аз оставих тъгата в онзи приют и поех по пътя на радостта.
--------------------------------------------------------------
За Автора

Амритлал Вегар е роден през 1926г. в колоритния индийски щат Гуджарат. През 1948 -1953 г. изучава живопис в Шанти Никетан и, по собствените му думи, има щастието да общува с мнозина известни литератури, които по това време преподават там.
Той е необикновен пътешественик и пътеписец с повествователен усет и поетична дарба. Неговите живописни белетристични творби са пречупени през погледа на художник, тъй като изобразителното изкуство е неговата първа страст. Както самият Нирмал Варма казва: „Пред очите ни преминава една подвижна портретна изложба. Понякога ми се струва, че дори Вегар да не беше поместил графики в книгата, нямаше да има кой знае каква разлика, защото онова, което той иска да покаже е изваяно от плът и кръв, толкова живо чрез неговите словесни картини”.
За Вегар река Нармада е извор на вдъхновение и святост, затова той посвещава на нея творбите, които впоследствие го правят известен: „Нармада – река на красотата” и „Нармада – река на безсмъртието”. През живота си той прави няколко големи похода по бреговете на Нармада. При последния, вече седемдесетгодишен, творецът изминава пеш 2624км.

Няма коментари:

Публикуване на коментар